Уикенд разходка до Седемте рилски езера, без да си се въоръжил с търпение, е равнозначно на нерви и лошо настроение. В това ще се убеди всеки, тръгнал да се наслади на едно от най-красивите кътчета в България. Лифтът спестява време и усилия и, естествено, влиза в плановете за придвижване. Отваря в 8,30 ч. и гледаш тогава да си при началната станция. Огромно задръстване и няколко километра опашка обаче променя първоначалния план. От двете страни на пътя са паркирани коли и в останалата тясна просека трудно биха се разминали два автомобила. За радост малцина се движат в обратната посока към Сапарева баня. Допъпляш до будка, при която две момчета тичат припряно към колите. Оказват се касиери, които събират 6 лв. такса за паркиране, за да те пуснат с колата да продължиш към паркинга. Касовият апарат е в будката. Издават бележка само при поискване, но кой ти мисли за фискален бон на тая опашка! Даваш парите и продължаваш към паркинга, който всъщност се оказва „където намериш място“, ако изобщо откриеш свободно. Всичко е пълно, разклонението към паркинга при лифта е затворено, защото места няма (ако не се броят две инвалидни, близо до касата за продажба на билети). Стюарди те отклоняват в посока към хижа „Пионерска“. Ориентират те къде можеш да мушнеш автомобила си между стотиците вече паркирани (чудиш се кога са дошли всички), паркираш и хукваш към лифта. Заставаш последен на тройна-четворна опашка, поне 200 метра дълга. Оказва се, че тя е само за билетите, за да се качиш на лифта, се редиш още минимум час на втора с подобна дължина и ширина. Ако имаш късмет, след 2 часа чакане се добираш до седалката. Ако нямаш търпение или си тръгнал с идея добре да се раздвижиш, поемаш по пътя пеша. За около 1 час и 40 минути с пълен корем с малини и боровинки си пред хижа „Рилски езера“. Опитните планинари я наричат „Новата хижа“, за да не я бъркат със старата „Седемте езера“. Осъзнаваш, че началният преход е бил най-спокойният, ако не се брои навалицата, която „прелита“ в седалките над главата ти в част от маршрута. За няколко часа до ранния следобед лифтът „изсипва“ хиляди на горна станция. С умиление си спомняш времето на соцманифестациите, на които 100% народът по площадите беше по-малко от стълпотворението през летен уикенд в района на Седемте рилски езера. Отдалече погледнато, движението в изградените каменни алеи в посока към езерата прилича на огромен мравуняк. Колоните всъщност са две и са в противоположни посоки. Едната пътека минава по билото, откъдето гледките са панорамни, а втората е в ниското и обикаля близо до езерата. Около Бъбрека заварваш народ като на неделен пикник в градския парк. Хапват, бърборят, релаксират. Над него по пътеката към последните две езера Окото и Сълзата движението продължава да е в плътни колони нагоре и надолу. Малка част от туристопотока продължава по пътеката към хижа „Иван Вазов“. На Езерния връх се е оформил бивак в единственото по-заветно от вятъра място. Снимки, сандвич, цигара – всеки почива по свой начин, но боклук няма нито там, нито край езерата. Няма и обичайните за туристически дестинации салфетки по по-закътани „местенца“, защото „скривалища“ в района няма, а при движението като на натоварена магистрала, ако те напъне нужда, нямаш избор, освен да тичаш към една от двете хижи. Хубаво ти е, че всички са в добро настроение, няма напрежение, няма нетърпение, няма блъскане, а окуражителни думи на всякакви езици и усмивки между непознати. Рибното езеро при Старата хижа те натъжава, че вече почти наполовина е заблатено и обрасло от водорасли, но рибки все още има (за радост и забава на децата). Колоната прави кръг и по долната пътека се връща до Новата хижа. Под нея има рехав палатков лагер, но около и над хижа „Седемте езера“, където през август се събират дъновисти, е пълно с палатки.
Работното време на лифта приключва в 18.30 ч. и към 15 часа все още няма хора за обратния път към Паничище. Макар и вече доста рехав, потокът от мераклии за преход до езерата не свършва и продължават да пристигат туристи, пеша или с лифта. Може би са с намерение да останат за нощувка.
Към 16 часа опашката за обратно механизирано прибиране към Паничище вече сериозно е набъбнала и се е проточила над 150 метра с по 3-4-5 души в широчина, без да се броят кучетата. Ентусиастите отново избират да се спуснат на собствен ход и да се възползват от бонуса на планината, даряваща изобилие от горски плодове. Час и 20-ина минути и си в колата. Щастлив от приятното напрежение в краката и малко тъжен заради затлаченото вече Рибно езеро и булеварда, в който е превърнато някога спокойното силно енергийно място.
ДИМИТРИНА АСЕНОВА
