Село Бистрица дава особен колорит на Дупнишка община заради някои от своите жители, които печелят откровена симпатия с интересните си житейските съдби и оригинална философия. Един от тези колоритни жители е 63-годишният бивш сервитьор Васил Йончев, известен с прякора Ханс. Лепват му го, когато едва 18-годишен е изпратен като стажант сервитьор в немския град Бон, столицата на тогавашната ФРГ, тъй като през 1978 г. той е пред завършване на средното си образование в Техникум по обществено хранене /ТОХ/ в Кюстендил с профил сервитьор и барман.
Сядаме на кафе с Ханс в центъра на Бистрица и разговорът тръгва от оригиналната му идея да залепи на предния капак на джипа си „Исузу“ стара немска каска.
„Преди много години германската каска ми я подари един полковник от бобовдолското с. Мламолово. Дълги години стоя в мазето и един ден реших да я оползотворя като украса на джипа. Много хора, които минават покрай къщата ми, я оглеждат и се чудят защо съм я сложил на предния капак. Така ми дойде отвътре.
През 1978 г. от училището ме изпратиха на практика в ресторант в Бон, Германия. Там се научих на обноски с клиентите – как да ги посрещам, как да ги изпращам, да ги обслужвам с усмивка, даже да разгадавам кой какво ще поръча… Бях млад и схващах бързо. Там ме наричаха Ханс и така ми остана прякорът и в България.
Като се върнах от Германия, веднага ме взеха в казармата. Служих в дупнишкото с. Тополница, в противоракетно поделение. На 40 дни служба ме сложиха на лавката да продавам на войниците сладкиши и други неща. Тогава началниците разбраха, че съм бил за 6 м. в Германия на обучение. След около месец ме назначиха да управлявам кухненския блок. Аз държах склада за провизиите. Вечерно време давах продуктите, с които ще се готви на следващия ден. В това се състоеше моята работа в казармата. Няколко пъти съм ходил да видя как се обучават останалите войници. Дневното меню се съставяше от сержант. С каквато храна се хранеха войниците, такава беше и за офицерския състав.
Само шефът на поделението ядеше по-различна храна. Моята задача беше да го посрещна сутрин с две лимонади и вафли за закуска. Само аз имах ключ от канцеларията му. Минавах с прахосмукачка да почистя. Човекът си обичаше чашката, но не се е напивал в поделението. Сядахме двамата и си пийвахме по една-две чашки водка и всеки си гонеше задачите. Много добър човек беше. На третия месец служба ме направи ефрейтор, на шестия вече бях сержант и така се уволних.
Имах право, след като се уволня от казармата, веднага да започна работа в милицията. Началникът ми предложи да остана на работя в кухненския блок на поделението, но отказах. Къде ще остана, мен ме влечеше да сложа бялата риза и черния костюм, а не военните дрехи“, разказва Ханс и продължава с 13-те години работа в някогашното предприятие „Балкантурист“.
„Тринадесет години работих като сервитьор в най-реномирания за времето си в Дупница хотел-ресторант „Рила“. На последния етаж на хотела имаше ресторант – „Терасата“. Беше пълно с клиенти, имаше дни – не се прибирах от работа, оставах и за следващата смяна. Въпреки че заплатите бяха малки, непрекъснато имаше хора и оставяха бакшиши. Най-много пари от бакшиши съм изкарвал, когато идваха туристически групи от Източна Германия, Франция… Имало е дни, когато са идвали групи чужденци и съм се прибирал след работа със 120 лв. бакшиш, а заплатата ми тогава беше 135 лв. Даже не ходех да я взимам. От счетоводството ни търсеха да ходим да си вземем заплатите, аз и колегите ми си изкарвахме от бакшиши кажи-речи колкото заплатата, която ни даваха.
На всички кметове на общината до 1991 г. съм сервирал. Имаше един, за чието име не мога да се сетя, все имаше някакви претенции, все недоволстваше… Друг кмет си пийваше, но никога не е излизал пиян от ресторанта. Кметовете ни даваха по 2 лв. бакшиш.
Още бях нов като сервитьор в ресторант „Терасата“, когато откриваха ТЕЦ „Бобов дол“. Тодор Живков и свитата му ги посрещнахме в ресторанта. Направи ми добро впечатление. Пристигна с автомобил „Чайка“. Тогава целият град излезе да го посрещне, имаше и манифестация. Като влезе в ресторанта, се здрависа с всички от персонала. Аз не сервирах, бях още нов. От кухнята се носеха големи плата с мезета. Всичко беше подредено под конец на масите“, върна се назад във времето В. Йончев.
Ханс разкри и триковете как сервитьорите някога са надписвали сметките на клиентите, без те да усетят:
„При мен никога не са ставали скандали с клиенти, а и не са ме хващали, че съм надписал сметката… Е, случвало се е понякога, но винаги излизах от ситуация и не се е стигало до скандали. И колегите, и аз си имахме схема – ако клиентът поръча бутилка червено вино, но не уточни марката, аз му сервирах от по-евтиното, а записвах в сметката само вино и не уточнявах марката. Когато ни поръчваха по 200 грама суджук, аз давах поръчка в кухнята за порция от 150 грама, останалите 50 грама бяха за мен и в сметката записвах 200 грама. Ако някой ми поръча руска водка, аз му сервирах полска, която беше по-евтина, но го правех с финес и усмивка.
Сега няма училища за сервитьори, взимат ги от улицата и не знаят как да се държат с клиентите. Нас ни учеха как да посрещаме клиента, все едно е най-големият – да го обслужим с усмивка, така че да дойде още веднъж в ресторанта и да ти стане редовен клиент. Като влезеше редовен клиент, когото аз обслужвах и знаех какво ще поръча, още не седнал до масата, аз му носех питието и това го правеше значим в неговите си очи“, разказва Ханс.
Години след като е бил на квалификация, В. Йончев отива отново на Германия на екскурзия и си взима камък за спомен от Берлинската стена.
Записа ЙОРДАНКА ПОПОВА
