Евдокия Попадинова е далеч от родния си град Хаджидимово, но близо до своята детска любов – футбола. В момента не може да го практикува, защото Covid-19 вече е и в САЩ, където българката живее в топлия щат Флорида. Мисълта й обаче, както самата тя казва винаги, е в Хаджидимово и поддържа постоянна връзка с него. След отличните си изяви в колежанското първенство зад океана, съчетани и с нейните природни качества и красота, не закъсняха и първите запитвания за дебютните рекламни договори с очарователната хаджидимовка, признава тя.
– Евдокия, откъде проявяват интерес към теб, посочи име на фирма?
– Кои са те все още не желая да коментирам. Няма нищо, което може да се коментира. Надявам се скоро да стане факт. Това обаче е комплимент за мен, след като има такъв интерес. Значи добре си върша моята работа.
– Как прекарваш времето си в изолация?
– У дома, със спазване на правилата, които са наложени. Длъжни сме да го правим, ако искаме да помогнем и да дадем своя принос за овладяването на тази здравна криза, в която е изпаднал светът. Опитвам се да поддържам формата си според ситуацията. Тук можехме да ходим до плажовете, но сега отново възобновиха забраната за посещаването им и възможностите за повече време навън намаляха с една.
– Как се справяш далеч от семейството си?
– Чуваме се и благодарение на новите технологии дистанцията не се усеща толкова много. Всички са добре и това е най-хубавото.
– Кое те прави щастлива?
– Именно семейството ми да бъде добре е едно от основните неща, които ми помагат да бъда щастлива. Здравето ми и на моите близки. Щастлива със сигурност ме прави и футболът, който си остава моята първа голяма любов. Прави ме щастлива родното място, винаги когато имам възможност да се върна там, това го усещам с още по-голяма сила.
– Защо започна да се занимаваш точно с футбол и не са ли се опитвали някои да те откажат от този спорт?
– Родена съм в Хаджидимово. В малко градче възможностите за спорт са ограничени и именно футболният отбор е една от тях. Баща ми е футболен треньор, което допълнително подтикна интереса ми в тази посока. В съчетание с това, че ми е харесвало да гоня топката заедно с момчетата още от малка, насочиха енергията ми там. Що се отнася до това да ме карат да се откажа, имало е такива хора, но не успяха.
– Дали не е заради това, че футболът е мъжки спорт и се носят легенди относно жените, които се занимават с него?
– Със сигурност не съм съгласна, че футболът е мъжки спорт. В Америка и в други краища на света показваме, че с него съвсем спокойно може да се занимават и жени. Смея да твърдя, не по-лошо от мъжете. Именно футболът ми помогна да бъда на много места в света и да видя много интересни хора, а така също да се чувствам удовлетворена от това, което правя. Относно стереотипите за жените, играещи футбол, вярно е, че има такива, които са хомосексуални, но и такива, които са хетеросексуални като мен. Тук, в Америка, а и в останалия западен свят хората, които харесват такива от собствения си пол, ги приемат като напълно равностойни и нормални. Ако аз съм се впечатлявала в началото от това, то сега вече го възприемам нормално. В крайна сметка не е толкова важно какво някой прави в леглото си, колкото дали е добър човек.
– Кой е човекът, който беше най-много против да се занимаваш с футбол?
– Не мога да кажа кой най-много е бил против, но един от тях бе моят баща. Колкото и парадоксално да звучи, така е. Той бе против да бъда картотекирана в детския отбор на „Места“. Тайно обаче го направи тогавашният изпълнителен директор на клуба Илиян Синадинов и след това започнах да играя. Баща ми, както и други, които искаха да ме откажат, видяха, че футболът е моя голяма страст, и в крайна сметка сега всички ме подкрепят.
Помня още своите първи стъпки на мачове с момчетата в Банско, Разлог и други стадиони в региона. Бях единственото момиче, за някои явно бе фрапиращо и съм чувала неприятни неща. Чувах какво ли не, но в крайна сметка успях да се справя, желанието ми бе много голямо. После пък много от тези хора не криеха похвалите си към мен. След това дойде продължение на кариерата ми в „Спортика“, където бях забелязана от Емил Кърцелски. Той ми гласува доверието да заиграя в тима, направих силни мачове и стигнах до националния отбор, после дойде Англия, за да стигна до САЩ.
– Докъде може да стигнеш в своето развитие?
– Аз съм упорит човек. Вярвам, че щом имаш страст в душата си и я търсиш, щом имаш цел и я следваш непрекъснато, то се постига всичко. Имам своите цели и ще ги преследвам.
– Дали се смяташ за постигнала мечтата си с идването си в САЩ?
– Мога да кажа, че съм направила значими крачки по пътя за своята професионална кариера. Има още много труд и път пред мен. Ако трябва да обобщим, то съм направила много, за да се доближа до мечтата си. Реализирала съм някои от целите си, но има още много, които съм си поставила и ще се стремя към постигането им. Мога да кажа, че съм амбициозен човек, който винаги има нещо в главата си и с много страст прави всичко. Това за мен е много важно, защото може и да си най-добрият в своята област, родил се някога, но когато ти липсват амбиция и страст, трудно можеш да реализираш пълноценно себе си. С една дума – нищо няма да стане.
– Да, но футболът е до време, както всеки спорт. След края на активната ти кариера накъде?
– Имам планове, по-скоро бизнес планове, ала ще мисля за тях тепърва, не сега. Не мога да кажа точно в какво се състои всичко. Сега най-напред искам да се развивам във футбола и си пожелавам, както на своето семейство и на вашата публика, да имаме здраве, късмет, сили да преследваме целите си и да не спираме да си поставяме нови.
Интервю на АЛЕКСАНДЪР ГЕОРГИЕВ
В последния мач с момчетата на „Места“ (Хаджидимово) на 14 април 2011 г. заедно с баща си Д. Попадинов
В сегашния си отбор „Florida Gulf Coast University“.
Със съотборниците в детския тим на хаджидимовци.
