Ако родителят подкрепя своето дете да прави това, което харесва, нещата биха станали по-лесни и за двете страни за постигане на по-добри резултати
Сандански за първи път е домакин на най-голямото държавно първенство по художествена гимнастика. Това е най-мащабното събитие от националния календар на Българската федерация по художествена гимнастика. Държавното първенство се организира съвместно със СКХГ „Вихрен“ и с подкрепата на община Сандански. Официалното откриване бе направено от заместник-кмета на община Сандански Павлина Караджова, която приветства участниците с пожелание за вдъхновение, успех и красиви емоции.
Тук заслугата е на Лазарина Димитрова, бивша гимнастичка. Като една млада българска треньорка по художествена гимнастика, успява за кратко време да създаде пет клуба и да ги ръководи. Спира със състезателната дейност, а интуицията й подсказва, че в Южна България този спорт не е на необходимото ниво, но има качествени деца. Лазарина бързо решава точно в този регион на страната да създаде клубове и се появяват такива в Сандански, Гоце Делчев и други населени места. Сега тя вече бере плодовете на своя усет и решителност като ко президент на Спортен клуб по художествена гимнастика „Вихрен” /Сандански/ заедно с Ванеса Сохейли.
За дългоочакваното Държавно първенство по художествена гимнастика и за подготовката на участничките в него Лазарина Димитрова разказва пред „Фокус“.
– Г-жо Димитрова, поводът да Ви потърсим е държавното първенство по художествена гимнастика в Сандански. Защо в Сандански и Вие имате ли нещо общо с това, като персона, като клуб, като организация, като идеи и всичко останало?
– В нашия спортен календар всеки клуб има правото да кандидатства да бъде домакин на едно от държавните първенства в България. Преди една година пуснахме своята кандидатура и тя беше одобрена. Затова държавното първенство, „Б“ категория индивидуално – едно от най-големите и мащабни първенства в България, ще е тук, в град Сандански. И, разбира се, ние като клуб домакин имаме пръст в това нещо, защото сме си пуснали съответната кандидатура по надлежния ред.
– Какви условия ще предложи Сандански на състезателите, на родителите, на треньорите, на ръководителите като настаняване, условия, зала?
- Надявам се да предоставим най-добрите условия, с които градът разполага, съответно спортната зала, която мисля, че сме се постарали да изглежда по най-добрия и професионален начин за едно състезание, което да протече гладко и без много препятствия.
- Какво включва програмата на първенството? Разбрахме, че започвате от най-малките и вървите смело към най-големите, дори и националите...
- Започваме от най-малката възраст – до 9 години, до 11 години, девойки младша възраст, девойки старша възраст и стигаме до категория жени. Това ще се случи, разпределено в тези 5 дни, които ни предстоят. Всички гимнастички са се подготвили и тръпнат в очакване за предстоящото състезание да покажат най-доброто, на което са се научили през годината, съответно и техните треньори.
- Как минава един тренировъчен ден на едно детенце, което е например на 10 годинки? Митове и легенди ли са тези 5-6 часа тренировки в залата, или те се натрупват постепенно с израстването?
- Не, не са митове. Натрупват се постепенно с израстването на всяка гимнастичка, но да, едно дете, което е на 10 години, една гимнастичка, тренирайки професионално художествена гимнастика, свършвайки училище, сменя раниците и потегля към спортната зала и там остава между 5 и 6 часа, докато не свърши нейната тренировка, за да може да покаже най-доброто от себе си. Не са митове, напротив, истина
- Доколко е важна ролята на родителите тук и каква е връзката с треньорите?
– Ролята на родителя е голяма. Ако родителят подкрепя своето дете, дава възможност то да се развива и да прави това, което харесва, и ние заедно като треньори сме в колаборация с родителите, нещата биха станали много по-лесни и за двете страни и ще създадем добра атмосфера за постигане на добри резултати. Това, че треньорите трябва да са строги – да, трябва да са строги, за да може децата да изградят своята дисциплина и да бъдат отговорни към това, което правят, не само в спортните зали, а в училище и всичко друго, с което се занимават странично.
– Говорим за доверието – то е неизменна част от вашия спорт, от живота като цяло. Спомняте ли си едно интервю на великата Боряна Калейн, която каза, че е имало моменти в живота й, когато е споделяла повече на треньорката си, отколкото на родителите си. Има ли го това при вас? Случва ли се вече? Какъв е моделът на поведение, когато стане нещо подобно? Доверявате ли информацията веднага на родителите, споделяте ли с тях или запазвате тайната на детето? - Нормално е, когато децата прекарват повече време с нас, треньорите, в залата, ние да сме донякъде повече от техни родители и те да имат повече доверие в нас за неща, които не могат да споделят с родителите си. Разбира се, че запазваме тяхната тайна и деликатно, ако е нужно и необходимо, преразказваме на родителите какво трябва да се случи, за да може комуникацията да върви гладко и детето да се чувства добре, за да може да развиват спорта и всичко, което искат да върви гладко.
– Оптимист ли сте за младото поколение? - Мисля, че има лъч светлина, и мисля, че момиченцата искат да се занимават с художествената гимнастика. Виждам лъч светлина и наистина ми се иска децата да се занимават със спорт. Дали ще е гимнастика, плуване, волейбол, баскетбол, лека атлетика – иска ми се децата да се занимават със спорт, а не с глупости, да обикалят молове и кафенета. Надявам се всички колеги, които са в сферата на спорта, да успяват и да са целеустремени към това нещо, за да може да съхраним децата по-дълго да бъдат деца.
- Напоследък много се говори за т.нар. „треньори-таксаджии“, които създават някакви детски клубове, клубчета и заблуждават родителите, че видите ли, тяхното дете е голям талант.
- Процесът става двупосочен. Родителите и ние като треньори виждаме, примерно да кажем след година, две, три, че детето наистина няма потенциал за гимнастиката. Споделяме това с родителите, но ако от тяхна страна те държат да продължи детето да спортува този спорт или съответно на детето му харесва да се занимава с този спорт, то продължава просто да тренира художествена гимнастика, не на професионално ниво, а да ходи и да участва в състезания, подходящи за неговото ниво, защото все пак трябва да уважаваме мнението на децата и това, с което искат да се занимават и което им харесва.
– Т.е., Вие не късате детските мечти на парчета?
– Стараем се да не разпокъсваме техните мечти на парчета, а да можем да сбъдваме малка част от това, което те са си представяли, влизайки в залата по гимнастика. - Как се озовахте Вие в тази част на България, Югозападна – Сандански, Гоце, Делчев, Разлог, за да развивате там този спорт? Защото тези градове бяха наистина една сива зона в България по отношение на художествената гимнастика.
– Честно да ви кажа, това е мечта, която отдавна е зародена в моето съзнание – точно с цел децата да могат да се докоснат до художествената гимнастика и да откриваме таланти, които не могат да стигнат до София, не могат да блеснат, защото има такива деца и те са много. И се надявам наистина да успеем да покажем, че това е формулата и може да бъде добре за българската художествена гимнастика и като цяло за България.
– Как започна всичко там?
– Всичко стана много спонтанно, случайно, след като се запознахме с Ванеса Сохейли.
– Само да кажа, Ванеса Сохейли е Вашият партньор в клуба. Вие сте равноправни ко-президенти – СКХГ „Вихрен” (Сандански).
– Абсолютно. Точно така, да. И така се родиха нашите идеи да има клубове в тези части на България, в Югозападна България, за да може да откриваме таланти. Това беше нашата цел. И мисля, че донякъде може би сме я постигнали, надявам се за в бъдеще да реализираме всички наши цели, които сме начертали.
– Какво е положението на българската художествена гимнастика като цяло, или по-скоро на най-високото ниво? - Не мисля, че клубни треньори трябва да дават оценка на хора, които работят на много по-високо ниво и се занимават с национални отбори. Може би причината е в поколението. В момента има спад. Винаги може да има спад в един спорт, но това не означава, че треньорите и ръководството не си вършат добре работата. Напротив, те търсят варианти и мисля, че ще намерят успешни такива. И това не означава, че има спад, защото момичетата в момента не се класират на призови места. Моментна ситуация, просто така е трябвало да стане, това е било писано. Но това не означава, че те не са били подготвени. Невинаги в спорта можем да бъдем най-добрите, просто късмет.
- Връщаме се на темата с дечицата от вашия клуб. До колко годишна възраст са Вашите възпитанички в Югозападна България?
- Ние тренираме всякакви дечица. Най-малките започват от 3-годишни и стигат до 15-16-годишни. Това са най-големите ни гимнастички, защото все пак сме млад клуб, само на 4 години. Развиваме се плавно и надявам се да продължим напред.
– Как успявате да опазвате Вашите гимнастички от изкушенията на тийнейджърството днес: Facebook, Instagram, социални мрежи, приятели? Как действате, за да ги запазите боеспособни за спорта?
– Ами аз мисля, че ние самите като възрастни хора не можем да се опазим от социалните мрежи и да бъдем напълно изолирани от тях. Затова се стараем чрез разговори, чрез опита, който имаме като по-възрастни хора, да им дадем съвети и се надявам те да бъдат ползотворни за тях, за да може да им покажем кое е правилното. А те какво ще изберат – мисля, че трябва да се научат да бъдат хора, които, излизайки от залата, от училище, ще носят отговорност сами за себе си. Можем само с тази насока да им дадем съвети, напътствия.
– На Вашите възпитанички какво не им давате да хапват?
– В днешно време вече всички хапват всичко. Можем ли да забраним на децата да се хранят? Мисля, че не. Ако някой вече реши да се занимава професионално със спорт, той сам решава и вижда, че трябва да има определен режим на хранене, на живот и на всичко, за да може тялото му да върши това, което е необходимо. Защото все пак знаем, че в спорта тялото е инструментът, с който си служим.
– Вие сте футболна съпруга. Доколко това, че с Вашата половинка сте в спорта, Ви помага да се разбирате един друг и всеки да влиза в обувките на другия за това, което прави, вече на треньорско ниво? - Това е от голям плюс, защото и двамата, след като сме продължили в спорта и сме треньори, и двамата сме на различни посоки, и това ни помага по някакъв начин да нямаме конфликти в семеен план.
– Въпреки че Сандански предлага отлични условия за тренировка, видях, че в началото на септември сте били на лагер във Варна, на другия край на България. Защо се прави това? За да видят децата нещо различно, за да участват на различни мероприятия, или просто за разширяване на портфолиото на клуба?
– Ами всичко е съвкупност от компоненти: за да сменят средата, за да могат да се отделят от семейството си, да свикнат да работят на по-строг режим на работа, за всяко нещо да са под режим. Да знаят, че в спорта има и две страни – не може само да е лежерно, да се ходи в залата, тук е по-спокойно, и трябва да бъдат подложени на всяка ситуация в спорта, а родителите трябва да вярват в своите деца.
