Трикратният световен, трикратен европейски шампион и бронзов медалист от Олимпиадата в Сеул 1988 година Александър Върбанов (на снимката със своя син) е от хората, които дават интервюта изключително рядко.
Върбанов-младши вече е четири години шампион на страната при юношите, записал е редица рекорди и специалистите неслучайно му предричат бляскава кариера. Амбициите на Ники са да надмине баща си, който избира да го вкара в залата, тъй като са много изкушенията пред едно дете и лошите пътища, по които може да поеме. В редовете по-долу ще се убедите, че Сашо Върбанов е изключително любезен събеседник, разказвайки за БЛИЦ прелюбопитни истории. Той говори и за великия Иван Абаджиев, който три пъти го качва на световния връх. Преди време Папата на щангите гостува на Върбанов в Торонто и когато на живо вижда за какво става въпрос, му предсказва, че няма да успее да направи нищо. Олимпийският медалист обаче решава да го опровергае, не се отказва и школата му бързо се утвърждава сред най-добрите в Канада.
– Г-н Върбанов, как е животът в Канада и вече колко години сте със семейството си в Торонто?
– В Торонто съм вече повече от 8 години.
– Какво ви подтикна да заминете?
– Предполагам това, което е подтикнало и още над милион и половина българи да евакуират. Не беше лесно решение, но просто не можех да не опитам да измъкна семейството си от държава, в която със смяната на властта сменят и санитарките в болниците, изпращат професионалисти на борсата за работа и те биват заменяни от поредния партиен подлец. Беше станало нетърпимо, то не че сега е цъфнало, като гледам новините и говоря с приятели. Ама вече отказвам да се ядосвам за политика, за да не губя приятели.
– Основали сте собствена школа – „Varbanov School Of Weightlifting“. Защо в Канада, а не в България? Много по-добри ли са условията там, какви състезатели подготвяте?
– Клуб по вдигане на тежести имах и в България и до последно работех с млади момичета и момчета в провинцията. Участвахме и по републикански състезания, няколко поредни години провеждахме турнир „Иван Абаджиев” в Нови Пазар, родния ни град. В щангите в Канада влязох на втората година след пристигането ми, а собствена школа стартирах на третата година. Първо трябваше да премина през обучение и изпити за треньорско ниво тук. Нищо че имам диплома от Спортната академия в България. Тук това изобщо не ги впечатлява. Те са абсолютни аматьори в този спорт, но си имат правила. Най-важното – всичко струва долари. Що се отнася до условията тук – когато Иван Абаджиев ми беше на гости преди няколко години, водех го в залата на всяка тренировка, наблюдаваше, говореше със състезателите ми и един ден ми вика: „Нищо няма да направиш тук. Нямаш никакви условия!„. За разлика от България, тук нито един клуб не получава финансиране от държавата или общината. Нито един треньор не получава заплата за работата, която върши. 90% от колегите ми са станали треньори, изкарвайки един курс през уикенда. Направо е смешно. В началото тук се ужасявах на състезание някой да не се пребие – никаква подготовка, никаква техника, треньорите зяпат отстрани като зрители. И понеже егото им е до небето голямо, пускат „състезателите” от тежести, които те не са и сънували. Вбесявах се, като погледнех към таблото с резултатите – само „червени опити”, неуспешни. Аз такова нещо не съм допускал досега. Абсолютен треньорски провал е според мен състезателят ти да хваща нула на всяко второ състезание – да не прави нито един сполучлив опит в дадено движение. За какво го подготвяш тогава? Как го подготвяш, как плануваш опитите? Така работят в Канада.
– Синът ви Николай върви смело по вашите стъпки, №1 е за възрастта си в Канада и е сред най-обещаващите състезатели по вдигане на тежести. Сам ли се насочи към щангите?
– Николай проявяваше интерес към този спорт от съвсем малък, когато му беше още много рано да опитва да вдига тежести. След първата година в Канада обаче разбрах, че тук изкушенията и лошите пътища пред едно дете са много. И, ща не ща, го вкарах в залата. Той се зарадва, жена ми Ирина се намръщи, но после сама разбра, че ако Ники не беше влязъл в залата, щеше да хукне по улиците. И да учи уроци от там. Беше много щурав като малък. Мисля, че не сгреших. Сега се справя прекрасно и в училище, тази година завършва 12-ти клас, кандидатства вече в колеж и дори получи оферти. Преди Коледа реши, че иска и да работи. Не го спряхме. На 16 години взе шофьорска книжка и сега пести за собствена кола. И през цялото време не е спирал да тренира. Всеки ден. Че и по два пъти на ден. Каквото е постигнал, го е постигнал с много труд. Не като родител, а като треньор мога откровено да кажа – няма друг в залата като него. Ники работи много, на състезание се влага максимално. Просто не може да си лигльо и да печелиш медали. Не става.
– Какви успехи има до момента?
– Тази му упоритост и постоянство го направиха през месец януари шампион на Канада при юношите за четвърти път. Подобри всички рекорди за кадети, юноши и мъже в леките категории в Онтарио. Част е от националния тим и преди дни ни информираха, че му дават място в отбора на Канада за Световното за юноши през юни в Токио. Въпреки че много иска да отиде, аз и майка му не сме особено очаровани от идеята.
– Ще го спрете да участва на Световното за юноши ли?
– Причината е, че точно в седмицата на пътуването са финалните му изпити, а аз просто не го виждам в Япония измежду първите трима. Не уважавам туристите в спорта. Така ме е научил моят треньор – или отиваш за медал, или не харчи ресурси напразно.
– Какво го съветвате?
– Той сега е във възраст, в която моите съвети и неговото виждане за нещата май често се разминават. Но говорим. В семейството много говорим. От него очаквам едно – да стане добър човек, за да може да научи и той децата си един ден да са добри и чисти. Това касае житейски съвети, а в залата съвети не давам, там командвам. Това ми е работата.
– Възможно ли е да се състезава за България или ще продължи под канадски флаг?
– Не виждам защо да не може да вдига за България, ако бъде поканен. И ако поддържа ниво, с което да е конкурентен.
– Вие сте бронзов медалист от Олимпиадата в Сеул 1988, трикратен световен и трикратен европейски шампион. Кое е най-ценното ви отличие?
– Когато вдигаш на световен подиум, всяко представяне е важно. И всеки медал, разбира се. Аз си обичам и ценя всичките победи и медали. Всъщност, като се замисля, олимпийският медал май ми е най-скъп. Най-скъпоплатен и завоюван. Самото усещане да се състезаваш на Олимпиада е много различно. Много по-различно от Световно или Световна купа. Стресът от очакванията към теб, атмосферата, подготовката, всичко ме кара да си ценя най-много този бронз като че ли…
– Най-голямата премия, с която сте били възнаграждаван?
– Никой спортист от моята генерация, който се е състезавал на световно ниво и е носил медали за България, не трябва да се оплаква. Бяхме добре подсигурени.
– Изцяло на легендата Иван Абаджиев ли се дължат големите ви успехи?
– До голяма степен на него, но не само. Аз бях късметлия да имам един от най-готините лични треньори, който както е модерно да се казва тук – „беше мъж с топки”. Светла му памет, Киро Янков се казва. Отдаден беше на състезателите си и на някои лични пороци. Но аз не съдя, изобщо! Бохем голям, но и невероятен специалист и стратег на състезания. И от него и от Старшията (б.р. – Иван Абаджиев) съм научил важните си уроци.
– Продължавате ли да комуникирате с Папата на щангите, кога за последно се видяхте?
– Не съм се виждал скоро с Абаджиев. Миналото лято не можахме да се видим, макар че си бях в България повече от месец. Иначе, докато си бях в България, редовно говорехме по „Скайп“, а лятото се виждахме в Белокопитово, там имат много хубава лятна къща.
– Какво може да разкриете за треньорските му методи и прилагате ли ги в Канада?
– Неговите треньорски методи, колкото и да са критикувани от някои, са уникални и работят. Той създаде школа, която беше от полза за целия български спорт и която дава плодове и сега по цял свят. Аз съм продукт на неговата система, но методите му не мога да прилагам тук в чист вид. Не и в Канада, не и при тези обстоятелства. Как мога да прилагам Абаджиевата система в държава, която няма система на спорта? Няма спортни училища, няма държавно финансиране, няма лагери, национален отбор откакто съм тук не се е събирал да се подготвя заедно.
– Коментарът ви за постоянните допинг скандали в родните щанги. Ако може също така да разкриете дали някога сте взимали непозволени стимуланти?
– Не мога да коментирам скандали в отбор и при управление, които не познавам. Мисля си, че по мое време допинг скандалите бяха гаден начин два строя – комунизъм и капитализъм, да се надцакват. Големите държави си разпределяха медалите на Олимпиадите. И сега ми се струва, че е същото – много политика, по-малко спорт и феърплей. Който си плаща, не го хващат. И моля ви, нека не се залъгваме, че световни и олимпийски медали се печелят с пържоли и салата. При тази убийствена конкуренция в спорта. Само че списъкът със забранените вещества става километричен. Всяка година нови и нови неща вкарват в него. Това, което по мое време е било позволено, сега е забранено. Мислите ли, че кафето е допинг? В смисъл да помага страхотно или пък да уврежда необратимо здравето на атлетите? Глупости! Ама както е тръгнало и кофеинът ще се смята за допинг скоро. И в края на краищата – защо ги преследват така ожесточено? Кое е допинг и защо да е забранено да подпомагаш организма си? Ако е толкова вредно и опасно, защо изобщо се произвежда? Страшно лицемерие по върха – тези, които най-много говорят за чист и честен спорт, са отвратителни комисионери. Някъде някой беше нарекъл ВАДА „терористична организация“, посмях се. Ще си върнат доверието ми, когато измислят портативни лаборатории за допинг тестване. Вземат пробата на място, тестват, излиза резултатът, обявяват го, точка. А какво е това безобразие сега – ще отваряш проби отпреди 10-15 години. Къде ги съхраняват, как става това? Само да ви кажа една случка отскоро. Идват една събота в 6 часа сутринта у дома да вземат проба на сина ми. Заговаряме се и става ясно, че пробата му и още десетки ще бъдат изпратени в лабораторията в Монреал… след 3 дни! Питаме с жена ми – къде ще ги съхранявате три дни? Отговарят ни – в къщи, в мазата, в хладилник. Ама не се безпокойте, децата ми нямат достъп до там. Сладоледът го държим на първия етаж във фризера. Като виц звучи, а? Ама не е. Истина е.
– Кога България ще има отново силни щанги?
– Силно се надявам да е скоро. Ние имаме традиции в този спорт. Имаме и таланти, то сякаш е в гените ни заложено. Имаме също и много добри треньори, които да подготвят бъдещи шампиони. Мога да гарантирам затова, особено след като сравнявам с треньорската плява зад океана.
– Вие сте от поколението щангисти, към което принадлежи и Наим Сюлейманоглу. Познавате ли се?
– Е, разбира се, че го познавам. Години наред сме вдигали заедно в националния отбор. Невероятен талант. Един на милион, страхотно трудолюбив.
– А Гълъбин Боевски? Коментарът ви за случилото се с него в Бразилия?
– Нямам коментар. Но си спомням, че преди години някакъв журналист написа някаква книга „Белият затворник“. За малко да възпеят Гълъбин като национален герой. Че и един посланик май изгоря тогава заради тази история.
– Има ли носталгия по родината и прибирате ли се в България? Какво най-много ви липсва в Канада?
– А, аз не страдам от носталгия. Пък и за последните 7 години всяко лято съм си бил в България и си изкарваме много добре там със семейството и приятелите ни. В България се чувствам добре като турист.
– В какво превъзхождаме канадците?
– Категорично ги превъзхождаме, поне що се касае до спорта. В България има министерство на спорта, тук няма. В Канада фокусът е върху масовия спорт, в България подпомагат клубовете, които развиват високо спортно майсторство. Тук кой знае какви таланти за щангите не съм открил все още. Има хора със заложби, но те или нямат интерес да се обърнат към щангите професионално, или са преминали подходящата възраст за това. В Канада залите са пълни с хора, които спортуват… за здраве. Но децата ги няма в залите. Те са пред телевизора, компютъра, кой знае къде. В провинция Квебек е по-различно, но те са и някак по европейски обърнати.
– Като състезател несъмнено сте били режимлия, но в случаите, когато сте празнували поредния спечелен медал, позволявахте ли си алкохол?
– Е, по бира или едно малко, за да отпразнуваме нещо – да. Но да се напиваме всяка седмица, партита по чалгаджийници като сегашните футболисти… това сериозните в отбора не си го позволявахме. И как да е, като знаеш, че на следващия ден сутринта си отново в мелницата.
– Съветът ви към младите спортисти и специално към щангистите?
– Личната дисциплина и хигиена ще сложа на първо място. Да се целят винаги високо, но да бъдат и много търпеливи. Шампион не се става за една нощ. Иска се яка работа малко талант и малко шанс.
