„Европейският избор на България няма алтернатива“ – това е основното оправдание, зад което се крият създалите и продължаващи да подкрепят тази уродлива парламентарна некоалиция и нейното тъжно отроче – правителството „Денков – Габриел“. Всички, позволили си да се усъмнят в абсолютната неизбежност от това управление в именно този точно му вид, биват немедлено заклеймявани като проруски агенти и подли путинисти. Ако си против това правителство, значи си против Европа, ако искаш да сме в Европа, значи трябва да искаш и това правителство. Тази елементарна двуполюсна теза се прокарва от супер мнозинството в парламента и се натрапва от основните медии на цялото общество. „Ние сме европейският избор на България, критиката срещу нас е заплаха за европейската ориентация на страната“, окопали се здраво на тази позиция, защитниците на сглобката обсипават с безпощаден огън всеки, изразил несъгласие с тях. Аз обаче въпреки опасността да бъда отстрелян като путинска подлога, бих искал да ви поканя да поразсъждаваме малко по-подробно по същността на понятието „европейски избор“. В глава 4-та на своята Никомахова етика Аристотел казва: „Почти всички са съгласни, че най-висшето добро е щастието, но имат различно разбиране за това какво е щастие“. По същия начин и ние тук
ВСИЧКИ ИСКАМЕ ДА СМЕ ЕВРОПЕЙЦИ, НО ИМАМЕ ДОСТА РАЗЛИЧНИ РАЗБИРАНИЯ ЗА ТОВА „КАКВО Е ЕВРОПА?“.
Основната представа, която ни се натрапва в последните години, е Европа, олицетворена от Европейската комисия (ЕК) и нейния председател Урсула фон дер Лайен. Казваме Европа, разбираме Урсула; казваме Урсула, разбираме Европа, тези слова, написани от Маяковски в прослава на Ленин и партията, някак си много тревожно започват все повече да пасват и на днешната ситуация. Защото в тази Европа все повече и повече власт се концентрира в ръцете на чиновниците от ЕК, които са избрани от … момент, те не са избрани от никого. Въпреки че никой от нас не е гласувал за тях, чиновниците от ЕК трупат още и още власт, която все по-безцеремонно използват, за да се бъркат все по-дълбоко във все повече и повече области от нашия живот. Това е Европа, в която един все по-тесен политически елит и техните верни експерти се опитват (все по-успешно) да регулират и контролират все по-обширни сфери от политическия, икономическия и дори личния живот на гражданите.
КОВИД ПАНДЕМИЯТА БЕШЕ НАЙ-ЯРКАТА ДЕМОНСТРАЦИЯ ЗА ТОВА ДО КАКВИ КРАЙНОСТИ МОЖЕ ДА СЕ СТИГНЕ, КОГАТО БЮРОКРАТИТЕ ИМАТ ПРЕКАЛЕНО МНОГО ВЛАСТ
– принудителни Ковид ваксинации (с препарат, чийто потенциал за вредни странични ефекти бе престъпно укрит от широката публика); забрана за свободно пътуване, потъпкваща наше основно право; насилствено затваряне на бизнеси, довело до икономическа разруха милиони хора; съсипване образованието на милиони деца заради ненужно затваряне на училищата; невъзможността на някои хора да се сбогуват с умиращи любими хора и да ги погребат подобаващо. Да не забравяме и абсурдното затваряне на паркове и изнасянето на пейките от тях – бюрократична Европа се бе развихрила и изглеждаше, че няма достатъчно идиотска и противоречаща на здравия разум мярка, която не би могла да бъде наложена. Тук, разбира се, съм длъжен да призная, че основна част от вината лежи у нас, хората, които се съгласихме да спазваме тези абсурдни ограничения. И именно тази нагледно доказана поддатливост и готовност на масите да се подчиняват трябва да ни направят още по-внимателни, когато даваме повече власт в ръцете на управниците. Как го беше казал Чехов – ако в първо действие на сцената виси пушка, то тя непременно ще гръмне до края на представлението. Това правило важи и в политиката – ПОЛИТИК, КОЙТО ПОЛУЧИ ПРЕКАЛЕНА ВЛАСТ, РАНО ИЛИ КЪСНО ЩЕ ЗЛОУПОТРЕБИ С НЕЯ.
И в момента виждаме как с тази централизирана власт се злоупотребява заради новата, шумно рекламирана „екзистенциална криза“ – глобалното затопляне и опасните въглеродни емисии. Отново, както и при Ковид истерията, основното оръжие, което се използва за изискване на безкритично подчинение, е „научният консенсус“. И отново се разчита на късата памет на хората да забравят, че твърденията на предишния „научен консенсус“ – ваксините са безопасни и предпазват от заразяване; маските работят; ще има чували с трупове; само 2 седмици, за да отмине вълната, се оказаха в най-добрия случай много грешни в най-лошия, престъпни лъжи. Най-голямото престъпление, което се извършва в момента, всъщност е срещу самата наука, защото единственият истински научен консенсус е, че „в науката не може и НЕ ТРЯБВА да има консенсус“. Едно от най-важните постижения на западноевропейската цивилизация, чийто наследници сме, е
ПРАВОТО НА ИНДИВИДА ДА СЕ ПРОТИВОПОСТАВИ НА ПРАВИЛАТА, НАЛОЖЕНИ СЪС СИЛА ОТ ПОЛИТИЧЕСКИЯ ЕЛИТ
и да може свободно и без страх от репресии да отстоява своите убеждения. Това е Европа на Сократ, на Джордано Бруно и Галилей. Разбира се, има и друга една Европа, тази на хората, осъдили на смърт Сократ и изгорили на кладата Джордано Бруно. Има Европа на Ренесанса и Просвещението, отхвърлили догмите на църковната власт и оковите на абсолютната монархия, Европа, завещала ни Великата харта на свободите (Магна харта). Има обаче и другата Европа – тази, създала нацизма и комунизма. И е много важно да си даваме сметка, че тези две Европи съществуват и днес. Борбата между радетелите за гарантирани индивидуални свободи и ненамеса на държавата в личния ни живот, от една страна, и от друга – тези, желаещи повече централна власт за контрол над цялото общество, никога не е свършвала.
ЗА СЪЖАЛЕНИЕ ИЗГЛЕЖДА, ЧЕ В МОМЕНТА КОПНЕЕЩИЯТ ДА СЕ СДОБИЕ С КОНТРОЛ НАД ЖИВОТА НИ БРЮКСЕЛСКИ ПОЛИТИЧЕСКИ ЕЛИТ ИМА НАДМОЩИЕ.
И моето лично опасение е, че днешното българско правителство е прекалено послушен и примерен привърженик именно на Европа на Европейската комисия и нейната председателка Урсула фон Дер Лайен. Европа на самоубийствената политика за „Нулеви въглеродни емисии“ – която иска да затвори всички въглищни мини; Европа, в която политици и послушни експерти могат еднолично да налагат драконови ограничения на правото на труд и свободно придвижване, което ще нанесе нов, тежък удар върху икономиката; Европа, която се чуди колко точно са половете и не може да отговори на простичкия въпрос „Какво е жена?“, което вече съсипва женските спортове и ще има тежки последици за основната клетка на обществото – семейството; Европа, в която зад красиви приказки за социална справедливост, се пренебрегват основни икономически закони; Европа която унищожава животновъдството (защото кравите пърдят СО2); Европа, която иска да ограничи личните автомобили и забранява самолетни полети; Европа, която желае да цензурира социалните медии – каква свобода на словото, какви 5 лева; Европа, в която правителството може да определя на какви цени да се продават доматите в магазина – нали уж се бяхме сбогували завинаги с комунизма; Европа, която готви въвеждане на цифрови валути на централните банки, чрез които ще могат да бъдат следени и контролирани всичките ни покупки и финансови транзакции. Не мисля, че повечето от нас са имали такава Европа предвид, когато преди 34 години заявихме, че искаме да сме европейци.
ТОГАВА ЗА НАС ЕВРОПА БЕШЕ СИМВОЛ НА СВОБОДАТА – ИКОНОМИЧЕСКА, ПОЛИТИЧЕСКА И ЛИЧНА.
Желание да принадлежим към общност, където упоритата работа, личните умения и добрите идеи гарантират просперитет. Където можем свободно да изразим своето лично мнение и без страх да критикуваме всяко друго, с което не сме несъгласни, дори то да идва от най-високо място. Общност, където най-сетна да имаме гарантирано право на личен живот без каквато и да е намеса на държавата. Това бяха нещата, заради които Европа беше символ на надежда за милиони българи. В продължение на много години ние тук приемахме за нещо добро всичко, което идваше от Европа. И повечето неща наистина бяха добри. Но напоследък някои хора там, по върховете на европейската политическа класа, се опитват да злоупотребят с нашето доверие. И именно изборът каква точно Европа искаме е първият и съдбоносен избор, който ние (и всички останали европейци) трябва да направим. Дали искаме Европа на личната свобода, на енергично състезание на хора и идеи, в която да можем да избираме и сваляме своите лидери, или искаме Европейска комисия, чийто неизбран от нас председател да контролира все повече аспекти от живота ни. Не знам за вас, но аз лично съм ЗА първата и категорично против втората Европа. И според мен именно това би трябвало да бъде основният обществен разговор в страната ни в момента. Дебат по същество, а не кухи лозунги за „евроатлантическа посока“. И в този дебат, следвайки най-добрите традиции на западноевропейски ценности, ние сме длъжни да приемаме с щипка съмнение красивите обещания на политическия елит и да ги оценяваме по резултатите от делата им.
ДЪЛЖИМ ГО НА СЕБЕ СИ, ЗА ДА ДОКАЖЕМ, ЧЕ СМЕ СВОБОДНИ ХОРА, А НЕ СТАДО.
Дебат, по време на който да изискаме от родните политици да не се страхуват да противоречат на Европа и да имат куража да кажат, че има неща там, които на нас тук не ни харесват и смятаме за противоречащи на истинския дух на западноевропейските ценности. Защото само политици и нации с добре аргументирано и смело защитено собствено мнение получават признание и уважение. Слабохарактерните хора и държави винаги биват само използвани, но никога не са третирани като равностойни партньори. И когато, ако ние като общество успеем да се обединим около ясни и категорични национални приоритети за това към коя точно Европа искаме да принадлежим, то тогава въпросът кой е премиер и кой министър няма да е от голямо значение.
А иначе, ако се върнем на твърдението от първото изречение за липса на алтернатива на този кабинет – алтернатива винаги има. Може да ни се струва, че не е добра алтернатива, но я има. И между другото, нерядко в живота и политиката това, което в даден момент ни изглежда като лоша алтернатива, впоследствие се оказва, че всъщност е била по-добрият избор. Затова, ако единствената причина това наше абсурдно, заченато в грях правителство да продължи да съществува, е да работи за Европа на Урсула, то тогава аз съм против и призовавам – съборете сглобката и нека да работим за другата Европа.
ИВО СТАНОЕВ
Тоя маор пак ли е тук!?