„Понеделник беше един лош ден за българската пазарна икономика“, ако ми позволите да перифразирам култовата реплика от зората на демокрацията. Победителите в последните избори са внесли в Народното събрание мерки за борба с високите цени. И както може да се очаква от политици, мерките са сбор от популизъм, икономическа неграмотност, откровени безумия и повторения на неща безрезултатно пробвани в миналото от управници у нас и по света. Политическата формация, която има абсолютно мнозинство, предлага (което означава почти сигурно приемане) следните мерки: удължаване до лятото на 2027 на действието на Закона за еврото, който изискване от търговците обосновка за повишаване на цените; търговците да не могат да повишават цените, освен ако поскъпването не е подкрепено с икономически аргументи; глобите скачат двойно (стигайки до 10% от годишния оборот); създаване на централен регистър за проследимост на доставките. И моето любимо: „една от ключовите идеи в пакета е
ВЪВЕЖДАНЕТО НА ПОНЯТИЕТО „СПРАВЕДЛИВА ЦЕНА“.
Тя ще се изчислява по методика на Министерството на икономиката и ще показва каква би трябвало да бъде стойността на даден продукт при нормално функциониращ пазар без изкривявания“. Да видим дали съм разбрал – административната намеса, чийто основен резултат ще е да изкриви ценообразуването на свободно фунциониращия пазар, ще бъде използвана, за да ни покаже каква ще е цената на стоките „при нормално функциониращ пазар без изкривявания“??? С две думи: повече държавен контрол, по-високи глоби и, разбира се, най-важното: за всичко са виновни алчните и безскрупулни търговци. Каква пазарна икономика, какви 5 лева? Трябва да призная, че донякъде ги разбирам политиците – за нас, българите, мразенето на хората, занимаващи се с бизнес, и плюенето по търговците открай време е любим национален спорт. Масата от хората с готовност приветстват всяка мярка, насочена срещу „гадните частници“. Дори училите в „Харвард Бизнес Скул” Кирил Петков и Асен Василев не устояха на народния мерак за социализъм и се обявиха за „десни инструменти за леви цели“. Не бяха никак десни, но пък бяха много леви. Толкова леви, че в момента Асен Василев дори позиционира партията си директно в лявото пространство, освободено от изпадналата от парламента БСП. Изкушенията пред родните политици да бягат в лявата лента са силни, но отличителната черта на истинския държавник е, че той успява да надскочи тези изкушения и (поне от време на време) да прави това, което е правилно, а не това, което се харесва на масите. А правилното нещо в този и всички останали случаи е да не се забравя член 19, ал. 1 от Конституцията на Република България, който гласи ясно и недвусмислено:
„ИКОНОМИКАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ СЕ ОСНОВАВА НА СВОБОДНАТА СТОПАНСКА ИНИЦИАТИВА“. СВО-БОД-НА!!!
Това не е случайна фраза и не е пожелателен текст без реално съдържание. Това е фундаментът на икономическия модел на държавата след края на комунизма у нас. Нали основният смисъл на промените беше да се откажем завинаги от принципа, при който чиновници определят кое е „правилна“ цена, каква печалба е допустима и кой има право да продава. Във всяка държава, която твърди, че е демокрация и пазарна икономика, изискването частни фирми да обосновават своите цени пред чиновници трябва да бъде посрещната с дълбока тревога. За съжаление у нас подобни изисквания за повече държавен контрол върху бизнеса обикновено се посрещат с аплодисменти, които са колкото бурни, още повече жестоко заблудени. Защото извън случаите на картелни споразумения; злоупотреба с монополно положение; доказан дъмпинг или координирано изкуствено завишаване на цените принципът е пределно ясен:
СОБСТВЕНИКЪТ НА ДАДЕНА СТОКА ИЛИ УСЛУГА ИМА ПРАВО СВОБОДНО ДА Я ПРОДАВА НА КАКВАТО ЦЕНА ТОЙ ПРЕЦЕНИ,
а потребителят има право да я купи или да откаже. Ако ресторант реши да продава кафе за 7 евро/13.69 лева (за по-сигурно сложих и двете цени, да не ме погнат от КЗП), държавата няма право да пита защо 7. Ако квартален магазин продава домати по-скъпо от конкуренцията, държавата няма право да изисква счетоводна обосновка за разликата. Ако производител на сирене увеличи цената заради очаквания за бъдещи разходи, риск, транспорт, несигурност или просто защото смята, че пазарът ще плати – това е негово право, гарантирано му от Конституцията. Цената не е морална категория. Тя е резултат от свободно взаимодействие между продавач и купувач, което, от своя страна, е основният принцип на свободния пазар. И когато държавата влиза с административни инструменти и глоби, за да „проверява“ дали цената е „икономически обоснована“, тя всъщност отменя този принцип. Опасността започва в момента, в който държавата си присвои правото да определя коя цена е „оправдана“ и коя – не. Защото тогава неизбежно възниква
ФАТАЛНИЯТ ВЪПРОС: КОЙ ОПРЕДЕЛЯ КОЯ ЦЕНА Е „ОПРАВДАНА“? ЧИНОВНИКЪТ? МИНИСТЕРСТВОТО?
Временната политическа конюнктура? Общественият гняв? Телевизионните репортажи? Всички те са силно субективни фактори, а обективният фактор – пазарът – е напълно игнориран. Това е изключително опасен и хлъзгав път, защото подменя принципа на свободната инициатива с принципа на административното одобрение. Частният предприемач вече не е свободен участник в пазара, а потенциален обвиняем. Това обръща наопаки друг един от основополагащите принципи на правовата държава – „невинен до доказване на противното“. Сега частникът е принуден да доказва своята невинност. И то пред чиновници, които – по всяка вероятност в целия си прекаран зад бюрото живот – не са продали стоки и за 5 лева. Пълен абсурд.
Особено тревожен е начинът, по който една временна и тясно ограничена мярка (Законът за приемае на еврото) започва да се превръща в претекст за по-широк контрол върху икономиката. Първоначалният аргумент беше свързан с приемането на новата валута – опасението, че при превалутирането от лева в евро някои търговци могат изкуствено да закръглят цените нагоре. Въпреки някои принципни възражения срещу приемането на този закон той поне има конкретен повод, ограничен времеви хоризонт и ясно дефиниран риск. Но сега започва да се говори за удължаване на тези правомощия заради неща, нямащи нищо общо с превалутирането. Сега той ще се ползва като основа за борба с повишение на цени вследствие на „международната обстановка“, войната в Украйна, напрежението между САЩ и Иран, нестабилните енергийни пазари и глобалната инфлация. Тук вече се вижда истинската опасност.
ИЗВЪНРЕДНИТЕ МЕРКИ ПОЧТИ ВИНАГИ ИДВАТ ВРЕМЕННО. ПОСЛЕ ОСТАВАТ ПОСТОЯННО.
Историята е пълна с примери как ограничения, въведени в кризисен момент, постепенно се превръщат в нормален инструмент на управление. Няма нищо, което държавата да обича повече от това да контролира своите граждани. Веднъж приеме ли обществото, че чиновникът има право да изисква обяснение за цените, това може незабелязано да се превъре в постоянна практика. Която, от своя страна, да доведе след себе си следващата стъпка – да започне да определя кои обяснения са приемливи и кои – не. И тогава вече можете да кажете „сбогом“ на свободния пазар.
Разбира се, тук съм готов веднага да призная – свободният пазар не е перфектен. Нищо, създадено от нас, хората, не е. Той не гарантира ниски цени за всички и винаги. Но той е единственият механизъм, способен да мобилизира и използва за общото благо знанието и инициативата, разпръснати сред милиони индивиди. Не е физически възможно цялата тази огромна информация за нива на цени, транспорт, наеми, риск от разваляне на продукция, конкуренция и т.н., касаеща безброй различни локации в постоянно променящи се условия да бъде събрана, обработена и разбрана в детайли от който и да е министър или пък дори цяла комисия. И когато държавата все пак се опита да замести това огромно, разпиляно, но конкретно и постоянно актуализиращо се знание със сухи бюрократични формуляри и теоретични формули, резултатът е хаос.
ПРЕДЛОЖЕНИТЕ МЕРКИ НЕ СА ПРОСТО ГРЕШКА В ИКОНОМИЧЕСКАТА ПОЛИТИКА. ЗА СЪЖАЛЕНИЕ ТЕ СА ИДЕОЛОГИЧЕСКИ РЕГРЕС
– връщане към идеята, че държавата знае по-добре. Те подкопават доверието в частната собственост и инициатива, които са двигателят на растежа. Ако Конституцията е върховен закон, то правителството трябва да я спазва, а не да я заобикаля с „временни“ изключения.
България има нужда от повече свобода, не от повече контрол. От повече конкуренция, не от повече глоби. От стабилни правила, които защитават инициативата, а не я задушават. Ако „свалянето на цените“ продължи по административен път, рискуваме да получим точно обратното – по-високи реални разходи, по-малко стоки и по-слаба икономика. А на всички политици, които наистина имат искрени намерения да се борят с инфлацията, бих искал да предложа мнението на Нобеловия лауреат за икономика Милтън Фридман: „Инфлацията винаги и навсякъде е парично явление, в смисъл че тя е и може да бъде произведена само от по-бързо увеличение на количеството пари, отколкото на производството на стоки и услуги“.
Цените не растат, защото търговците внезапно са станали по-алчни от миналата година. Те растат, защото правителствата наводниха пазара с необезпечени пари. Когато с години се гласуват бюджети с огромни дефицити, когато се теглят милиардни заеми, за да се раздават за заплати на раздутия административен апарат и социални помощи, парите в обращение се увеличават.
ПРОБЛЕМЪТ Е, ЧЕ ТЕЗИ РАЗХОДИ ОТИВАТ ДИРЕКТНО ЗА ПОТРЕБЛЕНИЕ, БЕЗ ДА СЪЗДАВАТ РЕАЛНО ПРОИЗВОДСТВО,
подобряване на производителността на труда или нови стоки. Твърде много пари започват да гонят твърде малко стоки. Тогава, естествено, цените нарастват и виновникът за този растеж е държавата. Ако управляващите наистина искаха да успокоят цените, а не просто да трупат евтини дивиденти, мерките им щяха да изглеждат коренно различно: 1. Свиване на бюджетния дефицит – държавата трябва да спре да харчи пари, които няма, и да спре помпането на куха покупателна способност чрез дългове; 2. Драстично съкращаване на административните разходи – намаляването на издръжката на раздутия чиновнически апарат ще освободи ресурс и ще свали натиска върху бюджета; 3. Таргетирано подпомагане – вместо да се намесваме в ценообразуването за всички, по-добре е да се подпомагат най-уязвимите групи – чрез ваучери, целеви помощи или данъчни облекчения. Това запазва пазарните принципи и помага точно на тези, които имат нужда; 4. Доброволни ангажименти вместо принуда – преговори с големите търговски вериги за прозрачност и задържане на цени при ключови стоки. Много компании сами виждат ползата от добра репутация в конкурентна среда; 5. Повишаване на производителността на труда – стимулиране на инвестициите в технологии, машини и иновации, за да има повече стоки на пазара, което по естествен път сваля цените; 6. Намаляване на регулаторната тежест – вместо да праща инспектори да съставят актове, държавата трябва да улесни навлизането на нови фирми на пазара. Повече конкуренция означава по-ниски цени за потребителя.
Е, нито една от тези мерки не звучи толкова ефектно като: „Да ударим с яки глоби от хиляди евро алчните, ненаситни търговци“. Пък да говориш за съкращение на държавна администрация е почти равносилно на политическо харакири. Но тези мерки са исторически доказано ефективни при третиране на проблема с инфлацията.
ДА БОРИШ РЪСТА НА ЦЕНИТЕ С ДЪРЖАВЕН КОНТРОЛ ВЪРХУ ЦЕНООБРАЗУВАНЕТО Е КАТО ДА ОПИТВАШ ДА СВАЛИШ ТЕМПЕРАТУРА, КАТО СЧУПИШ ТЕРМОМЕТЪРА.
Болестта остава, а вината се хвърля върху уреда. Ако историята ни е научила на нещо, то е, че пазарът винаги наказва икономическата неграмотност. Въпросът не е дали тези популистки мерки ще се провалят. Те ще се. Всъщност най-хубавото на тези мерки е, че те са обречени на провал още преди да бъдат въведени. Дори понякога си мисля дали пък именно това е тайният им замисъл – гръмките закани да имитират дейност, което да послужи за успокоение на безспорно многото хора, притеснени от ръста на цените. Да се покаже, че правителството „прави нещо“ за решаването на проблема. В същото време да си дават сметка, че тези мерки няма как да дадат реални резултати и най-вероятно ще са неприложими на практика. Защото, когато държавата обяви война на пазарната логика, пазарът в крайна сметка винаги печели. Е, в този случай за нас, българите, ще остане единствено „безплатната“ утеха, че сме мразили бизнеса организирано и под държавен контрол.
ИВО СТАНОЕВ
