Съмнявам се, че в България са останали много хора, които все още не са чували за списъка „Магнитски“ – този американски закон с руско име, който в последните дни тотално е завладял новинарските емисии и коментарните предавания. За съжаление обаче дискусиите са на елементарно предизборно ниво и най-вероятно ще се ограничат до това коя партия и колко ще спечели/загуби на предстоящите избори. Увлечени в махленски обвинения от типа „ама вашият човек е в списъка“, най-вероятно истинската дискусия за естеството на закона „Магнитски“ и дълбоките последици от прилагането му ще бъдат напълно игнорирани от основните политически играчи и от медиите. А казусът наистина заслужава сериозен критичен анализ, тъй като засяга много повече от това кое точно име е попаднало в поредния залп, дошъл откъм Вашингтон. Затова, ако ми позволите, ще се опитам да направя едно кратко представяне на обстоятелствата, довели до приемането на закона „Магнитски“, както и някои мнения по отношение на въпросния закон и евентуалните последици от прилагането му.
Законът носи името на Сергей Магнитски, руски счетоводител, който според официалната версия е бил убит от руските власти в затвора, след като подал сигнал за крупна далавера от страна на корумпирани руски полицаи. За него след малко, но първо бих искал да ви представя един американски бизнесмен на име Бил Браудър (Bill Browder), който в официалните световни (и български медии) е представен като смел борец срещу корупцията в Русия, а самият той смята, че е номер 1 в списъка с врагове на Путин. Именно
АКТИВНОТО ЛОБИРАНЕ НА ТОЗИ БИЛ БРАУДЪР Е ОСНОВНАТА ПРИЧИНА ЗА ПРИЕМАНЕТО НА ЗАКОНА „МАГНИТСКИ“
от Конгреса на САЩ през 2012 година. При по-внимателно вглеждането в личността на Браудър обаче изскачат немалко детайли, които никак не се връзват с публичния му образ на безкористен борец срещу корупцията и застъпник за човешките права.
Като начало Браудър натрупва своето огромно богатство именно в Русия, и то точно във времето на дивата скоростна приватизация, започната от Елцин, позната и с името „Дивият Изток“. За западняк, който не е виждал как се прави скоростна масова приватизация при преминаване от комунизъм към капитализъм, приказката за почтения западен инвеститор, който с много умения и пот на челото е успял съвсем честно да извлече огромни печалби от този процес, може и да мине, но на нас тук ни е пределно ясно, че именно тези времена са отлични за „ловене на риба в мътна вода“. А водата в Русия в края на 90-те и в първите години след 2000 е много, ама много мътна. И в тази (много) мътна вода, решава да лови риба хедж фондът Hermitage Capital Management, основан от г-н Браудър и съдружника му Едмънт Сафра през 1996 г. Основан с начален капитал от 25 милиона долара, през 2005 година активите му са вече над 4 милиарда, което го прави „най-големия чужд инвеститор в Русия“. Реализираната печалба за периода 1996-2007 г. е астрономическите 2697%. Не че ще е голяма изненада за някого, но все пак да вмъкна, че фондът на този радетел за прозрачност и почтеност в бизнеса е регистриран на малко офшорно островче в Ламанша, което, както предполагам, вече сте се досетили сами, има много хлабава данъчна политика. Освен това през 1998 година Браудър получава британски паспорт, но вместо да запази двойното си гражданство той се отказва от американското, за да… какво? Пак познахте, не плаща данъци (американското законодателство облага доходите на американците независимо къде са спечелени). И аз предпочитам да избегна плащане на данъците, ако е възможно, но когато успея, си трая, а не се правя на Майка Тереза в борбата с корупцията.
Всичко това се случва по времето на първия президентски мандат на Путин.
ОКАЗВА СЕ, ЧЕ ГЛАВНИЯТ ДЕПУТИНИЗАТОР Е НАТРУПАЛ СВОЕТО БОГАТСТВО ИМЕННО ПОД КРИЛОТО НА САМИЯ ПУТИН.
И това ако не е ирония, здраве му кажи. А като стана въпрос за ирония, нека ви кажа и за дядото на Бил. Казвал се е Ърл Браудер и е бил лидер на Комунистическата партия на Америка и агент на СССР. В писмо от 1938 до тогавашния генерален секретар на Коминтерна, нашия Георги Димитров, Браудър се хвали, че по-малката му сестра, Маргарита, действа като агент на НКВД в различни европейски страни. А при последното си пътуване до СССР той се среща лично с другаря Димитров и двамата уреждат радиовръзка между Москва и американския комунист-агент. Не го знам със сигурност, но съм готов да се обзаложа, че няма начин Бил да не е използвал картата „дядо комунист – активен борец“, за да улесни бизнес сделките в Путинова Русия.
Близките отношения на Браудър с Путин и неговия режим рязко се влошават, когато властите разбират, че американецът се опитва чрез използването на кухи фирми да изкупи дялове и впоследствие да овладее гиганта „Газпром”. Това кара руската държава да се разрови из делата на фирмата му.
И сега идва ред на човека, дал името си на прословутия закон „Магнитски“ – Сергей Магнитски. Във версията на Браудър Магнитски бива обявяван (лъжливо) за адвокат, който е разкрил корупция за над 200 милиона долара, извършена от подкупни полицаи и държавни служители. Заради тези негови разкрития той бил незаконно арестуван и пребит до смърт в затвора през 2009 г. Браудър разказва една трогателна и вдъхновяваща история за човек, изправил се безстрашно срещу мощта на корумпираната държавна система, която, уплашена от разкритията му, го вкарва в затвора, където подкупни надзиратели го пребиват до смърт. И именно тази разтърсваща история, разказана толкова майсторски от американския бизнесмен, е основната причина през 2012 година Конгресът на САЩ с огромно мнозинство да приеме и президентът Обама да подпише закона „Магнитски“ (The Magnitsky Act), чиято първоначална цел е да накаже обявените за убийци на Магнитски лица. Пак благодарение на неуморните усилия на Браудър обхватът на закона е разширен, за да се бори с „корупцията и нарушаването на човешките права“.
В последващите години възхищението от храбрата саможертва на Сергей Магнитски води до приемането на подобни закони, тип „Магнитски“, още в Канада, Европейския съюз, Англия, Австралия, балтийските държави. Тази история е толкова вълнуваща, че руският телевизионен и филмов режисьор Андрей Некрасов решава да направи филм по нея. Режисьорът е известен с критиките си към режима на Путин и през 2007 г. прави документален филм „Бунт. Делото Литвиненко“ за смъртта на отровения в Лондон през 2006 г. дисидент и бивш руски агент Александър Литвиненко (филмът е забранен в Русия). Режисьорът е силно развълнуван от трагичната история и заявява, че един филм за Магнитски би бил логично продължение на темата. В процеса на работа обаче той постепенно започва да разбира, че тази история в основата си изглежда е именно това – история… А фактическата истина е доста по-различна от версията на Бил Браудър.
Като начало – от стенограмата на разпита става ясно, че Магнитски е счетоводител (и между другото е работил за Браудър от края на 90-те), а не адвокат, нает да разкрива корупция, както го представя навсякъде американецът. Освен това се оказва, че
МАГНИТСКИ Е ЗАДЪРЖАН И РАЗПИТАН ПО ОБВИНЕНИЯ В КОРУПЦИЯ, ИЗВЪРШЕНА ОТ САМИЯ НЕГО В СЪУЧАСТИЕ ИМЕННО С БРАУДЪР.
Това е в пряко противоречие с основната теза на Браудър, че Магнитски е бил арестуван и убит в затвора, тъй като е подал сигнал за корупция срещу двама полицаи, който с измама са изтеглили от името на фирмата на Браудър 230 милиона. Това е ясен случай на отмъщение на корумпирани представители на властта, които са били уличени от честния Магнитски, твърди бизнесменът.
Не съвсем – открива обаче документалистът. Според документите Магнитски е отишъл в полицията не за да подаде сигнал, а защото е бил извикан на разпит във връзка с нередности, извършвани от него за фирмата на Браудър. Той е заподозрян в престъпление, а не разобличител на такова. Магнитски наистина умира в затвора, но няма доказателства, че смъртта е настъпила вследствие на побой, както твърди Браудър. Дори майката на Магнитски заявява пред Некрасов: „Дали са се опитали да го убият? Това не мога да твърдя“.
Филмът: The Magnitsky Act – Behind the Scenes (Законът Магнитски – зад сцената) е завършен през 2016 година. В него авторът показва и доста убедително доказва, че в основата на този закон лежи една невярна и дори лъжлива история, разказана от човек, зад чиито светли и благородни думи се крият доста сенчести и съвсем не благородни конкретни действия. Много показателен момент във филма е появата на германската представителка в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа – Марилуис Бек. От трибуната тя говори пламенно за Магнитски, използвайки куп клишета, наричайки го „ярък лъч на справедливостта и демокрацията“. Впоследствие обаче гледа с празен и неразбиращ поглед, когато й се казва и показва с документи, че Магнитски не е обвинявал никого в корупция, а самият той е бил обвиняем за нечисти сделки. Госпожата си признава, че е изградила мнението си по случая единствено и само на базата на представени й от вездесъщия Браудер преводи на документи, но въпреки новите доказателства тя упорито отказва да преосмисли позицията си и продължава с клишетата за геройски загиналия борец срещу корупцията.
Некрасов завършва своя двучасов филм със следните размишления: „Може ли човешките права да са като партийна идеология? Чия жертва е Сергей Магнитски? Тези, които го направиха жертва на руската корумпирана държава, дори не споменават на никого за неговия арест когато той се случва. Защо? Защото
ЦЯЛАТА ИСТОРИЯ БЕ ИЗМИСЛЕНА МНОГО ПО-КЪСНО. УБИТ ГЕРОЙ КАТО АЛИБИ ЗА ЖИВИТЕ ЗАПОДОЗРЕНИ.
Ще позволим ли алчност и подкупност да се крият зад политическа проповед? Ще оцелее ли демокрацията, ако човешките права, олицетворение на нейната морална чистота, се използват за защита на лични егоистични интереси“.
Влиятелните приятели на Браудър и адвокатите им блокират в последния момент показване на документалния филм в Европейския парламент.
През 2013 година московски съд осъжда задочно (in absentia) на 9 години затвор Браудър за неплащане на данъци за 522 милиона рубли (16 милиона долара). В материалите по същото дело е осъден и Магнитски, който е бил одитор на фирмата на американеца. Понеже по това време той вече е мъртъв, неговата присъда е анулирана. В присъдата пише: „В резултат на схема за фалшифициране на данъчни декларации, която Магнитски е разработил за Браудър, и незаконно използване на облаги действията на подсъдимите са нанесли щети на бюджета на всички негови нива – федерално, регионално и местно, където стотици милиони рубли не са били платени“. Как беше нашенският лаф – „Крадецът вика: Дръжте крадеца!“.
Спирам се на всичко това толкова подробно (всъщност има още куп нелицеприятни за Браудър факти и несъответствия, но за тях няма да стигне целият вестник), защото цялата тази история (и отново да напомня, че в огромната си част тя е именно една много едностранчиво представена история) в крайна сметка става основната причина за приемането на закона „Магнитски“. И дори историята скоро да бъде забравена, то последствията от закона ще останат. И тези последствия, независимо какво ви убеждават политиците у нас, в Европарламента и американския Сенат, ще са сериозни и за съжаление най-вече отрицателни. И това не е само мое мнение. В статия, публикувана в американското списание „The Nation” малко след гласуването на закона, Стивън Ф. Коен, почетен професор по руски изследвания и политика в Нюйоркския университет и Принстънския университет, и двама негови колеги пишат: „В действителност
ЗАКОНЪТ „МАГНИТСКИ“ НАРУШАВА ВЪРХОВЕНСТВОТО НА ЗАКОНА, ПРОТИВОРЕЧИ НА АМЕРИКАНСКИТЕ ЦЕННОСТИ
и подкопава националната сигурност на САЩ. Престъпниците и корумпираните служители навсякъде трябва да бъдат наказвани, но езикът на този законопроект се подиграва с основните принципи на американското правосъдие. Вземете например разпоредбата на законопроекта, че имената, включени в списъка на хората, които трябва да бъдат санкционирани, могат да се основават на „данни“ и „информация“, предоставени от НПО и може би от други заинтересовани групи или хора, а не чрез надлежен съдебен процес“. Пак там те задават и въпроса, който явно никой в американския Сенат не се е сетил да попита: „Наистина американските граждани може да се запитат защо основният лобист на законопроекта Уилям Браудър, ръководител на базирания в Лондон хедж фонд Hermitage – някога изключително просперираща фирма със седалище в Москва, за която Магнитски е работил като данъчен адвокат – вече не е американски гражданин и самият той в момента е разследван в Русия по подозрение за укриване на данъци. Разбира се, американските процедури изискват всяко лице, упражняващо такова влияние върху законодателството, да няма заложен материален или друг личен интерес. Конгресът беше ли абсолютно сигурен, че това условие е изпълнено в този случай?“.
Липсата на гаранции за честен процес и погазването на презумпцията за невинност карат конгресмена републиканец Рон Пол да каже, че
ЗАКОНЪТ МУ НАПОМНЯ ЗА „НАРОДНИТЕ ТРИБУНАЛИ“ ОТ СЪВЕТСКАТА ЕПОХА, ЗА КОИТО „ДОКАЗАТЕЛСТВАТА СЕ СМЯТАХА ЗА НЕУМЕСТНИ“. В писмо от 2018 г. до президента Доналд Тръмп група видни учени, адвокати и активисти, включително Ноам Чомски, Даниел Елсбърг и Оливър Стоун, възразяват срещу закона „Магнитски”, наричайки го „нарушение на справедливия процес и свободата на словото“.
С всичко това, разбира се, не искам да кажа, че не трябва да се оказва натиск срещу хора и институции, уличени в корупционни практики. Но нека това да става по надлежния ред. Желанието за експедитивност винаги става за сметка на внимателната преценка. И най-важното – ако нещата в България ще се подобряват истински, то подобренията трябва да дойдат отвътре, от България. Дори този закон „Магнитски” да беше резултат от безкористната борба на истински честни и безупречни хора и да спазваше всички изисквания за надлежен съдебен процес, то пак нямаше да има полза от него, ако е наложен отвън. Независимо дали съветите идват от Изток или Запад, сляпото им и безкритично следването само показва, че ние тук като нация все още не сме узрели.
СТРАХЛИВАТА И ОТБРАНИТЕЛНА ПОЗИЦИЯ, ЗАЕТА ОТ ПОЛИТИЦИ, ЖУРНАЛИСТИ И ОБЩЕСТВЕНИ ЛИЧНОСТИ, ИЗДАВА ПОЛИТИЧЕСКА НЕМОЩ И ИНТЕЛЕКТУАЛНА ИМПОТЕНТНОСТ.
Не говори никак добре за политическия ни елит и за държавата като цяло, когато висш американски чиновник раздава наставления от телевизионни студиа и първите страници на вестниците за това какво, кога и как трябвало да направи България. „Целта на санкциите по закона „Магнитски” е да подкрепим реформа на съдебната система в България“, заяви от телевизионно студио посланик Джим О’Брайън, ръководител на Офиса за координиране на санкциите в Държавния департамент на САЩ. Ако това наистина е така и американската страна има доказателства, годни за съдебна зала, защо не са ги предоставили директно на нашите правораздавателни органи, а вместо това размахват списъци и дават интервюта по медиите?
„Ако лицата (попаднали в списъка, б.а.) пожелаят да се насрочи дата, за да бъдат изслушани, могат да се договорят за такава, а не да се водят дебати в медии. Приканвам ги да дойдат и дискусията да се води по официалните канали”, продължава О’Брайън.
И как пък не се намери никой, който да напомни на господина, че в основата на правовата държава е залегнал принципът „презумпция за невинност“, според който обвиняващият трябва да докаже евентуална вина, а не обвиненият да доказва невинността си. И доказателствата за вина трябва да бъдат надлежно документирани, а не публикации в медии или сигнали от НПО-та.
Само аз ли съм този, на когото правят впечатление тези неща? В интерес на истината съм длъжен да спомена, че открих едно мнение, позволяващо си да отстоява лична принципна позиция по темата:
„Законът „Магнитски” е американски. Ние се държим сякаш е наш закон. Сякаш искаме да станем по-католици от папата и да дадем повече, отколкото искат. Тази позиция силно ми прилича на позицията на Тодор Живков, но без облагите”, заявява в интервю проф. Искра Баева. Тъжно малко и съвсем недостатъчно, но все пак е нещо.
Немският философ Имануел Кант започва своето брилянтно есе „Отговор на въпроса „Що е Просвещение“ така: „Просвещение е изходът на човека от непълнолетието, което той сам си е причинил. Непълнолетие е невъзможността да се ползваш от разсъдъка си без ръководството на някой друг. Само причинено е това непълнолетие, чиято причина не лежи в недостиг на разсъдък, а в липсата на решителност и смелост да се ползваш от него (разсъдъка, б.а.) без ръководството на другиго. Sapere aude! Имай смелост да използваш собствения си разсъдък! – ето това е девизът на Просвещението…“.
Мисля е крайно време ние тук, в България, да си дадем ясна сметка, че трябва като общество да излезем най-сетне от този период на „непълнолетие“ и да поемем отговорност за съдбините си. НИЕ. ЛИЧНО. Без да си търсим вечните оправдания и без да чакаме наставления от Дядо Иван, Чичо Сам или Урсула фон-дер-не-знам-коя-си. Преди 30 години ние, българите, решихме да поемем по пътя на западноевропейските ценности – върховенство на закона, свобода на личността, демокрация. И както вече стана въпрос,
ОСНОВЕН ПРИНЦИП НА ТЕЗИ ЦЕННОСТИ Е ПРЕЗУМПЦИЯТА ЗА НЕВИННОСТ И ПРАВОТО НА ЧЕСТЕН И БЕЗПРИСТРАСТЕН ПРОЦЕС.
Друг важен принцип е, че пред закона всички са равни, там няма големи и малки, силни и слаби. Има такива, които спазват принципите, и такива, които в даден момент са се отклонили от тях. И когато някой се е отклонил или е допуснал грешка, наше задължение е да заявим своите добре обосновани възражения смело и категорично.
Кант продължава есето си така: „Мързел и малодушие са причините, поради които една толкова голяма част от хората, след като природата отдавна ги е освободила от чуждата опека (naturaliter maiorennes), остават все пак охотно през целия си живот непълнолетни; ето защо е толкова лесно за другите да се самообявят за техни опекуни“.
Мързел и малодушие – мисля, че тук Кант е ударил право в десетката. Ами тогава нека да бъдем по-малко мързеливи и по-малко малодушни, и да видим дали с повече труд и повече мъжество ще можем да направим тази наша България по-добро място за живеене. Как го беше казал Кант: Sapere aude!!!
Стига трибуна за тоя смешник!!!