Тя е в Благоевград по повод 70-ата годишнина на ансамбъл „Пирин”, иначе вече 30 години Мария Тънгалова-Евънс живее в Америка. Тънгалова е бащината й фамилия. Родена е на 31 октомври 1950 година в Гоце Делчев. Майка й Елена Камбова е от село Сатовча, а родът на баща й Христо Тънгалов идва от Калапот в Егейска Македония. Кръстена е на баба си Мария по бащина линия.
„Докато в Америка няма бащино име, у нас то е много важно и на мен в Гоце Делчев ми казваха Мария на Христо”, казва тя.
Завършва гимназията „Яне Сандански” в Гоце Делчев, след което учи специалността „Хореография” в Института за културно-просветни кадри в Благоевград. Нейният учител там е Ани Бараковска, която е била танцьорка в ансамбъл „Пирин” и след 1969 година, когато откриват института, става преподавателка по хореография. Мария смята Ани Бараковска за свой идол в този вид изкуство.
„Хубаво е човек да има идоли и да се стреми да постига техните върхове”, споделя Мария. Докато учи в института, хореографът Костадин Руйчев й предлага да се яви на конкурс за танцьори в ансамбъл „Пирин”, защото я познавал от участието й в самодейния състав на Неврокопския ансамбъл, където играе от 7 до 11 клас.
„Руйчев и Александър Кокарешков ни познаваха много добре – казва Мария. – Сестра ми Руска Панева също танцуваше там, но тя е с 5 години по-голяма от мен, на 18 години се омъжи в Благоевград и така прекрати кариерата си”.
Мария постъпва като танцьорка в ансамбъл „Пирин” през февруари 1970 година и работи там до 1 май 1993 година. „Танцувах в ансамбъла, докато бях студентка. Пропусках екзерсиса, но танцувах и взимах и частни уроци за института. Започнах участията си с „Пролетни игри” – един танц, който се играе и сега в ансамбъла. И бях на първа страница в местния вестник тогава. Просто фотографът беше уловил моето участие, а то беше първото. Другият ми любим танц е „Копаница” на Харалампиев, Шопският танц на Дженев, Тракийският танц на Бекирски… Тези изпълнения все още вдигат публиката на крака. Бекирски беше голям творец. Той ни учеше как пластично да играем с ръцете, как нежно да галим цветето… Караше ни да носим танца в сърцето си и за мен така е до ден-днешен. И сега за тази 70-годишнина сърцето ми играе, когато съм на сцената, въпреки че краката ми не са вече толкова пъргави, както преди.
А спомените ми са много. Първото ми излизане на турне с ансамбъла беше в Ирак. И след това се заредиха Германия, Англия, Италия… С кораб пътувахме до Ливан. Спомням си, имахме няколко концерта в Хайд парк в Лондон през 1973 година. Запомних един човек, който идваше всяка вечер да ни гледа. В определен момент го наблюдавах как затваря очи и сякаш се пренасяше в друго измерение с нашата музика. А във Филипините множеството хора ни посрещаше така, сякаш от небето се бяхме приземили при тях – аплодираха ни, играеха с нас. След Филипините бяхме в Австралия, където гостувахме по покана на българската общност по повод 1300-годишнината на българската държава. Посрещаха ни и ни настаняваха в жилища на българи. Те си избираха гостите и мен ме взе Спас Божилов. Съпругата му беше англичанка и той се притесняваше как българката ще се представи пред англичанката. Когато бях много млада, ни учиха как да се храним на масата, как да използваме приборите, къде да държим ръцете си и когато ме изпращаше, той ми каза: „Боже, колко съм ти благодарен, жена ми ме гледа вече с други очи!”.
На турнето в Австралия един от зрителите ме попита какъв пост заемам. Беше помислил, че съм агент на Държавна сигурност, след като са ми позволили да съм там. Аз му казах, че с танца пътувам по света и си мисля, че българският фолклор носи радост на хората. На първото турне в Америка с Маргарита Полежанова се срещнахме с вуйчо й, който живееше в Ню Йорк и благодарение на него разгледахме града и му гостувахме. Хората пътуваха с километри, за да ни гледат в Америка и Торонто. Носиха баници, погачи, за да се съберат с нас и да си поговорим, да поплачем… Мъчеше ги носталгията.
Концертите ни в Аржентина започваха след 23 часа и ние се включвахме в нощния им живот. Във Виетнам се почувствах виновна, че живея добре, защото там дойдоха да ни гледат много, ама много бедни хора. Изключително вълнуващи турнета бяха за мен.
Ансамбъл „Пирин” беше моят прозорец към света! Проф. Кирил Стефанов беше като баща за всички нас. Потупваше ни по рамото за поощрение, но беше и много строг, когато не се получаваше както трябва. Имахме респект към него. Умееше да подготви програма с градация и да направи шоу от спектакъла. Хората много аплодираха нашите изпълнения. На сцената аз контактувах с публиката и докато съм жива, ще идвам на тези празници на ансамбъла.
Мой добър приятел от ансамбъла и до днес е певицата Ружа Стоицова. Помагала ми е, когато се роди синът ми, и няма случай, в който аз да дойда в България и да не видя моята Ружица. Много приятели и колеги си отидоха от този живот. Една от тях е Пелагия Костова – много добър човек и изпълнител беше. Възхищавала съм се на Руска Стоименова, на Татяна Сърбинска. Бях на гости на Таня в Бостън, запозна ме с всички групи, които ръководи, усетих динамиката и силата на духа, с която работи. Александър Кокарешков има голяма роля в моето развитие, защото често гостувах на семейството му. Той е изключителен фолклорен експерт, професионалист и композитор. Силата на неговата творба „Музика за тамбура и оркестър” и днес ме вълнува и ми въздейства. А как я изпълняваше Осман Гогов – няма по-голям виртуоз от него! От танцьорите си спомням Милка Матеева, учила съм се от Юлия и Китан, от Стоянка Вуковска, Дочка Кокарешкова. Те изпълняваха характерни детайли за пиринския танц – тези нежни пружинки, които трябваше да правим. Юлия, Милка, Таня Главева бяха много добри. Милето ще играе фрагмент от танца „Кукли” на юбилейния концерт. Имам си и аз носия от мадоните, която специално за мен е шита, и ще участвам в един от танците, за да изпитам отново живота на сцената, който толкова много обичам. Това е животът ми в продължение на 22 години в ансамбъл „Пирин”. Играех заедно с Люси Александрова и Красимира Митова и се радвам на днешното им развитие в областта на танца. За всички искам да кажа добра дума! Обичам ги! Обичам и контакта с публиката, която те следи на сцената и след концерта идват и те търсят зад кулисите. Това изживяване не може да се забрави”.
На 22 години Мария се омъжва за Калин Велев, който отговаряше за звука на терен в Регионалния телевизионен център в Благоевград и живяха заедно 17 години.
„Много хубаво семейство имаше Калин – споделя Мария. – Добре се разбирах с мама Цеца и татко Кольо. Имаме дъщеря, Цвети Велева, която сега е вече на 50 години. Аз не можах да преглътна лъжите на Калин и го напуснах. Многократно му казвах: „Кажи ми истината, аз ще я приема и ще се справя с нея, но не ме лъжи”. Това не се случи и на последното турне в Америка срещнах Луи Лерой Евънс, с когото споделих моята мъка, а той сподели с мен неговата. Казах му – ако Господ е решил да ни събере, ще стане. И стана. Луи беше изпратил документи, за да ме изтегли в САЩ, и те се бавеха в посолството, но той дойде в България и лично ги получи. Оженихме се в Благоевград, но след шест месеца заминахме за САЩ. Бяха едни от най-трудните години у нас – началото на 90-те, магазините бяха празни, редяхме се на опашки. Тогава много го впечатли един циганин с каруца, който свиреше на гъдулка и караше мечката си да играе. Вълнуваше го този житейски сюжет, защото в своята американска заложна къща той искаше да бъде полезен на хората – изкупуваше излишните неща, които не им трябваха. Така помагаше и на социално бедните – ако имат нужда, да заложат нещо, за да им даде пари. Бизнесът му се разви много добре. Освен със заложната къща се занимаваше и със собствена тур компания. Пътуваше с различни творци и артисти от Европа.
Молих се на Света Богородица да ме дари със син и той излезе на бял свят на Коледа – 25 декември 1991 година. Синът ни се роди в Благоевград. Кръстихме го Христо. Той завърши музикален мениджмънт, работеше в едно радио, но по време на Ковида прекратиха дейността си и той се включи в семейния ни бизнес, който управлява и днес със сина на Луи от първия брак. Забелязвам обаче, че пише авторска музика, доставя му удоволствие. Христо не знае добре български, но е влюбен в България. Той не се приема за американец, а за българин. Един ден ме изненада, като ми показа на сърцето си татуировка – герба на България и надписа „Обединението прави силата”. Разплака ме. Той знае повече от мен за историята на България. Слуша американско радио, в което всеки ден се говори за българската история. Когато идваме в България, той влиза в диалог с българи, които говорят английски и се интересуват от история. Всяка година посещаваме исторически музеи и паметници в цялата страна. Беше и на Шипка в един дъждовен и студен ден, но стигна до музея и много се гордее с това”.
В САЩ Мария, Луи и синът им Христо живеят в град Бей Сити в щата Уисконсин, по течението на река Мисисипи, в самостоятелна къща с градина, защото Мария обича съприкосновението със земята. Посадила е много цветя, също и зеленчуци – чушки, домати, зеле… Има и много овощни дървета – ябълки, круши, сливи…
„Луи знаеше, че това ми доставя удоволствие и ме изпълва, дава ми сили. Осигури ми място, което да ми носи радост. Когато тръгвах за България, ми казваше: „Иди да заредиш батерийките и се върни при мен”. Той прие дъщеря ми Цвети по-добре от неговите две деца – имаше син и дъщеря от първия си брак. И двамата винаги са се държали много приятелски с мен.
Цвети се омъжи за американец, но преди две години съпругът й почина по време на Ковида. Тя завърши университета в Уисконсин, имаха семеен бизнес в Америка и в Ямайка. Занимаваха се с туристи и предлагаха вилата за почивка. Но сега Цвети работи в едно казино, събира и анализира информацията от камерите в него.
Луи е роден в щата Минесота, който е съседен на щата Уисконсин и са разположени от двата бряга на река Мисисипи. Казват – с какъвто се събереш, такъв ставаш, и аз приех неговия девиз, който беше окачил над леглото си: „Вчера – това време е отминало. Утре е далеч и не знаеш дали ще осъмнеш. Живей днес!”. Започнах да мисля като него. 17 години живяхме заедно и през 2009 година той почина, но отдавна ме подготвяше за този момент. Имаше някакво предчувствие и непрекъснато ми говореше: „Ще умра млад и това ще се случи при мост, няма да усетиш”. Семейната ни лодка беше закотвена, мостът беше зад нас, а ние с него се наслаждавахме на залеза на река Мисисипи. Аз държах в ръката си чаша бяло вино, той пиеше водка с портокалов сок и последните му думи бяха: „Какво по-хубаво от това – моето питие, любовта на живота ми и залезът”. Получи удар на лодката и си отиде със залеза. Беше на 64 години, а синът ни – на 17. Това число 17 сякаш не е случайно в моя живот. Оттогава не искам да се качвам на никаква лодка. Праха му поставихме в един камък, който лично беше намерил и в който издълбахме дупка за урната. Камъкът се намира в двора на къщата ни. Така беше поръчал: „Там ще сложиш праха ми, за да те виждам и в градината, и на терасата”. Обичта ни беше взаимна. С Христо много тежко изживяхме загубата му. Бяхме си говорили с Луи, че ако някой си отиде пръв от този живот, другият да не остава сам, да си намери сродна душа и приятел, с когото да остарее.
Нищо случайно няма в този живот. Четири години след смъртта на Луи аз срещнах мъжа, с когото живея вече 11 години. Казва се Емори Карл Мулинс. Срещнах го на концерт в Ред Уинг. Бях с колежка от магазина. Тя си тръгна и аз останах сама. Опитвах се да напиша на Цветето кой състав съм гледала, но забравих името на групата. Видях един човек пред мен и отидох да го попитам коя е тази група, а той ми казва: „Почакайте, ще отида да проверя”. Заговорихме се и разбрахме защо и двамата сме сами. Каза ми, че е инженер и току-що е постъпил на работа в ядрената електроцентрала в Ред Уинг, с която имал договор за три години. Трябваше да сменят генераторите. Той беше загубил майка си, брат си, беше се разделил с жена си и съвсем наскоро беше погребал баща си. Неволно го прегърнах и изказах съболезнованията си. И тази прегръдка се оказа съдбовна, защото след нея започна връзката ни. Той имаше къща на Атлантическия океан, продаде я и дойде да живее при мен. След договора с ядрената електроцентрала се отказа да работи и сега имаме повече време да сме заедно. Хубаво е човек в пенсионна възраст да има приятел до себе си.
„От 1996 до 2022 година работих в бутика на историческия хотел „Св. Джеймс” в Ред Уинг. Идваха хора от цял свят да гостуват в хотела. Пазаруваха в магазина и аз ги запознавах с България, защото винаги ме питаха откъде съм, какво съм работила. И когато споменавах ансамбъл „Пирин” и нашите турнета, всички бяха много изненадани, че познавам местата, откъдето те идваха. След Ковида направиха хотела само за сватби и затвориха магазина. Оттогава не работя. Сега се радвам на по-спокоен живот, т.е. сутрин закусвам, правя малко упражнения, отивам да плувам, към 15 часа се прибирам, срещам се с приятели, посещаваме концерти, балет и всичко, което ни носи радост в живота”.
Мария все още е много жизнена и енергична и се надява да има възможност да се раздава дълги години на хората, които обича, на приятелите си, на децата си… Мечтае някой ден да се радва на внуци и да ги научи на българските народни песни и танци, с които ансамбъл „Пирин” разнася славата ни по света.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
