Не знам защо, но дълги години, когато чуех името на Михаил Цонев, си представях читалището. Откъде идва интересът му към културните дейности и всички събития, свързани с тях, ме накара да го върна назад в рода му, за да разбера дали съдбата му е била предопределана от родовия корен. И той заразказва, че родът му е от благоевградското село Марулево.
Баба му е Севда, а дядо му Маноил Цонев. От там са и родителите му – баща му Йордан и майка му Гена. Баща му приел бащиното име за фамилно. Затова е Маноилов. И двама от синовете им са Маноилови, другите двама запазват фамилията Цоневи. Сестрата на баща му е майка на дългогодишния певец в хор „Ален мак” Драган Лесов. Баща му също е обичал да пее и е учил до четвърто отделение, което навремето се равнявало на основно образование. Преди да отиде в казармата, баща му е работил в бакалски магазин в Горна Джумая с намерение да се установи да живее в града, но след войната разбрал, че поминъкът в града е много по-труден и се връща на село. Бил е касиер на черковното и на училищното настоятелство и винаги е имал отношение към просветата и към черковните дела. Майка му Гена е от Мавродиевия род в село Марулево. Била много работлива жева и заедно гледали тютюн, животни, занимавали се със земеделска работа. Изгледали шест деца – четири момчета и две момичета, и на всичките дали образование и занаят, но майка му умира на 68 години, преди да се роди първото дете на Мишо, и казвала: „Сине, сине, нема късмет да ти помогна за детето”.
Мишо е най-малкият от децата. Той завършва основно образование в родното село Марулево. След това учи в Педагогическото училище в Благоевград, което завършва през 1958 година, и отива в казармата. След казармата завършва Учителския институт в Дупница през 1966 година, а през 1969-а и следдипломна квалификация по теория и методика на извънкласната работа в училище в департамента на Софийския университет.
Едната му сестра Иванка пеела много хубаво. Смята, че от нея е заобичал народната песен. Тя му разказвала и много приказки. Спомня си една от литературните програми на 24 май. Известната ни певица Руска Стоименова тогава е била в 4 клас и когато запяла на сцената, Мишо казва: „Народът затаи дъх и слушам една жена да казва: „Това дете пее като на грамофон!”. По-късно детето си намерило своя път в живота. Руска Стоименова е една от най-известните народни певици в ансамбъл „Пирин”. Оттогава Мишо проявава интерес към това народно творчество.
В казармата също участва в самодеен състав. След казармата става учител в село Тешево, тогава в община Копривлен. Първите въпроси на младежите там към него били дали играе футбол, дали може да пее и свири на някъкав инструмент. „И щеш, не щеш – участваш в самодейните им дейности. Там имаше и театрален колектив. Сформирахме детски хор. Явихме се на общински преглед и спечелихме първо място. Това ми даде интифа да продължа”.
След Тешево Мишо постъпва на работа в Окръжния пионерски дом, който сега наричат Център за личностно и творческо развитие на децата на Благоевград. Тогава Пионерският дом е обхващал дейността на целия окръг. Започнал е работа в отдел „Художествено възпитание” за извънкласна дейност на децата, които искат да се занимават с музика, танци, изобразително изкуство, литература. „Интересен, но специфичен и труден отдел. С постъпването си там бях на едногодишен курс за усъвършенстване на учителите в София, където получих допълнителна квалификация по тази дейност. За първи път тогава, около 1965 година, започнахме изграждане на градски състави. Първият градски състав беше танцов с ръководител Братой Братоев. Интересът на момичетата беше голям, но момчета нямаше. Тръгнахме с учителите по физическо възпитание да търсим момчета по училищата. Тогава Божидар Багашев беше строил децата във Второ основно училище и аз им обяснявах, че към Пионерския дом има танцов състав, където могат да научат много хора и танци, че ще изнасят концерти не само в Благоевград, но и в страната, и ги каня на репетиция същата вечер в залата на Пионерския дом. Когато си тръгнахме, видях, че ни се подиграха, като правеха жестове с ръцете. Беше им чуждо момчетата да се занимават с танци. После се нароиха много състави и стана сложно влизането в тях, но началото беше трудно. Направихме и градски детски хор, балетна школа с Мария Рилска, която идваше от София, Градски духов оркестър, Народен хор и други”.
Спомних си, че и аз съм пяла в хора на Христо Коларов, и още си пазя медалите, които печелехме на състезания в страната, които ни връчваха на картонче със снимка на участника. Мишо казва, че и сега има градски хор, но навремето в него са пели 120 души, а сега са 20-ина.
От Пионерския дом го издигат за секретар на Общинския съвет за култура с председател Димитър Серафимов и две години работят заедно. Почти всички прояви, които са организирали, минавали през читалището, което винаги е било център на културните дейности в града. Мишо забелязва, че читалището е по-самостоятелна институция. В общината зависимостите са били по-големи, всяко нещо се съгласува с кмета, дори когато се отнася до това да се вземе едно писмо от пощата. И когато през 1978 година му предлагат да стане председател на читалището, той веднага се съгласява. Читалището за него е било център на цялата културно-просветна дейност на територията на общината. Тогава в Управителния съвет на читалището избирали все личности с достойнства и умения. Работата му харесва, много състави работят там с интересни ръководители, интересни прояви. Тогава се заражда идеята за ремонт на сградата, която е строена през 1932 година, и оттогава е оцеляла с козметични ремонти.
По това време в сградата на читалището се помещава и театърът, хорът и танцовият състав на ансъмбъл „Пирин”, Духовият оркестър, хор „Ален мак”, Китаро-мандолинният оркестър… „Беше нещо като Дядовата ръкавичка, но имаше спойка, разбиране, имаше графици и се работеше добре. Сега има по-малко състави, но се създава излишно напрежение”.
Мишо помни, че се внасят два варианта за реконструкцията на читалището. Единият е бил да се преустрои само на Камерна опера, а другият – да съвместява Камерна опера и читалище. Общинският съвет тогава обсъжда само втория вариант. Проектът е на арх. Мария Милева, която заедно със своя син Александър Тодоров и целия им екип правят така, че сградата да бъде реконструирана като една от модерните сгради за изкуство в града. Нейно дело е и концертният орган. Тя се свързва с чешките специалисти, които през 1978-79 г. монтират органа в концертната зала на читалището. Това си остана една ценна придобивка за Благоевград, но все още не много известна.
„Когато трябваше да започне реконструкцията, читалищната библиотека разполагаше с над 150 хиляди тома литература и трябваше да се изнесе за един месец. Милите читалищни работнички! Мария Юрукова, Елена Ванчева, Райна Чучукова, Евелина Рашкова, Виолета Маркова и други проявиха истински подвиг при преместването на целия библиотечен фонд. Изнесохме го на две места – в Орлин махала и на ул. „Сан Стефано”, където сега читалищната библиотека има филиал. Преди да почне ремонтът, имаше голям спор дали да се запази, или да се махне старата фасада. Тогава надделя да се направи нова фасада и цялото ръководство на града от ресторант „Волга” наблюдавахме как гръмна и падна първата стена на читалището към площад „Македония”. С много усилия и благодарение на преминаването на корпуса през града сградата на читалището придоби днешния вид и официално бе открита на 12 юни 1987 година. Останаха някои недовършени работи, които не се довършиха и до днес. На органа свиреха Симона Генкова, проф. Трифон Селяновски и други. И сега се обучават специалисти да свирят на органа. Покривът, за който казват, че тече, е идеален, но трябва да се предприемат мерки, някои пропуски да се оправят. Ако решат да махнат този покрив, ще бъде най-голямата глупост, защото това е медна вековна ламарина”.
През декември 1989 година Временният изпълнителен комитет на Общината према решение за промяна името на читалището. Това се оказва наушение на Закона за народните читалища, защото подобна промяна можеше да стане само с решение на Общото събрание на читалището. Правят възражение до Общината и се провежда извънредно Общо събрание, на което присъстват 135 редовни читалищни членове. За запазване името „Никола Вапцаров” гласували 58,34 процента, а 41,66 процента – за възстановяване на старото име „Съгласие”. Така се запазва името на благоевградското читалище „Никола Вапцаров”.
По време на реконструкцията на сградата доносници изпращат писмо до Лазар Причкапов, че Мишо Цонев е продал керемидите и материалите от събореното читалище и си е направил с тях вила на село и си купил кола. Предупредила го Елена Ракитина, която се занимаваше с културни дейности в Окръжния комитет на партията. Това е било голям стрес за него, въпреки че дори през ум не му е минавало за подобни дейности. Той знае кои са хората, изпратили това писмо, но не иска да ги коментира. Единият от тях вече е покойник.
По време на неговото управление на читалището се създава Кукерският фестивал в Благоевград, чиято традиция се спазва и днес, въпреки че по това време тези празници не се почитаха от управляващите. „Но около Нова година в ромската махала звънците започваха да дрънкат. И в културния отдел на Общината решиха, за да не се замърсява градът, да направят този празник по-масов и да бъде в квартал „Струмско”. Там правехме специална естрада, организирахме самодейни състави, имаше музика за веселие с участието на самодейните групи от града – Плаж махала, Трети квартал, после станаха много. Организирахме автобуси, за да извозваме маскираните групи до „Струмско”. Там минаваха по няколко пъти, за да ги оцени журито, и после се връщаха отново с автобуси. В журито участваха представители на музея, художници, музиканти… и тогава читалището раздаваше награди. Те бяха скромни – 50, 100 лева, и най-голямата беше 200 лева на група”.
След промените бабугерите му казват, че не искат този празник да се провежда в „Струмско”, а на площада. И Мишо успял да уреди с Общината това да се случва в центъра на града, за да ги видят всички. „Няма да забравя Кимчев колко добър водещ беше и умееше да създава настроение”, си спомня Мишо. Отново имало напрежение, че центърът се замърсява, но успяват за запазят мястото на празника и вече е традиция в центъра на Благоевград.
Питам го какво през цялата му читалищна дейност го променя. „Тази дейност непрекъснато ме обогатяваше”, отговаря Мишо. „Направи ме неспокоен, не само да вървя по отъпкания път, но и да търся други пътища, за да създавам интерес в колектива към различни читалищни прояви. Имаше много трудни моменти, особено в началото, когато нямаше делегиран бюджет за читалищата, които очакваха финансиране от общините. Спомням си първата година, когато започнах работа в читалището, в края на годината от излишъците дават на туристическия съюз, на спорта и на читалищата. И тогава стоях като кученце с молба да дадат някой лев, за да приключим годината, и успях да издействам 5 хиляди лева. Накрая, преди да се въведе регламентираният бюджет, Общината отделяше 150 хиляди лева в края на годината за читалищна дейност, а бюджетът беше около 200 хиляди. В тези пари влизаха заплатите на хората, костюми за самодейни колективи, инструменти, всички разходи по сградата. Винаги съм се стремял да привлека известни и добри художествени ръководители. Емблематични сред тях бяха Здравко Коцев, Георги Щерев, Здравко Михайлов, Христо Велев, Христо Коларов, Йоланта Лазарова, Христо Кротев, Петьо Кръстев, Павлина Тончева, Стальо Сталев, Борис Янев и други. Тогава и самодейците идваха с желание и обществеността проявяваше интерес към тяхната дейност. Винаги съм искал мнението на хората, които ръководя. Може би 35 години съм работил в това читалище и не ги усетих как минаха. Радвам се, че болшинството от хората, с които съм работил, и сега се уважаваме и се поздравяваме с добри чувства. Мисля, че обществото ни помни с добри дела, защото нашето читалище тогава беше методически център на цялата област чрез Комитета за култура, или сега Министерството на културата. Така че животът ми не е минал напразно”.
Питам го какво през цялата му читалищна дейност го променя. „Тази дейност непрекъснато ме обогатяваше”, отговаря Мишо. „Направи ме неспокоен, не само да вървя по отъпкания път, но и да търся други пътища, за да създавам интерес в колектива към различни читалищни прояви. Имаше много трудни моменти, особено в началото, когато нямаше делегиран бюджет за читалищата, които очакваха финансиране от общините. Спомням си първата година, когато започнах работа в читалището, в края на годината от излишъците дават на туристическия съюз, на спорта и на читалищата. И тогава стоях като кученце с молба да дадат някой лев, за да приключим годината, и успях да издействам 5 хиляди лева. Накрая, преди да се въведе регламентираният бюджет, Общината отделяше 150 хиляди лева в края на годината за читалищна дейност, а бюджетът беше около 200 хиляди. В тези пари влизаха заплатите на хората, костюми за самодейни колективи, инструменти, всички разходи по сградата. Винаги съм се стремял да привлека известни и добри художествени ръководители. Емблематични сред тях бяха Здравко Коцев, Георги Щерев, Здравко Михайлов, Христо Велев, Христо Коларов, Йоланта Лазарова, Христо Кротев, Петьо Кръстев, Павлина Тончева, Стальо Сталев, Борис Янев и други. Тогава и самодейците идваха с желание и обществеността проявяваше интерес към тяхната дейност. Винаги съм искал мнението на хората, които ръководя. Може би 35 години съм работил в това читалище и не ги усетих как минаха. Радвам се, че болшинството от хората, с които съм работил, и сега се уважаваме и се поздравяваме с добри чувства. Мисля, че обществото ни помни с добри дела, защото нашето читалище тогава беше методически център на цялата област чрез Комитета за култура, или сега Министерството на културата. Така че животът ми не е минал напразно”.
Трудът му е оценен, защото той стана заслужил читалищен деятел, през 2006-а е награден с грамота от Министерството на културата за принос в развитието и популяризирането на читалищното дело в България. През 2020 година е отличен с грамота и почетен знак „Печат на цар Симеон Велики – златен” от Министерството на културата за принос в развитието и утвърждаване на българската култура и национална идентичност.
Мишо е председател на читалището до 1992 година. Тогава се възстановява читалищният съюз и се приема нов устав, според който председателят на читалището се избира на обществени начала. Тогава избират за председател на благоевградското читалище Антон Райнов, а Мишо остава зам. председател и секретар. Така работи до 2005 година, когато се пенсионира. Но никога не прекъсва връзката си с читалището и колегите от областта. Работи около 10-ина години в един регионален читалищен център към Министерството на културата. В момента участва в областен читалищен съвет, в който влизат представители на всички 14 общини в областта. Участва и във Върховния читалищен съвет. Председател е на Ревизионната комисия в Съюза на читалищата. И всичко това е на доброволни начала, но това му дава сили, защото работата с младите колеги го кара да се чувства полезен.
Мишо си спомня откриването на Радио Благоевград през 1973 година в сградата на днешния Държавен архив, на което е присъствал и което и до ден-днешен слуша с интерес. По повод 50-годишнината, която се навършва тази година, каза, че Радио Благоевград за него е голяма придобивка за нашия край. Смята, че Богдана Крънчева много е направила за развитието на тази електронна медия.
„Познавах се и със зам. главните редактори Борислав Владиков и Александър Кокарешков. Подбраха много хубав екип. Читалището работеше много активно с музикалните ръководители Иван Марин, Николай Ваклинов. Мисля, че тогава имаше по-качествени критерии за звучене в радио ефира. Днес е по-различно, може би разликата във възрастта си казва думата, но все още в радиото работят ерудирани журнаслисти, които се слушат с интерес”.
Питам го къде е срещнал Нели, жената на живота му. Той се засмя и каза, че е смешно за разказване, но: „Тя е от град Ихтиман, аз съм от село”, смее се Мишо. Срещнал я в Учителския институт в Дупница, където търсел негова колежка. „Няма я мойта колежка, появява се тази красавица. Запознахме се, хареса ми, беше с хубава чуплива коса. Една година се срещахме. Когато завърши института, потърсихме работа в Благоевград. Тя е учител по математика. Имаме трима синове, които ни доведоха три хубави снахи. Имаме си три внучки и един внук, а сега вече съм прадядо на Никола”.
Мишо се гордее с децата и внуците си и се смята за щастлив човек с тях. Големият му син Петър е бил красиво дете и проявявал интерес към изкуствата още от малък. Шестгодишен участва в Школата по изкуствата към Пионерския дом, с ръководител Стойне Шаламанов. Тогава печели награда за детска рисунка в национална изложба. Завършва Политехническата гимназия „Св.св. Кирил и Методий” със засилено изучаване на френски език. Завършва специалността „Българска филология” към Югозападния университет, където преподава известно време и защитава докторантура. След това отива да преподава в Института по библиотекознание и оттам с конкурс става преподавател в Одрин, където институтът има филиал. Сега живее със семейството си и работи в Грац – Австрия. Синът му е наследил името на баща му – Михаил Цонев. Той завършва УНСС и сега работи като IT специалист в една американска фирма. Съпругата му Цеца е от Благоевград и тя работи в швейцарска фирма. Живеят в София. И от това семейство Мишо вече има правнук Никола.
Вторият му син Чавдар е женен за Христина и има една дъщеря Нели. Тя беше асистент на знаменосеца на Математическата гимназия, свирила е на саксофон в Биг Бенд Благоевград. Сега е втора година студентка по архитектура във Виена.
Третият му син Радослав завършва „Българска филология”, сега е доцент. Съпругата му Десислава работи към Гранична полиция в Кюстендил, където живеят в момента. Те има две момичета. Йоана е втора година студентка в Американския университет. По-малката е Рая и е в шести клас.
„Грижите си остават на родителите и на бабите. Дядовците повече се радват да ги посрещат и да следят развитието им”, споделя Мишо.
Каква друга радост може да сподели човек, освен тази в семейството му да се случват добри събития с хубави добри хора и да се радва на резултатите от извървения път. Защото не са много хората, които имат привилегията да остаряват достойно. Михаил Цонев е един от тях.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
