М. Янева сред красиви слънчогледи
С дупнишката актриса В. Сумева-Калина Влади на представянето на първата й поетична книга
Младата поетеса на премиерата на българо-сръбски алманах "Есен" в сръбското посолство в София
Младата поетеса Миглена Иванова Янева, с екзотичния поетичен псевдо-
ним Бадемов цвят, е родена в Благоевград. Пише от единадесетгодишна
възраст. Баща й е работил като старши на спасителен отряд в мина „Пирин“, а майка й работи в обувен цех. Първите три стихотворения на младата поетеса са включени в сборна антология, издадена в Битоля, Република Македония, под ръководството на Милица Паулус. Миналата година Миглена Янева е одобрена и за включването на нейно стихотворение в проект на Българо-сръбското дружество под ръководството на Зоран Байич Бая от Сърбия за алманах „Есен“. Миглена Янева-Бадемов цвят е студентка втора година, специалност „Българска филология“ в ЮЗУ „Неофит Рилски“ – Благоевград. Със съпруга си Петър имат две деца – син Атанас и дъщеря Димитринка.
– Г-жо Янева, откъде идва псевдонимът Ви Бадемов цвят. Защо точно Бадемов, а не Розов?
– Името ми е Миглена Иванова Янева, а избраният от мен поетичен псевдоним Бадемов цвят всъщност е взаимстван от една моя любима героиня. Романът е част от поредицата „Китайски загадки“ на холандския писател Роберт ван Хюлик. Аз много обичам да чета истории, свързани с древния начин на живот на източните народи. Конкретната книга засяга историята на Китай в древността. Когато се замислих за поетичен псевдоним, най-спонтанно в съзнанието ми изникна името на Бадемов цвят, или по-точно казано – нейният устрем към това истината да не остане скрита, особено ако е опасна за най-близките й хора. Заради появата на тази истина тя заплаща с живота си в романа – нещо, което може би бих направила и самата аз за своите близки. За мен истината винаги е била на първо място, дори и горчива. Хиляда пъти бих я предпочела и пред най-сладката лъжа. А и името Бадемов цвят звучи по-загадъчно и екзотично от името Розов цвят. И най-вече по-различно от всичко познато и прозаично.
– Баща Ви е работил като старши на спасителен отряд в мина „Пирин“, а майка Ви работи в обувен цех. Разкажете за детството си?
– Да, баща ми двадесет и две години работи в спасителния отряд в мина „Пирин“ в с. Брежани – първо като спасител, а след това и като старши на отряда. Работата му беше изключително отговорна и опасна, но той я вършеше с желание, докато не се пенсионира. Майка ми все още работи в производството на саи (обувки). Тук е моментът да благодаря на нея и на баща си за това, че успяха да дадат най-доброто от себе си, за да научат и мен, и моите две сестри да се борим за мечтите си и да ги постигаме. Възпитаха ни и ни научиха да бъдем добри, толерантни, уважаващи и себе си, и хората около нас. В много трудни времена ни отгледаха. Всички, които са живели по време на началото на прехода от комунистическия режим към демокрация, знаят колко беше тежко тогава, но те успяха въпреки всичко да дадат добро образование и на трите ни. Пак благодарение на тях имахме щастливо и безоблачно детство и не сме били лишени от нищо. Благодаря им за всички грижи и за това, че винаги, дори и сега, те са неотлъчно до мен!
Но най-много им благодаря за това, че и двамата, и най-вече майка ми, събудиха любовта ми към литературата. Вкъщи имаме голяма библиотека, от която аз научих много за света. Като се започне от приказките в най-ранно детство – тогава се запознах с творчеството на Ерих Кестнер, Астрид Линдгрен, Джани Родари, Ангел Каралийчев, Ран Босилек и много други автори, в по-късна (тийнейджърска) възраст – Емилио Салгари, Марк Твен, Майн Рид, Карл Май, та и досега с автори като Емил Зола, Джейн Остин, Екзюпери и много други.
И аз като другите деца бях активна във всички лудории и детски игри. Смело мога да кажа, че ние, децата, родени в 80-те години на миналия век, имахме истинско детство с реални игри и реални приятелства. Помня с много любов и респект и своите преподаватели. Ще запомня първата си учителка с много топли чувства. До четвърти клас госпожа Матина Панкова успя още повече да засили желанието ми да уча. Ще запомня и благородните усилия на своите преподаватели от 4 до 8 клас, които те положиха за мен и съучениците ми в стремежа си да ни дадат всички необходими ни знания.
Най-вече искам да благодаря на госпожа Станка Георгиева – учителката ми по БЕЛ. Тя вярваше в мен и моя талант. Аз пиша стихове от единадесетгодишна. Госпожа Георгиева постоянно стимулираше желанието ми да пиша и да се развивам в тази посока. Другата ми учителка по БЕЛ от 9-и до 12-и клас г-жа Росилора Терзийска също ме подкрепи в това начинание, но като завърших средното си образование, постепенно спрях да пиша. Може би защото точно тогава се опитвах да намеря своето място в обществото като самостоятелен млад човек и желанието да пиша някак си остана на заден план и постепенно угасна. Започнах веднага работа, впоследствие се омъжих и отглеждането на двете ми деца погълна цялото ми време. Това беше така до момента, в който в мен не се отключи отново желанието ми да пиша. Тогава животът ми тръгна по нов път – пътят към литературното изкуство.
– Ваше стихотворение е публикувано в българо-сръбския алманах „Есен“, а също така имате три издадени в Македония под ръководството на Милица Паулус. Как там приемат българските поети и писатели?
– Първите три мои публикувани стихотворения са включени в сборна антология, издадена в Република Македония под ръководството на Милица Паулус, с която ни запозна Фейсбук. В книгата освен български и македонски поети има и от другите съседни балкански държави. С Милица ни запозна интернет пространството. Първо бях поканена да участвам в създадената от нея поетична интернационална група в интернет, като публикувам в групата свои стихове. В момента съм администратор на три такива групи, създадени от Милица Паулус, едната от които е за проза. Миналата година бях одобрена и за включването на мое стихотворение в проект на Българо-сръбското дружество под ръководството на господин Зоран Байич Бая от Сърбия за алманах „Есен“. В алманаха сме включени пишещи и от двете страни – Сърбия и България. В сръбското посолство в София на 22 октомври 2016 г. беше организирана среща, на която си получихме книжките. Бяха направени в два варианта – едната книга само на сръбски език, другата – на български. В посолството бяхме посрещнати с пита и сол от красиви момичета в сръбски носии. Имаше ансамбъл от гр. Ниш, който изпълни сръбски народни танци. Атмосферата беше приятна и приятелска. С помощта на интернет се свързах с много творци от съседните балкански държави – Македония, Сърбия, Хърватска, Черна гора и Босна и Херцеговина. Мога да кажа, че между нас има взаимно уважение и приятелско отношение към това, което се публикува в интернационалната група и от мен, и от всички участници, представители на гореизброените съседни наши държави. Особено близка съм с Ягода Величкович, Мелания Боянович, Лилиана Тръпковска, Снежана Пановска и Милица Паулус.
– В процес сте на издаването на първата си лирична книга. На каква тематика е и към кого е насочена? Имате ли муза?
– В процес съм на подготовка за първа стихосбирка. Редактор на книгата ми ще бъде Красимира Кацарска от Благоевград. Все още текат корекциите по стиховете, а аз обмислям името на своята първа поетична рожба. Естествено, главната тема в нея е любовта. Постарала съм се да я отразя във всички нейни форми – любов между мъж и жена, любов от майка към дете, любов към природата и света около мен. Основна муза ми е любовта – изпитвана от мен и изпитвана към мен досега, но имам и стихове, отразяващи много други човешки чувства или неща, които съм доловила в хората, с които общувам, защото като всеки творец и аз съм силно емпатичен човек и умея да долавям и най-фините трептения на сърцето и душата. Моите стихове са огледалото на моя вътрешен свят и начина, по който аз го създавам, пречупен през призмата на всички емоции и чувства, с които възприемам външния свят, обществото, в което живея, и това, което ми се случва или ми се е случвало досега.
Книгата ми ще бъде посветена на всички скъпи за мен хора. На хората, които повярваха в мечтите ми, на тези, които ми подадоха приятелска ръка, когато тръгнах по своя нов път, и които са до мен във всички трудности, които трябваше да преодолея в началото. На хората, които зная, че са до мен във всяко едно начинание и които досега ми показаха какво е истинска и безрезервна подкрепа, силна и безусловна любов. Най-сърдечно и искрено им благодаря за това и посвещавам своята първа поетична рожба на тях с цялото си сърце.
– Студентка сте втора година, специалност „Българска филология“ в ЮЗУ „Неофит Рилски“ – Благоевград. Любовта към поезията ли Ви провокира да изберете тази специалност?
– Избрах да получа своето висше образование именно чрез тази специалност, провокирана силно от любовта ми към поезията. През изминалите досега две години от обучението ми тази специалност разтвори пред мен много нови хоризонти в областта на литературата и българския книжовен език. Нашият факултет има страхотен екип от преподаватели, на които съм страшно благодарна за усилията и желанието да предадат своите знания по възможно най-добрия начин на мен и моите колеги. Пожелавам си след две години да успея да завърша обучението си успешно и да науча още много нови и интересни неща, докато дойде моментът на завършването му.
– Работите ли добре с поетите и писателите в Благоевград и Югозападна България? Според Вас младите хора в Благоевград обичат ли да четат поезия?
– Благодарение на Красимира Кацарска влязох в литературното общество на Благоевград и с желание участвам в мероприятията, организирани от нея. Това ми даде възможност да се запозная и комуникирам с много свои сестри и братя по перо. Освен това интернет ми даде възможността да се запозная с още много други творци и читатели от цялата страна, а с някои от тях вече се познаваме и реално. И да, според мен много млади хора четат поезия, което мен лично много ме радва, защото това означава, че любовта на читателите към българското слово няма да угасне, смачкана от трудните времена, в които живеем.
– Пътували сте в Гърция и Македония, какво Ви е направило най-силно впечатление от живота в тези държави?
– Пътувала съм до Гърция и Македония. В Гърция бях поканена на сватба. Запознах се отблизо с някои обичаи на страната, които не се различават кой знае колко от нашите. Дори и танците им бяха подобни на народните танци от нашия край. Танцувахме с голямо удоволствие, а гърците бяха приятно изненадани, че бързо овладяхме техните стъпки, за да се впишем добре в празничната атмосфера. Естествено, насладихме се и като зрители на прочутия им и характерен само за тях танц сиртаки.
В Македония бях само за един ден в град Струмица. Разгледахме техните манастири и града. Останах с много добри впечатления от реда и чистотата, които царяха там. Македонците ни очакваха в един от манастирите с топло посрещане на чаша кафе и сладко от киви. Навсякъде най-учтиво бяхме обслужвани от различни продавачи, от които пазарувахме храна и дребни подаръци. Най-общо казано, най-силно впечатление и в двете държави ми направи, че се спазват общоприетите правила от всички по отношение чистота на обществени места и спазване спокойствието на съседите (за второто визирам Гърция). Там ми направи впечатление, че от 13.00 ч. до 17.00 ч., а след това и от 22.00 ч. до сутринта се пази абсолютна тишина. Докато бях на гости в Солун, шумотевица откъм съседни апартаменти и силна музика се чуваха само извън гореспоменатите часове. Радвам се, че успях да видя символа на града – Бялата кула и черквата „Св. Димитър“.
– Как се запознахте със съпруга си и как съчетавате студентския и семейния живот?
– Със съпруга ми Петър се запознахме преди 17 години на младежко събиране. През месец октомври 2001 г. създадохме семейство, а година и седем месеца по-късно се роди синът ни Атанас. Седем години след неговото раждане съдбата ни дари и с дъщеря ни Димитринка. Семейството ни премина през редица изпитания, но се радвам, че със съпруга ми се справихме успешно с тях, а родителите и на двама ни са неизменно до нас. Помагат ни с каквото могат в отглеждането на децата. Пак с тяхна помощ успявам да лавирам между семейните отговорности и студентския живот. Изключително напрегнато и трудно е, спор няма, но при силно желание и взаимни компромиси и уважение и от двете страни нещата засега се получават.
Затова ще си позволя да кажа нещо на читателите. Няма невъзможни неща, те са такива, докато им позволяваме да са невъзможни. Ако се страхуваме предварително от провал, няма как да разберем дали ще успеем. Понякога е нужен и риск, разбира се, добре пресметнат. Три неща са важни – силна мотивация, вяра в собствените ни способности и желание за постигане на това, което искаме да ни се случи. Важно е и зачитането на личната свобода – както нашата, така и тази на хората около нас.
– Идват парламентарни избори, като млад човек, творец, с какъв апел ще се обърнете към политиците?
– На политиците мога да кажа много неща, като на първо място поставям образованието. Без образование всяка една нация би се самоунищожила. Би трябвало да подобрят системата на образованието и да се постараят да бъдат голяма подкрепа на преподавателите в системата, за да могат те да предадат на бъдещите ни поколения възможно най-много знания, които ще им помогнат да бъдат способни да се адаптират лесно във всякакви условия на живот и като излязат от училищата и университетите ни, да бъдат напълно способни да се впишат в своята социална и работна атмосфера. Да подкрепят всички млади творци – не само в поезията, а и във всички области на изкуството, за да може културата в страната ни да бъде на това високо ниво, на което беше миналия век.
На второ място поставям безопасни и коректни условия на труд и стриктно спазване на законите от работодателите към работещите, а също и по-леснодостъпни здравни услуги, които не всички могат да си позволят, а както знаем, човешкото здраве е най-важно.
Господа политици, бъдещето ни е във вашите ръце и ваша е отговорността, ако се провалите! Обществото ни не заслужава провал, най-малкото защото благодарение на нас вие заемате своите постове като политици и не е честно да злоупотребявате с нашето доверие!
– Какво е за Вас любовта?
– Какво мисля за любовта ли? Тук ще си позволя да цитирам една мисъл на Ошо: „Любовта се случва само когато си зрял. Ставаш способен да обичаш едва когато си израснал. Когато знаеш, че любовта не е нужда, а преливане – душевна любов или даряваща любов, тогава даваш без никакви условия“. А аз я усещам така:
АЗ И ТИ
Аз ще съм вълшебният ти
сън,
изтъкан от сребърни
звезди.
Ти – кристалният
камбанен звън
на пробудените ми
мечти.
Аз в ръцете ти ще
разцъфтя
като нежна роза без
бодли.
Ти за мен ще си живот в
съня,
в който вече няма да
боли.
Аз и Ти – как хубаво звучи,
когато сплели сме
ръцете.
Потънала съм в твоите
очи –
там превърнах се във
цвете.
БАДЕМОВ ЦВЯТ
Интервю на НИКОЛАЯ ИВАНОВА
