Самодисциплината е да тренираш, когато не ти се тренира, да тичаш, когато краката ти тежат, да се бориш за всяка топка, когато другите са се отказали…
Мартин Газиев окачи бутонките на пирона след последния мач за сезона на „Пирин“ /ГД/ срещу „Рилски спортист“ в ЮЗ Трета лига. Завършекът на кариерата на родения в Абланица преди 38 г. ветеран стана в отбора, където дебютира в професионалния футбол през 2011 г. В четирите периода с екипа на неврокопчани изигра над 100 двубоя, а по родните терени се подвизаваше повече от две десетилетия. Юноша е на „Локомотив“(Пловдив), носи екипите и на „Пирин“ (Разлог), „Созопол“, „Кюстендил“, „Марица“, „Брестник“, както и на „Работнички“ /Скопие/.
– Кое натежа за решението да спрете с любимата игра? Не можеше ли още една-две години?
– Може би е рано, може би е късно, със сигурност няма точен момент да спреш. Просто дойде. Както написах и в своя профил: „Тялото ми вече не издържа и отказва на това натоварване. Научих МНОГО, дадох ВСИЧКО.“ Тук е моментът отново да благодаря на моите родители и семейство за подкрепата през всичките тези години! Благодаря на всеки един човек, треньор и съотборник, който срещнах през този си живот! Извинявам се на всеки един, когото съм обидил!
– Не горчи ли малко повече заради факта, че се случва в момент, в който „Пирин“ (ГД) изпадна от Югозападната Трета лига?
– Много жалко, че това се случи. Много съжалявам, че не успяхме заедно с останалите момчета да осъществим задачата да запазим третодивизионния статут на отбора. Това със сигурност е един неприятен момент за всеки спортист, за всеки човек, който има някаква цел и тя не се осъществи. Това обаче трябва да ни прави по-силни. Извличат се поуки и се взема решение как да се поправи всичко това. Сигурен съм, че „Пирин“ (Гоце Делчев) възможно най-скоро ще бъде отново в Трета лига, където му подобава да бъде. Ще стискам палци това да се случи.
– Ако трябва да се върнете назад във времето, как бихте охарактеризирали прекараното време на терена?
– 22 години и близо 700 мача по терените на България. Време, в което преминах през много битки и трудности, но и имах много позитивни емоции и незабравими моменти. Ще помня не само мачовете, а и моментите след тях – смеха, празненствата, емоциите и всички спомени, които ще останат в сърцето ми. Различни градове ме приемаха – за ден, два, седмица, две, година или повече.
– Излязохте в заключителния си мач като капитан. Помните ли първия си мач, в който сложихте лентата?
– Това бе в първия мач от пролетния дял на първенството малко преди 10 години. Тогава играех в „Пирин“ (Разлог), отборът бе в „Б“ група и точно тогава дойдоха нови спонсори, с което се възроди на практика столичният „Септември“, който взе лиценза за професионалния футбол. Случи се така, че от есенната селекция новият треньор Николай Митов задържа само мен, Димитър Руйчев и Петър Дебърлиев, всички други бяха нови. Кристиян Добрев стана изпълнителен директор. В общи линии сериозни реорганизации. Имахме домакинство срещу „Литекс“. В този двубой заедно съотборниците ми направихме 0:0 срещу безспорно най-качествения тим в „Б“ група, който само две седмици по-рано се надиграваше с колоси като „Динамо“ (Киев) и „Спартак“ (Москва). Хиксът бе много престижен и ни даде допълнителна мотивация. Що се отнася до капитанската лента, която носех на ръката си, както тогава, така и днес продължавам да мисля, че тя задължава много. Аз не съм човек, който да бяга или да е бягал от отговорност, не съм се плашил и не се плаша да я поемам. В крайна сметка капитанството лично мен ме мотивира допълнително да работя още по-усилено, за да оправдая доверието, което ми е възложено. Винаги съм приемал, че именно капитанът, заедно с другите по-опитни играчи, трябва да помага на по-младите момчета. Трябва да работи повече от другите в името на общата кауза.
– Играли сте на различни позиции, но никога не сте се оплаквали или оправдавали, както често го правят други футболисти?
– Да, играл съм на непривични позиции, аз съм халф, но ми се е налагало да се подвизавам на бека, като централен защитник или крило, та дори и нападател е имало случаи, в които съм излизал. Признавам си, че в атака имам много малко мачове. Питате ме защо не съм се оплакал. Не съм го правил, защото смятам, че моята работа е да играя и да изпълнявам нарежданията на треньора, да се раздавам докрай, да върша възможно най-добре своята работа. Аз не се плаша от новото и приемам предизвикателствата. Където и да съм бил, давал съм всичко от себе си в името на отбора. Никога не съм претендирал, че аз няма да играя на този или онзи пост. Играл съм там, където е имало нужда и където треньорът е преценил.
– Как си представяхте края на активната състезателна кариера?
– Винаги в мечтите си виждаме нещата като нещо фантастично, както е по филмите. Всеки иска да има своя звезден миг. Аз също не правя изключение. Разбира се, че ми се искаше да спечелим последния ми мач, но срещу лидера и заслужен шампион на групата „Рилски спортист“ не успяхме. Тук обаче искам да кажа нещо, което значи много за мен. Истинската стойност на един играч се вижда в начина, по който хората го изпращат. Истинският играч не се помни само с головете, а с уважението, което оставя след себе си. Да бъдеш уважаван след края на кариерата е по-ценно от всяка една спечелена купа. Аз успях да усетя всичко това не само с фланелката на „Пирин“ (Гоце Делчев), но и в другите ми отбори.
– Къде сте се чувствали най-добре?
– Първо ще кажа в професионален план. Винаги съм се чувствал добре, където е ставало дума за футбол. Това е моята любима игра. Чувствам се добре с приятели и положителни хора. Естествено най-добре ми е у дома, със семейството, там се зареждам.
– Винаги сте говорили с особен респект и топлина за „Пирин“ (Гоце Делчев) и „Пирин“ (Разлог)?
– Във всеки отбор, където съм играл, съм имал прекрасни мигове и приятели. В случая ми припомняте един въпрос от интервю, което дадох за вашия вестник. Мисля, че бе преди 10 години: Тук или при съседа се чувстваш по-добре? Моето мнение не се е променило от онзи момент до днес. Тук не сме на конкурс кой е повече от другия. Вярно е, никога не съм крил своето добро впечатление и отношение към „Пирин“ (Гоце Делчев). Това е мястото, където съм имал едни от най-запомнящите се моменти, там имам много приятели, там съм дебютирал в професионалния футбол, там завърших кариерата си. В Гоце Делчев повярваха в мен и ми дадоха пълна възможност за развитие. Винаги са ме подкрепяли. Хората са имали добро отношение към мен, което значи много за Мартин Газиев. Това не може да се забрави. В същото време не мога да забравя и добрия прием и доверието, което ми бе оказано в Разлог. Там също имам много приятели и съм се чувствал в свои води.
– Говорите с особено чувство за футбола…
– Футболът не е ценен само когато те изведе на голям стадион. Той учи на дисциплина, характер, работа в екип, борба след загуба, радост от малките победи и създава приятелства за цял живот. Дава здраве, увереност и спомени, които остават много по-дълго от една кариера.
– А сега накъде?
– Желанието ми е да продължа да бъда свързан с любимата игра. Футболът е моят живот. Започнах да тренирам деца от родното ми село Абланица и правим своите малки стъпки към израстването ни. Амбицията ми е да възродим футбола в Абланица и е радващо, че имаме съмишленици. Друго важно нещо е теренът ни. Стадионът вече е почистен и окосен. Изказваме искрената си благодарност на дарителя, който осигури тревната смес и тора за възстановяването на терена. Благодарение на подобни жестове мечтата за по-добър стадион в Абланица става реалност. Стъпка по стъпка ще променим стадиона и ще го направим място, с което всички да се гордеем. Лично аз вярвам в това.
– Треньорската професия обаче не е лека?
– Треньорът е майка, баща, брат, психолог, физиотерапевт… Той прекарва много време с теб, помага ти да се формираш като личност, възпитава, обича играта и своите състезатели. Много пъти треньорът заменя уикендите със семейството си за тренировки, турнири и участие в първенства. Пропуска вечери и партита с приятели заради ранното ставане за тренировка. Панталоните и ризите замених с шорти, тениска, анцуг и маратонки… Когато истински обичаш играта – и тренировка на кварталното игрище може да те прави щастлив. Не всеки става професионален футболист. Прави ми удоволствие това да виждам напредъка на моите състезатели, да преборваме трудностите и страховете си, да преодоляваме загубата и да се борим за победата заедно. Искам да съм горд с това, че момчетата успяват в спорта и в живота. Футболът може да направи почти всеки човек по-силен, по-здрав и по-добър. Той калява и създава характери.
– На какво учите своите играчи?
– На това, в което винаги съм вярвал и съм се имал като свой път за следване. Труди се, защото никой не може да открадне резултата от твоя труд. Постави си цел – ясна, смела, голяма. Следвай я ден след ден. Не спирай да правиш дори малка стъпка след малка стъпка към нея. Ще има моменти, в които ще ти се иска да спреш. Не го прави, почини си, но не се отказвай. Давай всичко от себе си. Повярвай в силата, която вече е вътре в теб. Футболът не е за хора, които чакат някой да ги бута. Не е майка ти да те събуди. Не е баща ти да те накара да излезеш да тренираш. Не е треньорът длъжен да те гони, за да тичаш. Това е твой път. Ако искаш да станеш по-добър, ще станеш. Но само ако ти самият го поискаш. Самодисциплината е да тренираш, когато не ти се тренира. Да тичаш, когато краката ти тежат. Да се бориш за всяка топка, когато другите вече са се отказали. Във футбола талантът помага. Но характерът решава. Никакво значение няма колко техника имаш. Играч без желание е просто човек на терена. Бъди добър човек. Да притежаваш чиста душа е най-важното нещо, което притежаваш. Не позволявай на живота да те направи подлец. Начинът, по който постъпваш с други хора, рано или късно се връща при теб. Това е посланието ми към моите възпитаници.
Записа АЛЕКСАНДЪР ГЕОРГИЕВ
