Къна Петкова Китанова от село Сливница вече е столетница и е най-възрастният жител на община Кресна. Родена е в село Струпец, Врачанско, през 1922 година. След учение в родното си село и Мездра завършва педагогика в гимназията във Враца. Била е за кратко учител в Струпец, след това по разпределение се оказва в Пиринския край. През годините е била учител в селата Калиманци, Кръстилци, Будилци и Сливница, където свързва съдбата си с Методи Китанов, служил над 33 години като кмет на селото.
В Сливница със съпруга си изграждат дом, раждат се синовете им Николай и Петко, научни работници с престижни научни звания. От 1999 година е сама, тъй като съпругът й почива, а синовете й я навестяват от време на време на гости. Николай е в движение между София и Благоевград. Преподавател е по математика в ЮЗУ „Неофит Рилски” и на работа в Института по математика при БАН. Петко е професор по математика в САЩ.
– Къна, прекрачваш житейския си път в нов век. Как го постигна?
– И на младини, и на старини животът е доста труден. Кога от много неща, които имаш и правиш, до немощ нищо да не можеш да правиш. Докато се поогледа човек – и може да се види в друг век.
– Как се чувстваш на върха на своя житейски век?
– Ами не е като що е било. Краката ми позабравиха какво е път, очите – какво е учебници и книги, ръцете – какво е химикалка, мотика, домашна кухня, градина. Но в собствената къща съм си, от социалните служби в община Кресна ме обгрижват. Николай, синът ми, когато има възможност, ме навестява със снахата и внучетата. Малко ми е така чоглаво за другия ми син Петко, но как да идва, далече е, чак в Америка.
– Ако някой ти поиска съвет как да доживее до век, какво би му казала?
– Ще му кажа, че рецепта няма, ама да се старае все да има път за нозете си, работа за ръцете си, занимавка за ума си, що има тежкотии – да ги слага на тялото, а не на душата си.
– Не си от Пиринско. Кой вятър те довя до село Сливница?
– Ами не бе до вятър, а до съдбата и учението ми. Аз съм от село Струпец, Врачанско. Начално и основно образование имам от родното ми село и Мездра, а хванах педагогика в профил начално образование в гимназия във Враца. Бях учителка в Струпец, от там ме разпределиха в Пиринския край, в санданското село Калиманци, че учителите му не достигали. Но бях там за малко, после ме назначиха в друго санданско село – Кръстилци, а от там пък в Кресненско, в Будилци, и то се оказа крайна гара.
– И в Будилци?
– Ами като млада учителка в Будилци се запознах с един младеж от съседното село Сливница и сама не се усетих как стигнаха нещата до създаване на семейство и учителстване в Сливница.
– И забрави родното си село Струпец?
– Е, родно място не се забравя, но така се получи, че все по-рядко и по-рядко взеха да го виждат очите ми на живо. Там имам сестра, която вече е на 97 години, а и много роднини.
– Какви спомени имаш от Струпец?
– Родно село ми е, мило ми е, макар че и в детството, а и след него не ми беше лесно. Бяха военни години, а и след военните – много беднотия, купонна система, всеки сам трябваше да се грижи за прехраната си. Не беше лесно и на децата, че все им се намираше работа от родителите им. За мен нямаше „не искам” и „не мога”. Що кажат мама и тате, трябваше да се свърши. Пасях крави, овце, работех по ниви, така че ученето и работата вървяха ръка за ръка.
– А как стана учител?
– По мое време думата даскал беше много престижна. Даскалът беше в селището наравно с кмета и свещеника. За мен си ще кажа, че като педагожка съм си позволявала да дръпна немирен ученик за ухото или да го пошляпна. Ако това стигнеше и да родителите му, то и те ме възхваляваха, защото бяха сигурни, че за добро е било. Сега е друго, учителят се страхува дори и забележка да изкаже.
Ще добавя, че на учителите не само учениците, но и другото население при среща сваляше шапка в уважение. Грижеха се за такива приоданци като мене. Ще се спра на Будилци. Там като се заколеше прасе, ни канеха на исменка, а пък на другия ден ученикът носеше в пакетче малко сланинка и месце.
– В Сливница пък как беше?
– Там училището беше вече с прогимназия. Учениците се увеличаваха, учителският колектив растеше, направи се и модерно училище с кабинети, прекрасен двор със спортни съоръжения. Добре беше, но и това се оказа до време.
– Защо?
– Защото за мен дойде време за пенсиониране, а на училището – за затваряне. В годините на промени селото взе да се обезличава, децата намаляха дотолкова, че се закри и училището, и сградата му сега пустее. Всеки ден я виждам от дома си и ми е все така някак си тъжно.
– Чувстваш ли се самотна сега?
– На моите години това е неизбежно. Но сполай му на Господа, както се вика, че все още няма ден да не съм без дума на уста. Обгрижват ме от общината, ще дойдат и да се позастоят при мене Вита Филипова, Лиляна Малчева, Веса Китанова. Като се покажа на улицата, всеки, що мине, ми е бил ученик и ме поздравява с уважение, а за мен това си е нещо като добавка за здраве.
– Била си и домакиня, в кухнята как се справяше?
– Мисля, че бях добра. Научила ме бе мама на много неща. Някога дълг беше на майките да подготвят дъщерите си за кухнята.
– Имаше ли твои специалитети?
– Не, готвех традиционално. Майсторство в баници, зелници, тиквеници, варене на бял боб, на чушкин боб, различни пърженици, хляб с изпичане в подници, че някога нямаше обществени фурни. Съпругът ми Методи се оказа домашар и ми помагаше, макар че изкара 33 години като кмет. Беше и малко ловец, та се понаучих и как се готви месо от дивеч.
Животът ни вървеше така, че успяхме да живеем и ние с мъжа ми като хората, а добре изучихме и синовете си. Николай е математик. След учение в Сливница завърши математическата паралелка в гимназията в Благоевград. После беше във Висшия институт по архитектура и строителство в София. Поработи като конструктор към Проектантската организация в Благоевград, после беше в лабораторията по приложна математика към Института по математика в БАН. Сега работи към БАН и преподава в ЮЗУ „Неофит Рилски” в Благоевград. Доктор е по математика.
Другият ми син, Петко, също е математик. След учение в гимназията в Благоевград учи физика в СУ „Св. Климент Охридски”. Поработи някоя година към БАН като специалист към Сеизмологичната станция в село Крупник. После пък беше асистент и главен асистент по математика в ЮЗУ „Неофит Рилски” в Благоевград. След конкурс защити докторат в Американския университет в Благоевград. Погостува в Москва, а от там се озова в щата Айдахо, САЩ, на учение в местния университет. После беше в Торонто, Канада, като преподавател в университета „Йорк”. Сега е в САЩ и е университетски преподавател по математика. Професор е.
– Къна, сега си, дето се вика, с житейски корени в Сливница. А поровила ли си из твоите корени из Струпец?
– Поровила съм се, но не съм стигнала дълбоко. За моя баща това знам – казва се Петко, работеше като железничар /кантонер/, дядо ми Тодор пък е бил пъдар /пандурин/, а нататък след него е прадядо ми Петко.
– А по линия на съпруга ти Методи?
– На съпруга ми баща му се казва Никола. В Сливница се е преселил от село Цапарево. Търгувал е с животни, полежал е малко и в затвор в София след присъда от ВМРО. Дядо му Китан е бил терзия /шивач/ в Цапарево. Той обикалял къщите и на място вземал мерките за облеклата, които е трябвало да шие. Нещо като делегат е бил от района при среща с руското управление в Горна Джумая /Благоевград/ по време на Руско-турската война от 1877-1878 година.
– Как приемаш сегашния си достолепен по години живот?
– Човек, стигнал до век, има ли право и прави ли му чест да се оплаква от живота си, от съдбата си? Още повече че си имам дом, двама синове със семейства, с внучета. Е, рядко сме вички заедно, ама на тях да е добре.
– Не ти ли се иска да отидеш при сина си Николай?
– Не. Това е все едно да отсечеш корените на дърво. Тук съм си на свое място. Не може и къщата да запустява, а като съм си в нея, и Николай, и семейството му като дойдат, я намират топла.
– Като учителка имаше ли любим предмет?
– Не. За мен всички предмети бяха важни, а пък бях и в началното учение. Като учителка, макар и начална, имаше години, когато преподавах и в прогимназията на Сливница по пеене.
– Ще дадеш ли някакъв съвет за тези след тебе?
– Ами само това: Хора, не оставяйте тялото да хайлазува дори и когато никак не иска нещо да прави. В душата и сърцето си яд не слагайте. Очите гледайте да поглеждат и извън прозорците. Ръцете нека имат мазоли от труд, нозете нека се нараняват от път, мозъкът нека да се приспива само нощем. Такъв живот не е лек, ама може да стигне и до век.
БОРИС САНДАНСКИ
