Мария Лалева е най-четената българска авторка. Родена е в Благоевград на 17 юли 1969 г. Завършва Езиковата гимназия в родния си град и висше образование със специалност „Икономика”. Преди да постигне огромен успех с романа си „Живот в скалите“, с който оглалява класациите през 2019 г., 2020 г. и 2021 г. като най-четен български автор и тиражът й достига 220 000 екземпляра, е работила като икономист. По-късно издава и романите „Пасианс на архангелите“ и „Пътища от огън“, които са с не по-малък успех, и продуцира филма „Дамасцена“. Мария Лалева е носителка на награда „Жена на годината” в категория „Култура” за 2019 г. и до днес е най-четеният съвременен български автор. Пред bgdnes тя сподели вижданията си за духовния свят на хората и тайнството на щастието.
– Наскоро се върнахте от Филипините. Успяхте ли да се климатизирате към лошотията, която според мен излъчваме ние в Европа?
– Не мисля, че е лошотия. Аз обикалям страната и толкова добри и стойностни хора срещам. По-скоро ние загубихме вяра, загубихме връзката си с Бога…
– С божественото ни начало…
– Да, с усещането на оная сила свисше, с ония енергии, загубихме чувствителност към вибрациите на доброто, към вибрациите на братството и на онова, което ни прави малко по-големи от едно тяло и един разум. Това се случва с нас, европейците.
– В „Писмата за доброто и прекрасното“ на акад. Дмитрий Лихачов той пише, че хората сме единствено щастливи, когато осъзнаем, че всички сме част от един общ организъм и сме взаимно свързани, защото тогава започваме да проявяваме доброта и човечност един към друг, което е тайнството на щастието.
– Точно така е, защото ние спряхме да припознаваме собствените си радости и скърби в лицето на този срещу нас, който е всъщност, колкото и да е клиширано, той е наше огледало. В „Живот в скалите“ баба Анастасия учеше, че ние всичките сме като едни мехури и всеки е подпрян до другия и няма място, където свършвам аз и започваш ти. И това усещане, когато мразиш отсрещния и го отричаш, ти отричаш две неща – себе си и божественото в себе си. И когато нараняваш, е същото. Имаме много хубава българска поговорка – каквото човек прави, сам на себе си го прави – и лошото, и доброто. Аз все казвам, че в българските народни поговорки всички вселенски закони са формулирани.
– Казахте, че обикаляйки страната, срещате добри хора. Какво е усещането да срещаш народната любов?
– Много отговорно е! Аз дълбоко вярвам, че това, което е в човека вътре, той го вика на пътя си. И това, в което вярва, буквално в това живее. Аз вярвам, че хората са прекрасни и независимо от хилядите проявления на лошотия, всъщност светът е пълен с добро и то е заложено в човека и може би тази моя дълбока вяра ме кара да си създавам свят и точно такива хора да привличам. И пак българската поговорка „Каквото повикало, такова се обадило“ ще ви кажа. Ако отричаш група хора или повечето хора, реално светът ще ти отговори със същото – той материализира това, в което вярваш. Ако вярваш, че има лошо, то ти му даваш сила и то ще се прояви, защото ти захранваш тази мисъл и тя се превръща рано или късно в реалност. Но аз вярвам, че хората носят творчески импулс и в тях диша нещо много по-голямо и аз към него се обръщам. И знаете ли, хората не могат да бъдат излъгани. Те усещат кога искрено тръгваш към тях със сърцето си и кога има оня дебел слой лицеремие, който веднага ги обгръща.
– Случвало ли Ви се е да срещнете такава доза лошотия в миналото, че да загубите вяра в хората?
– Случвали са ми се много изпитания, чисто емоционални – предателства, грубост, некоректност в големи дози и това бе най-преломният момент в живота ми, когато, както пише в „Пасиансът на архангелите“: „Когато си на ръба, когато си готов да скочиш в бездната и да се предадеш, точно там те чакат Дяволът и Ангелът. Кого ще избереш да те спаси, към кого ще се обърнеш с голямата си рана? Към прошката към себе си, към милостта, към търпението, към смирението, към разбирането, към любовта най-вече или ще се обърнеш към гнева, към възмездието, към отмъщението?“.
– Каква е рецептата вместо да се поддадеш на дявола и да дадеш воля на злобата, да продължиш да вярваш в доброто в хората и да продължиш да вибрираш на добри честоти?
– Аз не мисля, че имам рецепта за това за всекиго. При мен стана със самота. Друг пък има нужда в този момент да говори. Но от онези тежки времена и до днес ми остана любим въпрос към мен самата: „Защо извиках това на пътя си?“. Какво има в мен недоизкусурено, за да извикам нещо грозно, което да ми посочи грозното в мен. Защото ние така сме орисани – и злото, което срещнем по пътя си, да ни помогне да видим нашето вътрешно зло, иначе няма да се замислим. Ако не срещнеш ревнив човек, който те осъкатява с ревността си, ти не можеш да забележиш този щрих в себе си, защото ние всички сме всичко, което срещаме по пътя си – и доброто, и злото. Аз най-вече гледам спокойно да приемам и двете, които срещна на пътя си.
– Това ли е хирстиянското примирение и смирение?
– Примирението е много различно от смирението. Примирението означава „аз съм безсилен“, а смирението означава „аз разбирам къде съм в цялата картина“ и то винаги е свързано с любов и търпение. То е нашият човешки път към израстването ни и то е по-голямо и от прошката.
– Какво се случи с Вас, когато срещнахте славата?
– В общи линии гледам да не й обръщам много много внимание, но в същото време славата е купичка на Дявола. Тя гъделичка самочувстието и егото, но ако не я озаптиш, започваш прекалено много да си вярваш и прекалено много да назидаваш. И аз понеже се пазя от 2 вида хора – от амбициозните и от назидателните. Вътрешно настръхвам от тях, не ги осъждам, но щом го констатирам, правя крачка назад и се дръпвам, защото са много притеснителни спътници, ако искаш да вървиш напред в духовен аспект. Славата те вдига много нагоре, но тя те прави отговорен за посланията, които отправяш и за начина, по който се държиш с хората и със себе си.
– Четете ли съвременните автори като Иво Сиромахов, Георги Господинов, Захари Карабашлиев и какво мислите за тях?
– Да, чета ги. С Иво Сиромахов сме приятели – той е личност със собствена физиономия, човек, който си е извоювал правото чрез много четене да стигне дотам, докъдето е стигнал. Той е един от малкото известни хора, които срещам на симфонични концерти в зала „България“. Георги Господинов е наистина литератор и си мисля, че и неговият път върви между „осанна” и „разпни го”, защото ние в България политизираме всичко. Захари Карабашлиев също го познавам лично и мисля, че в България в момента се пишат прекрасни книги, но не само от Сиромахов, Карабашлиев и Господинов, а имаме една плеада от много разнолики като изказ и като литературен обем автори. И това е много красиво, но жалкото е, че литературата, киното и театърът са в задния двор на България и се честват и говорим за тях, само когато е 24 май. И истината е, че 24 май е всеки ден и от това колко обичаме думите зависи какъв свят създаваме.
