56 души от цяла България дойдоха в село Крупник, за да се запознаят с наследниците на Машевия род от село Зарово, Солунско. Близо една година Тодор Машев от град Дупница организира тази родова среща. След като успява да издири координатите и телефоните на своите роднини, още през пролетта на 2024 г. със своята съпруга запазват заведението в с. Крупник за края на месец септември.
„Идеята да се съберем е почти от 10 години”, разказва Тодор. „Започнах да ги издирвам и да ги моля да ми изпратят снимки и информация за предците и за разклонението им през годините. Дойдоха представители основно от рода Машеви, чийто наследник е и моят дядо Димитър. Имаше представители и на рода Билеви, от който пък е моята баба Стойна. Срещата уважи известният педиатър д-р Антон Билев с неговата съпруга, също и дългогодишната учителка по литература в Трето основно училище г-жа Красимира Билева и нейният брат. Д-р Билев разказа, че и сега съществува една местност Билево градище край Никополис, днешното име на Зарово. И днес гърците споменават Ески-Зарово и имена на други географски местности, дадени от българите в миналото. Това не могат да заличат, то остава. И си представям как едно гръцко семейство казва на друго – хайде за уикенда да отидем на Билевото градище да си починем, защото там е много красиво, спокойно и уютно. Тези местности са описани много добре от Антон Попстоилов в неговия труд „Село Зарово, Солунско – историко-фолклорно и езиковедско изследване”, подготвено от проф. Костадин Динчев и издадено от БАН. Антон Попстоилов е проучвал Зарово и е ходил там около 1900 година. Интересът му към селото се засилил след неговото унищожаване и продължил да търси и да разпитва заровалийски фамилии в новите им места, където се заселили.
Срещата започна с водосвет в черквата „Св. Архангел Михаил” в село Крупник. Имаше хора от Варна, Разград, Трявна, София, Благоевград, с. Илинденци, с. Крупник, Дупница, от с .Червен брег, с. Бистрица… Това, което най-много ме изненада, е, че на 15-ата минута се чувствахме така, сякаш се познаваме от 100 години. Кръвта говореше във всеки един от нас и всеки беше дошъл с нагласата да види свои близки хора. С много от тях се запознахме, защото се виждахме за първи път. Искам да спомена двете сестри Мария и Лиляна, чийто баща Димитър е роден в Крупник и е син на Лазар, но отива да учи във Варна и там създава семейство. Раждат му се две дъщери, но той се разболява и умира. Те създават свои семейства и едва след половин век се срещат със свои родственици, които отдавна са търсели. Те дойдоха първи на срещата и си тръгнаха последни. Една от сестрите накрая ме прегърна и ми каза, че съм сбъднал нейните мечти. Беше много трогателно и никога няма да забравя тези думи. Тя ми показа, че трудът ми не е бил напразен”.
Помолих Тодор да ми разкаже историята на Машевия род, за който беше направил родословно дърво.
„Началото на Машевия род поставя дядо Васил. Той е баща на Лазар Машев, който със съпругата си Ангелина са имали осем деца: Георги, Димитър, Андон, Мария, Магдалена, Васил, Петър и Иван”. Тези данни Тодор е поставил най-отгоре на родословното дърво и идеята е след тази родова среща всеки да попълни разклонението на своя предшественик, както той е направил за неговия дядо Димитър и баба Стойна.
„За прадядо Васил не знаем много, освен че е бил земеделец и е роден около 1820 година. Нямаме и негова снимка, тъй като документите са унищожени по време на изгарянето на село Зарово, което вече 111 години не съществува на картата на земята. На 16 юни 1913 година, в първия ден на Междусъюзническата война, селото е бомбардирано, хората са избягали в гората, като са мислили, че след известно време ще се върнат, но гърците са плячкосали селото и са го запалили. Всичко е изпепелено, с изключение на камбанарията на черквата „Свети Илия”, строена през 1834 година. Всичко друго е унищожено, дето се казва, камък върху камък не е останал. От няколко години насам всяка първа седмица на месец октомври Камелия Грънчарова организира посещение до с. Зарово. Тези трогателни екскурзии ни връщат към корените, към спомените. Виждал съм как хората взимат земя от там, слагат я в кисенца, за да я занесат на гробовете на предците си. Все още тази фамилна родова травма оставя траен отпечатък и на съвременните поколения, наследници на всички заровалийски фамилии, принудени да напуснат родното място”.
Камелия Грънчарова, доктор по етнография и дългогодишен директор на Регионалния исторически музей в Благоевград, е от Праматаровия род и от нейния прадядо Андон е започнало кумството на Машевия род. Андон Праматаров е кръстил Димитър, който е роден през 1874 година, и това кумство продължава вече 200 години. Камелия сподели, че в нейната книга „Село Зарово, Солунско – маркери на идентичността” е публикувала снимка от кръщелното на Димитър Машев. Тя също е присъствала на тази родова среща, защото кумството в Зарово се смята за втора роднинска линия. През 80-те години на миналия век Камелия прави етнографско проучване на заровалии, като има възможност да събира информация и веществен материал от живи наследници на заровски родове. Затова сега няма какво ново да научи от историческа гледна точка, но тази среща за нея е била изключително емоционална и зареждаща със запознанствата с красиви и талантливи хора от рода Машеви, които са продължители на заровския български дух, където и да се намират по света.
Преселниците от с. Зарово, разположено на 30 км от Солун, са разпръснати из цяла България. Българските управници ги изпращат в Самоков, където са настанени в казармата и в училището. „Изживяват една тежка зима – споделя Тодор, – защото това южно население не е свикнало на такива ниски температури. Дори не можем да си представим какви са били преди 100 години в подножието на Рила планина. Там доста хора се разболяват и умират. По-късно им дават нови места за живеене и тъй като са имали желание да са по-близо до родното място, с надеждата някой ден да се върнат там, се заселват в Крупник, с. Белица, днешното село Илинденци, в Горна Джумая. Има по-малко заровалийски фамилии в Петрич, Сандански, Пазарджик, София.
Дядо Димитър се заселва в с. Крупник, след което заминава за Америка. Седем години работи в различни градове на САЩ и Канада като дюлгерин. Знаел е добре турски и гръцки език от съжителството с хора от тези националности в родното му село. Баща му Лазар е бил строител и е водил момчетата още като деца със себе си, за да научат занаята. Около 10-годишни са били, когато започват да му помагат в строителната бригада, и добре са научили гръцки и турски, но не са прекъсвали да общуват на заровското наречие. Освен от Антон Попстоилов то е изследвано и от Мария Хотева, която се заселва в с. Илинденци. В нейната книга има и речник с 15 000 думи от заровския говор.
След Америка дядо Димитър се връща отново в Крупник, където се били установили около 51 семейства от Зарово. Те били земеделци и строители в болшинството си. Тези, които са били търговци и занаятчии, се заселили в Горна Джумая.
„В Крупник дядо се жени за баба Стойна, която също е от Зарово, но от Билевия род. Те имат четири деца, дъщеря и трима синове, от които моят баща е най-малкият им син. Децата им се задомяват и се преселват в Благоевград. Леля ми Веса, когато е 15- годишна, дядо Димитър я изпраща да учи в Стопанско занаятчийско училище в Благоевград. След като го завършва, се омъжва в града и взема фамилията на съпруга си Щерева. Чичо Кирил Машев през 1962 година пристига в Благоевград със съпругата си и с трите им дъщери. Останалите двама братя са в Дупница. Единият от тях е моят баща Иван Тодоров Георгиев. Той е Георгиев, защото е осиновен в Дупница. Неговата майка – баба Стойна, умира на 38 години и дядо ми бил принуден да даде най-малкото си дете за осиновяване. Това се случва през 1929 година. Баща ми тогава е бил на година и няколко месеца. По-късно дядо Димитър се жени за вдовица от Банско и с нейна помощ отглежда другите си деца. Тя е малко по-възрастна от него и децата й са били вече задомени. Дядо Димитър е бил прозорлив човек и осиновяването на баща ми става с уговорката, като стане пълнолетен, да му бъде разкрита неговата родова фамилия. Той е останал да живее с тези хора и им е бил благодарен, че са го отгледали, но още като младеж открива своята фамилия и мога да кажа, че почти всяка събота и неделя идваше в Благоевград да види братята и сестрите си. Обичаха се много всички. Дори на паметната плоча на татко написах с тире Машев, да се знае от кой род е. Аз също съм Георгиев, кръстен съм на осиновителя на баща ми – Тодор, но съм от рода Машеви. Тодор също е бежанец от Кукуш и има почти същата съдба като заровалии. Баща ми е завършил стопанско училище в Дупница и е започнал работа като чирак готвач. Работил е по гостилници, заведения, а след девети септември и по обществени столове. В кариерата си успява да стигне до най-високите нива на майстор-готвач и сладкар. Бил е главен готвач на Японския хотел в София – на 19-и етаж на „Панорама”. През лятото е работил и в ресторанта на хотел „Интернационал” в курорта Златни пясъци, където са приготвяли ястия от 12 национални кухни.
Майка се казва Маргарита. Тя е от Самоков и работеше заедно с баща ми. Имам по-голяма сестра, която също беше на родовата среща с нейните деца и внуци. Тя има дъщеря и син. И аз бях с моето семейство, с моите деца и внуци. Съпругата ми се казва Райка Георгиева от Дупница. Заедно завършихме с нея Медицинския колеж в Благоевград. Тя е медицинска сестра, аз фелдшер, но вече сме пенсионери. Имаме голяма дъщеря – Камелия Петрова, която завърши право в Югозападния университет в Благоевград и работи в Дупница като юрист. Синът ни Димитър Георгиев завърши ВИФ, или днешната Националната спортна академия. Той е танцьор по спортни танци, които изучава от 9-годишен. Преди около 20 години беше шампион на България и в момента има Клуб по спортни танци в Дупница. Достигна до най-високото ниво клас – международен. Търсят го и като съдия по спортни танци. Имам три внучки, най-голямата тази година завърши право в Софийския университет, втората учи в Езиковата гимназия в Благоевград, а дъщерята на сина ми е на 6 години. Да са живи и здрави, както и целият ни род”.
Тодор има детски спомени от своя дядо Димитър, който още е пред очите му с магаренцето, слаб, строен, жилав, пъргав. Като дете го е водил на лозето. Името Димитър е най-често подновявано в рода им. Показва ми снимка на още един Димитър Машев, който отива да следва във Варна, завършва специалността режисура в Институт за просветни кадри, разпределен е в Разград, където създава детски клубове, започва да обучава децата на фолклорни традиции, участват на фестивали и печелят награди. Там създава и филма „Копанска сватба”, характерна за този регион. Неговият внук Димитър Чочев от дъщеря му Лиляна отива да учи в Лондон, завършва моден дизайн и работи като такъв в Англия. Добър художник е и свири на пиано. Писмото, което беше написал до присъстващите на срещата, разплака всички. Толкова много житейски съдби, обединени от една кръв и от една съдба!”.
На срещата създават инициативен комитет, който да внесе аргументирано писмо до кмета и общинските съветници на община Симитли с искането да направят паметна плоча на заровци в с. Крупник, за да запазят паметта на тези, които са отстоявали българщината в с. Зарово с българска черква, българско училище, български учители, заради което са бомбардирани и изгонени от родното им място. Разделят се с желанието тази среща да се превърне в традиционна и всяка последна събота на месец септември да се събират в с. Крупник.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
