Писателят и публицист Цанко Серафимов е автор на повече от 20 книги с поезия, публицистика, проза, литературознание. Той е роден в с. Баничан, Гоцеделчевско. Завършил е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. Бил е редактор във в. „Пиринско дело”, кореспондент на в. „Земеделско знаме”, работил е в областта на културно-историческото наследство. В продължение на 30 г. е собственик и управител на издателство „Орбел”, специализирано в издаване на историческа литература.
– Г-н Серафимов, на какво според Вас се дължи ескалацията на антибългарските настроения, които наблюдаваме в РС Македония?
– Макар че в България някои политически формации все още представят приемането на френското предложение за даване старт на преговорите за присъединяване на РС Македония към Европейския съюз като голям провал, дори предателство на българските национални интереси, това не е така. Когато през 2020 г. българският парламент наложи вето на евроинтеграцията на западната ни съседка заради езика на омразата към България, фалшифицирането на историята и тоталната дебългаризация, мнозина у нас повярваха, че нашите европейски партньори ще ни разберат и ще застанат на наша страна, а в Скопие „ще клекнат”… Нищо такова не се получи. Скопската дипломация, школувана в Титова Югославия, се бе активизирала до краен предел, подпомагана от Белград и Москва и други приятели, като на почти всички европейски правителства и на голяма част от Европарламента бе внушено, че позицията на България е деструктивна, че тя е плод на руски хибридни операции, които целят спиране на евроинтеграцията на Западните Балкани…
Скопската пропаганда също засили антибългарската си истерия. Северномакедонските членове на мултидисциплинарната комисия по историческите и образователните въпроси на България и РС Македония възпрепятстваха работата й и дейността на комисията се върна на изходната си точка. Под повърхността на тая политико-дипломатическа пяна, предизвикана с участието на почти всички политически партии в РС Македония, се крие голата истина – сегашният политически елит, новозабогателите след разпада на Югославия, администрацията на всички нива, научните и образователните среди са хора, които не са се освободили от югокомунистическите представи за държавност, за водене на съвременна модерна политика със съседите. Голяма част от тях са в тежка зависимост от Белград. Те разбират, че влизането на РС Македония в ЕС неминуемо ще взриви политическия, икономическия и управленския комфорт на този „елит”, а мнозина от тях ще изпаднат от борда. Те с нокти и зъби се борят за запазване на статуквото, „плачейки”, че България им пречи за влизането на РС Македония в ЕС. А антибългарската им истерия е щит за пред гражданите на страната, зад който прикриват паническия си страх от реалното пристъпване към евроинтеграция…
– Нападенията над българските културни клубове в РС Македония, побоят над Кристиян Пендиков, забранителните списъци за българи за влизане в страната, затварянето на границата на 4 февруари в деня на Гоце Делчев… Какво още можем да очакваме в поредицата от недоброжелателни действия от страна на официалните власти в РС Македония?
– Скопие няма да спре да потиска и задушава поникналите из пепелищата на югокомунистическата тирания кълнове на българщината. Те не могат да се примирят с факта, че голямата лъжа за „македонска нация” и „македонски език” вече не може да устои пред историческите истини, станали достъпни до широки слоеве от северомакедонското население. Дори да впишат българите в конституцията като държавнотворческа група наред с другите националности, натискът към открито изявяващите се като българи македонци ще продължи. Наследниците на Титовата УДБА имат дълга верига от прийоми за упражняване на контрол, служейки си и със садистични методи на насилие…
– Как намирате поведението на българската държава в тази ситуация?
– Правилно. Премерено. С достатъчна категоричност бе показано, че България ще продължи да защитава правата на всички българи, независимо дали са български граждани или не. Надявам се, че следващите български правителства няма да си позволят да повторят грешките от миналото, последствията от които още тлеят върху националното ни достойноство.
– Правилна ли е българската линия на „всеопрощаващия по-голям брат”, или трябва да има промяна в посока втвърдяване на позицията спрямо РС Македония?
– У нас се знае, че всеки, който се опита да се потопи в дълбоките води на Македонския въпрос, рискува да се удави. Това важи особено за онези, които не познават същината на този въпрос. За съжаление малко са съвременните български политици, които могат адекватно да дискутират по темата „Македония”. Много от насажданите от комунистическата пропаганда и от образователната система у нас клишета битуват и днес в мисленето и реториката на публични лица.
Не е нужно да „втвърдяваме” позицията спрямо РС Македония. Истината е на наша страна. Но е нужна по-голяма активност на всички нива, за да може тази Истина да се разбере от нашите евроатлантически партньори. Ако се загледате във вестникарските щандове на което и да е голямо европейско летище, ще намерите със сигурност северномакедонски печатни издания. А български вестници и книги виждали ли сте там?…
Поведението на България трябва да бъде на страна, която твърдо отстоява изискванията на ЕС за приемане на нови членове в европейското семейство. В т.нар. Френско предложение има клаузи, които налагат на РС Македония да даде обяснение за допусканите безобразия в страната пред Брюксел, където не толерират лъжата, насилието, лицемерието.
– Чуха се призиви за отнемане на паспортите на македонски българи заради езика на омразата. Започна дори и петиция, която подкрепя и българският евродепутат Андрей Ковачев.
– Тази инициатива заслужава адмириране и бързо трябва да се вземат административни решения за прилагането й. По принцип не може да се толерира дебелашкото използвачество. А когато то се проявява така нагло от глашатаи на антибългаризма, трябва категорично да се пресича. Аз поддържам идеята да се обявят списъци на публични лица в РС Македония, които имат български паспорти, а иначе веят сръбски знамена и издигат гнусни антибългарски лозунги по митинги или заливат медийното пространство и социалните мрежи с лъжи, клевети, обиди към българите и България.
– Преди четири месеца в Благоевград бе открит частен македонски културен клуб на името на Никола Вапцаров от нелегитимно сдружение, без законова регистрация, който обаче дълго време беше охраняван от полицията. Наскоро той бе обстрелван с камъни от пияни „патриоти”, а една жена пое отговорността за счупеното стъкло. Как Ви се струва всичко това?
– Предполагам, че тези „патриоти”, а може би наистина са патриоти, са действали импулсивно. Струва ми се, че точно тогава беше станал инцидентът със секретаря на културния клуб „Цар Борис Трети” в Охрид Кристиян Пендиков, както и инцидентът на границата с РС Македония. Не вярвам това да е предварително замислено „мероприятие”. Ще призная, хареса ми реакцията на кмета на Благоевград, който каза пред журналисти, че ще санкционира нарушителите, които били служители в общината, счупили стъклото на незаконния клуб, само ако македонските власти накажат биячите на Кристиян Пендиков и бруталните северномакедонски митничари, които репресираха български граждани и не ги допуснаха на поклонение на гроба на Гоце Делчев в Скопие. Вече имаме съобщение, че македонският министър на вътрешните работи Оливер Спасовски е определил поведението на граничните полицаи като „европейско” и ги е наградил за действията им…
– Как ще коментирате намеренията на скопските власти да приемат закон за смяна на имената на българските културни клубове в Битоля и Охрид?
– Като проявление на политическо тесногърдие и историческо невежество. Нека припомним, че не друг, а Иван Михайлов в книгата си „Македония – Швейцария на Балканите”(1948 г.) посочва, че идеалът на македонското освободително движение е „свободна и независима Македония”, в която всички граждани – българи, гърци, турци, албанци, власи, сърби и пр., ще имат равни политически и граждански права. А ако днешните управници в РС Македония продължават да толерират в исторически план терора и насилието от времето на кралската сръбска власт и на югокомунистите над българите и албанците, това е друг въпрос. Иван Михайлов посвети живота си на борбата за свободата и независимостта на Македония.
А цар Борис III с гъвката си политика успя да спаси от разруха Македония от германската безпощадност през Втората световна война, докато другата територия на Югославия бе прегазена от немската военна машина с всички материални последствия и загуби на хиляди животи от населението. През годините на така наричаната от скопската пропаганда „българска окупация” (1941-1944), както съм отбелязал в книгата си „МАКЕДОНИЯ IX в. пр. Хр.- XXI в. Един прочит на историята на страдалната земя”, някои факти, свързани с икономическата и социалната политика на „окупатора” България в Македония, говорят категорично за нечуван жест от страна на българската държава към народа във Вардарска и Егейска Македония: „В новоосвободените земи правителството в София е решено да проведе една пълна реорганизация на стопанския, културния и духовния живот. За да осъществи въздигането на тези области, България увеличава бюджета си от 8,46 милиарда лева през 1940 г. на 14,39 милиарда лева през 1942 г., през 1943 г. – на 27,58 милиарда лева. Тези колосални средства са насочени към новите земи за построяване на училища, болници, нови пътища, жп линии, пристанища, промишлени обекти, отводняване на блата, изграждат се канали за напояване на Серското поле, изграждат се корабостроителници в Кавала и на остров Тасос, благоустрояват се селища, залесяват се голи баири… Само за укрепване на пороищата в Битолско през 1942 г. са осигурени 82 128 000 лева… За решаване на продоволствения въпрос при военновременни условия в Македония е създадено Главно комисарство. В края на 1941 г. в Битолско са изпратени 11 500 000 тона храни, а в Скопско 2 000 000 тона. Открити са обществени кухни за бедни семейства в Скопие, Велес, Битоля, Щип. Само в Битолска област има 90 ученически трапезарии за 60 000 души. Открити са много детски градини, както и сиропиталища и старчески домове. Българският лекарски съюз открива в Скопие болница с 400 легла, в Щип със 100 легла, във Враня – с 90, в Куманово – с 80. В Скопска област са създадени 37 държавни амбулатории. Провежда се мащабна кампания за ликвидиране на маларията чрез отводняване на крайречните блата в Скопското и в Струмишкото поле…”.
Това са само част от „зверствата” на българския „окупатор” на Македония през 1941-1944 г. Това ли са прегрешенията на цар Борис III, които бодат очите на скопските управници?
- Кой има интерес от задълбочаване на влошените отношения между двете държави ?
– България има интерес от добри отношения с РС Македония и от ускореното й приемане в ЕС. Интерес имат онези, които се хранят от антибългаризма, както и белградските и московските опекуни на днешния македонски „елит”. Но ако тази истерия продължи и стане ясно, че влизането на РС Македония в ЕС е невъзможно, ще настъпи сблъсък с албанския фактор, чиято роля в бъдеще ще расте. Наскоро един от лидерите на албанците в РС Македония заяви, че ако страната бъде отклонена от европейското й бъдеще, албанците ще поискат „преструктуриране на държавата”. Не е трудно да се дешифрира за какво става дума.
– Възможен ли е лош сценарий, който да доведе до враждебност в отношенията между хората от двете страни?
– Такъв сценарий е в действие от 1945 г. Цялата политика, образователната система, научните институции и пропагандата работят по него. Въпросът е ще се появи ли нов сценарий, който да насочи страната в обратна посока – към добросъседство и братство, каквато е логиката, имайки предвид общия ни родов корен и общата ни история до 1944 г. Това може да стане само когато РС Македония извоюва правото за членство в европейското семейство.
Интервю на БЕТИНА АПОСТОЛОВА
