Александър Милчев Стоименов е роден през 1964 г. в Кюстендил.
Голяма част от детството си прекарва в Бобов дол. Там завършва основното и средното си образование. След казармата работи като художник в рудник „Мламолово“, бил е и спасител на плажа в Бобов дол. След 1991 г. заминава за Милано, Италия, и става член на Сдружението на художниците от Големия канал. Александър Стоименов е автор на книгата „От… до“. В момента живее в село Катрище, Кюстендилско, и продължава да твори като художник и поет.
– Г-н Стоименов, Вие сте роден в града на Майстора – Кюстендил, но детството Ви преминава в Бобов дол. Разкажете интересни спомени от тези години?
– Да, роден съм в Кюстендил, но детството ми премина в Бобов дол. Моят дядо по бащина линия Иван Кръстев е бил активен борец. Той е бил ятак и е криел Кирил Николов-Странджата, негов племенник. Бащата на Странджата и баба ми Виктория, която беше домакиня, са били брат и сестра. Имам хубави спомени от детските си години. Дядо ми даваше по 5 лева за отлична оценка в училище. Баща ми Милчо беше маркшайдер в открития рудник „Христо Ботев“. Татко беше весел човек, обичаше веселието и имаше много приятели. Майка ми Евдокия беше заместник главен геолог на целия СМЕК – Бобов дол и поради тази причина дойдохме да живеем в миньорския град, където завърших основното и средното си образование.
Основното си образование завърших в ОУ „Никола Й. Вапцаров“. Бях отличен ученик до завършването на основното ми образование. Баща ми все ми казваше: „Ти завърши едно висше образование, пък ако искаш, после работи като метач“. След 8 клас записах СПУ „Христо Ботев“ в Бобов дол. Нямах любим предмет и учех предишния час за следващия час. У дома не учех, повече си почивах и пишех стихове. Търсех поети трагици като Лермонтов, които описват трагедията по такъв начин, че ти блокират сетивата. Дори и любовните ми стихове бяха несподелени. След завършването на средното образование служих в казармата 2 години и 10 дена в Пловдив, бях като войника Швейк.
– Трудовата Ви дейност започва в рудник „Мламолово“, работили сте като художник. Какви бяха условията на работа тогава?
– След като се уволних от казармата, си почивах няколко месеца и започнах работа в рудник „Мламолово“ като художник, но ме водеха строителен работник, защото нямаше щат за художник. Моята работа беше да правя нагледна агитация. Правех плакатите за всички празници. Имаше социалистическо съревнование. Заплатите в мината тогава се изплащаха навреме, имаше и премии. Работил съм като художник и в „Иван Русев“, Радомирско. Бях изкарал курсовете и работих като спасител на плажа в Бобов дол. По това време с мои приятели открихме школа по годжу-рю карате. Но да съвместявам всички тези неща беше физически непоносимо и аз реших да си остана художник.
– След идването на демокрацията поемате дългия път извън дома и емигрирате в Италия. Какъв беше животът Ви там?
– Първоначално мислех да замина за Канада. През 1991 г. с двама мои приятели заминахме за Милано, Италия. Девет месеца спах в лек автомобил. Не можехме да започнем работа в Италия никъде, защото подбудите ни бяха политически. Издадоха ми документ, че трябва да напусна Италия. Пет години бях нелегален там. След това излезе санатория, която вкара в легитимност всички емигранти, и това ни облагодетелства, след което имах легитимни документи и бях вече легален. Започнах работа в един голям магазин за мотори. Работех за 1000 лева наши пари, не бяха много, но за мен тогава тази заплата беше добра. Работил съм в един филиал на голяма фирма за производство на тоалетни чинии, обзавеждане за бани… Шест години работих във фирма за видеозаписи. Правил съм ключодържатели, дръжки за чадъри…
Любовта към изобразителното изкуство обаче никога не ме напусна. В Милано станах член на Сдружението на художниците от Големия канал. Лично се познавам с Родолфо Виола и в неговото ателие, което се намира в центъра на Милано, съм правил изложби. В събота и неделя ходех на изложби и излагах и мои картини. Тогава голяма фирма за производство на сапуни купи за рекламна цел моя картина за 450 000 лирети, наши 450 лева. Участвал съм в съвместни изложби с Емил Цеински, който е подарил икона на папа Йоан Павел II.
– С какви впечатления сте от италианците и от италианската кухня?
– Италианците са много дружелюбни и малко са свити в себе си, но когато могат да ти помогнат, ще ти помогнат. Италианската кухня е превъзходна. Италианците правят невероятни специалитети от морски дарове, които обаче в ресторантите са много скъпи.
– Освен в Италия сте били и Хърватия?
– Да, ходил съм в Хърватия на почивка с моята приятелка. Невероятна страна. Храната там е италианска. Природата е чиста, морето е чисто и всичко е в италиански стил.
– Вие сте автор на книгата „От… до“. Имате написани 160 стиха на италиански език. С какво се занимавате в момента?
– В момента живея в село Катрище, Кюстендилско, заедно с майка си. Продължавам да рисувам и пиша стихове. Животът ме мотивира да пиша, но вече все повече пиша за себе си. Ходя на изложби в региона. Общувам с мои приятели художници. Ще ви кажа една моя мисъл: „Обществото определя обстоятелството дали си умен с много пари, или само умен“.
– Как оцелявате днес като художник в България?
– Вмъквам поезия в самото рисуване, за да бъда убедителен като художник.
Интервю на НИКОЛАЯ ИВАНОВА