Евтим Венев е учител, художник, поет и краевед. Роден е в бобовдолското Големо село, работил е като преподавател там, а след това в Дупница. Участвал и организирал изложби, човек с разностранни интереси и будна човешка съвест. На 1 ноември 2023 година бе удостоен с приза „Будител на годината“ в Дупница.
Евтим Венев бе любезен да отговори на въпросите на „Струма“ за жизнения и творческия си път и да сподели своите мисли за съвременното образование и човешките ценности.
– Г-н Венев, как приехте приза и очаквахте ли такава оценка за всичко, което сте направили през годините?
– Не очаквах това признание и тази награда. През годините съм бил учител, занимавал съм се и с други неща. Накрая реших да направя един отчет на това, какво съм направил. И така, събрах това, което съм писал като поезия. Преди това, в продължение на около 20 години, активно събирах материали за историята на родното ми село – Големо село. Първото издание беше през 2020 г., а второто, допълнено издание, беше през тази година. В същото време реших да покажа и това, което бях написал като стихове. Използвах познанството на дъщеря ми с Мариана Александрова, от която исках да си каже мнението – дали си струва да се покаже пред други хора това, което съм написал. Тя го прие много радушно, направо с възторг. Това личи и от публикациите, които направи. Издателят на книгата Валентин Боков (б.а. – той бе вторият награден като будител на годината за 2023 г. в Дупница) също хареса написаното от мен. Имаше моменти, в които бях смутен, защото в стиховете човек разголва душата си. В същото време пиша и политическа сатира и критика. Така се притеснявах да не съм обидил някого. Всеки може да сбърка, но и всеки се бори за хляба си. Всичко това доведе до избирането ми за „Будител на годината” в Дупница. Бях много изненадан, когато разбрах за тази номинация от дъщеря ми. Не ми се вярваше, все едно ставаше дума за някой друг човек. Мисля, че желанието на отдел „Култура“ към Община Дупница да ме номинират и изберат за тази награда идва заради тези две книги. Едната е краеведско издание за родното ми село – „Големо село отдалеко и близко“, а поетичната книга се казва „Отражения“. Явно хората са видели нещо будителско в тях и комисията ме е избрала.
– Срещнахте ли трудности при събирането на информацията за историята на Големо село?
– Когато бях учител в Големо село, излязоха първите магнетофони. Отивах при старите хора и ги записвах. За съжаление тези записи някой ги унищожи. Но тези хора още тогава проявяваха жив интерес към идеята ми. Дори един от тях ми каза още преди години: „Само ти можеш да го направиш“. Едно изречение, което ми повлия много и много ме задължи. Почувствах една вяра и доверие от страна на хората към мен. Но беше трудно. Сведенията и историческите документи за едно село са малко. Ходех с удоволствие при всеки представител на родовете. Срещнах доста информирани хора и всичко го събирах. След всяка една среща си тръгвах с една увереност. Вярата на хората ми помагаше и ми даваше сили. Търсих сведения и в София – в Националната библиотека и някои музеи. Но когато човек намери и най-малката находка, това го ободрява и умората веднага изчезва.
– В какъв тираж излезе книгата и получихте ли подкрепа от някого?
– Нямах опит в издаването на книги. Първото издание беше в 300 бройки, като се съобразявахме с броя на хората в Големо село. При второто издание се разшириха много неща. Аз платих за първото издание. Но благодарение на читалищното ръководство в лицето на Катя Станкева, която тогава беше председател, ми помогна много активно. Тя влезе във връзка с ТЕЦ „Бобов дол“. Директорът инж. Любомир Спасов помогна и ми възстановиха това, което бях платил. Когато стана въпрос за второто издание, те предварително казаха, че ще го заплатят. Тогава определихме бройката 500 като тираж. Така вече имах възможност да подаря на спонсори и информатори, както и на читалищата, издание на книгата. На 29 септември, когато представих поетичната книга, показах и второто издание. Не го направих за пари, за мен беше важно, че книгата стана. Другото, което е много важно за мен, е тя да се чете. Не искам да печеля пари, макар че отидоха доста. Доволен съм, че хората я харесват и четат. Отрих някои неща, които не са били известни. Искам всичко това да стигне най-първо до съзнанието на големоселци. И понеже тя обхваща не само Големо село, а и околията, ми се иска книгата да се чете и от други хора. И най-важното – да подтикне хората, където не са правили история за тяхното селище, да я направят.
– Тези книги показват, че освен дългогодишната Ви работа като учител по рисуване и художник, имате и други дарби и интереси…
– Цял живот съм се занимавал с творческа работа. Също така съм работил много с деца, организирал съм им изложби. Самият аз също съм участвал в не една и две такива.
– С какво друго сте се занимавали през житейския си път?
– Тази награда е признание не само за мен, а за моите учители, моите родители и колеги, с които общувам в духовната сфера. Всички те са допринесли с нещо, за да мога да се изявя и като художник, и като поет, макар че последното е силна дума, и като учител. Роден съм в Големо село. Баща ми беше буден човек. Дядо ми освен че беше орач и скотовъдец, беше и майстор на кошници и други подобни предмети. Всичко това е оказало някакво влияние, за да се изразявам и да правя нещо в дадена форма. Дори аз самият съм правил кошници и в книгата за Големо село има поместени няколко снимки. Учителите запалиха интереса ми към история, литература и изобразително изкуство. Защото ние идваме от село, най-вече това се случи в гимназията. Както се казва, от овцете отиваме в друга обстановка. Децата от града бяха кой на учител, кой на адвокат, а ние бяхме селянчета. В този момент аз попаднах на учители. Моят учител по литература беше Георги Цветков от Кочериново, тогава все още беше село, а не град. Старогръцката литература, която изучавахме в училище, събуди въображението ми и тогава започнах да пиша. Този човек забеляза това нещо и ми обърна внимание. Той правеше училищен вестник с литературни творби и ме включи в него. Фактически това ми даде увереност, че мога да се занимавам и с това и събуди у мен определени желания и чувства. С рисуването също бе така. Дете, израснало в недоимък, започна да рисува. Насърчаваше ме Владимир Пешев. Спомням си как той ни беше извел на Кършия да рисуваме гледката към Дупница и към часовниковата кула. Аз нямах блок за рисуване и това беше още в първите часове. На него му стана много неприятно. Взех лист от съученик и започнах да рисувам. Когато бях готов, той се спря на моята рисунка. От този момент започна да се интересува от мен. След това Владимир Пешев замина за София и стана един от редакторите на списание „Изкуство“. Случи се така, че 16 години по-късно той беше организирал една изложба в столицата и аз отидох да я видя. Влизаме със съпругата ми и той ни срещна. Още от първия момент ми каза името и ме пита как съм. Стана ми много приятно, че ме помни след толкова години. Учителите са много важни. По-късно в местното читалище имаше кръжоци по рисуване, където ръководители ми бяха хора като Илия Чутурков, който преподаваше в Учителския институт, и Николай Николов – художник на театъра, а след това стана професор по сценография. Всички те са допринесли, за да се говори нещо за мен като художник и човек, който пише.
– Съвременното училище днес много по-различно ли е от времето, когато Вие бяхте ученик и по-късно сте преподавали?
– По наше време имаше една преданост на учителите към училището, без да се мисли за заплащане. И в Големо село, и в Дупница съм работил като читалищен деятел без стотинка. Стоял съм в училището по цял ден, за да работя с децата. За мен това беше голямо удоволствие. Обръщайки страниците назад, си спомням как като учители постоянно ни организираха курсове за усъвършенстване. Ходехме в ЦИУУ на булевард „Цар Борис III” в София. Там стояхме по 1-2 седмици, а не както сега, учителите отиват като на екскурзия само за един ден. Осигуряваха ни общежитие и всичко беше безплатно. Отиваш да придобиеш знания, които след това да предадеш на учениците. А сега не забелязвам това, което беше по наше време.
– А ценностите много ли са променени днес? Какво приемате и какво не одобрявате?
– Няма я тази добронамереност между хората. Не можеш да разчиташ на близкия си. Днес във всичко търсят сметката, това е комерсиалност. Имах една епиграма „Приятел стари не се товари, забравил всичко – чичко паричко“. Няма я тази готовност да помагаме на близките си. Едно време отиваш и помагаш за плочата на съседа и не искаш да ти плащат. Естествено, получаваш помощ и ти, когато имаш нужда. А и да не я получиш ти е хубаво, че си помогнал. Ето това липсва в днешно време.
– Кои според Вас са днешните будители? Различна ли е представата, която имаме за тях днес от тази преди години?
– Човек се замисля пред такъв въпрос и тръгва назад във времето. Започвам от Кирил и Методий, св. Иван Рилски, Паисий Хилендарски. Те са примерът, към който всички ние трябва да се стремим. В по-ново време бих казал и един Христаки Павлович. След Първата световна война учителите в Дупница не получават заплати в продължение на една година и четири месеца. Коста Петров също не е получавал заплата шест месеца в знак на солидарност. Ето това са будители! Не мога да не спомена и моя преподавател по история в Учителския институт Димитър Илиев. Той е бил участник в Отечествената война и в резултат от това получава една болезнена астма, но въпреки това гореше в лекциите. Той винаги ни казваше: „Учителят трябва да стои прав пред учениците. Да го гледат в очите и той да ги гледа в очите. Седне ли учителят, и заниманията на децата ще седнат“. Това му беше като девиз. Жалко, че си отиде рано, само на 48-годишна възраст. Ако сравняваме всичките тези будители с хората днес, не зная. Днес будители са тези, които са готови да дадат време, сили и средства за останалите.
– Какво ще пожелаете на нашите читатели?
– Първо, да имат здраве и разбирателство. Да има добронамереност и любов между нас. Надявам се омразата в обществото да се притъпи. Нека хората винаги да избират хубавото пред пошлото. Днешният човек е атакуван отвсякъде и с всякакви неща. Аз съзнателно не се включих в изучаването на новите технологии. Имам едни рими по този повод „Не е текстът на смс-а и компютърната ниша, гласът има сила, защото диша“ и „В компютъра думите се дирят, на листа от сърце извират“. И нека да държим на българското, защото това ни отрежда мястото в света. Нека държим на заветите, които нашите велики предци като Иван Вазов са ни оставили и да служим на народ, език и вяра.
ДИМИТЪР ИКОНОМОВ
