Имаме много предимства, които ни отличават като народ, но не ги забелязваме, осъзнаваме ги едва когато се сблъскаме с друга среда, където тези ценности ни липсват
Тя е обичана от историята, сякаш е родена да бъде отдадена на тази професия и неслучайно я е избрала. И личната си родова история разказва с любов и отговорност като историк, който за всяко нещо търси писмени документи и доказателства. Но сега не можа да скрие и емоцията, която се предава по наследство от фамилиите на нейните предци до ден -днешен.
Родена е на 23 ноември 1972 година в Благоевград с бащината фамилия Георгиева. Карадакова е от страна на съпруга й.
„Корените на двамата със съпруга ми са от района на Мелнишко и Петричко. Карадакови от турски или арабски означава буквално черна, страшна гора. Планинска верига Карадак има в района на Серес, Карадачка кааза има в района на Охридското езеро и Кукуш. Карадак като местност се открива и на изток в Армения, в Грузия. Най-вероятно близките на моя съпруг са бежанци от Серско, защото много често едно фамилно име се взима от местността, откъдето идват предците. Фамилията Карадакови е известна в с. Виногради. Разглеждам паралелно родословието на фамилиите ни, още повече че историята ни е свързана. Моята майка също е от Виногради, както и бащата на моя съпруг. Така че фамилиите ни са свързани с двете села Виногради и Левуново, откъдето пък е моят баща Димитър.
Старото име на Виногради е Манджово. От майка знам, че там е имало Манчов чифлик. Вероятно става дума за грък, защото селището е в близък контакт с Мелник и гръцкото влияние там е изкючително силно. Мелник е бил почти изцяло гръцки град. Българите са се заселвали там като работници и ратаи. И Левуново, и Виногради са били чифликчийски села, т.е. собственици на най-хубавата и плодородна земя са били гръцки едри земевладелци във Виногради и турски в Левуново. До 1912 година българите са били в един почти безправен режим и са обработвали скромни нивички и градинки, колкото да оцеляват. Дори са били обект на насилие, което звучи шокиращо за началото на ХХ век, но когато си говорим защо все още използваме израза турско робство, очевидно статутът им е бил близък до робския и са живели със съзнанието, че няма кой да ги защити и да окаже съпротива против насилието – било то физическо, или като грабежи.
Историята на моята фамилия като Георгиева и като Карадакова не е особено героична или славна, а по-скоро тъжна. Моите прадеди са били обикновени земеделци и овчари и в семейната ни история никъде не е записано, че са участвали активно в някакви политически борби. Натъквам се на факта, че исторически извори няма, и затова ще разкажа семейни истории, които се носят като предания във фамилията.
Дядо Илия от Виногради и баба Надежда от Златолист са по майчина линия, а дядо Атанас и баба Палуна от Левуново са родители на моя баща. И двамата ми дядовци са имали начално и основно образование. Учителят е преподавал на български и на гръцки и с това се изчерпва грамотността им, но бабите ми са били неграмотни. В началото на ХХ век в Левуново е имало начално училище, в което се учили около 30 български деца. Скоро установих, че моите прадеди не са бежанци, а са абсолютно местно население. Трудили са се по нивите, раждали са много деца. Голям проблем е била маларията, която е върлувала в района на Левуново. Три деца на моята баба Палуна са починали от малария. Дядо Атанас много малък е останал сирак и практически не помни баща си Марко. В семейството се знае, че дядо Марко е бил в затвора в Еди куле край Солун. Прекарал е там няколко години. Дядо Атанас е роден през 1912 г. и можем само да предполагаме защо е бил арестуван неговият баща. Вероятно около събитията в Илинденското въстание. Освобождават го след периода на амнистията 1903- 1904 година и се връща изтерзан в селото. През 1908 година започва една обезоръжителна акция на младотурците сред българското население и предполагам, че по този повод са привикали моята прабаба и я питали къде е пушката на нейния Марко, и че трябва да им я даде, иначе лошо му се пишело. Тя отговаряла на турските власти, че в дома й няма пушка, че Марко не се занимавал с такива неща. Не й вярвали, прибрали дядо Марко и започнали да го бият и тормозят в затвора. Съседи и роднина я посъветвали да вземе една пушка, да им я даде, за да го оставят намира. Предала тя една пушка, но те започнали тормоз с други въпроси – откъде е тази пушка, защо не я е предал навреме, и още бой. Едва оцелял след побоищата. Когато започнала Междусъюзническата война, взели прадядо Марко в армията, но той бил толкова изтормозен, че скоро след мобилизацията му дали уволнителен билет и не след дълго умира. Неговият син – дядо ми Атанас, е бил малко дете и не го е запомнил. Расте като сирак и се налагало сам със собствен труд да изкарва прехраната си. Работил е през целия си живот, без да се оплаква, с уважение към труда и съм изумена, че след тези жестоки времена моите предци продължават живота си с една невероятна мъдрост и доброта. Винаги съм мислила, че като му се случат беди на човек, може да се озлоби и да се страхува от хората, но при тях това не се случи. Не обръщаха внимание на теглата, но се радваха на всичко хубаво в живота ни.
Дядо Атанас харесва баба Палуна, която е родена във фамилия Воденови. Той е Атанас Марков Георгиев. И оттам идва и нашата фамилия Георгиеви. Имам запазено свидетелство за сключен брак между двамата и снимки, които моите родители са съхранили. Дядо Атанас е участвал във Втората световна война. Бил е войник при настъплението към сръбските земи – Ниш, Пирот, стигнал е до Драва. Дядо не искаше да разказва за войната. Докато в учебниците ни се описваха героични битки и победи, той само казваше: „Войната е нещо страшно”, и не желаеше да говори за нея. Както всички в селото, след 9 септември и той се включва в ТКЗС-то, а баба Палуна беше амбициозна и перфектна жена и домакиня. Тя беше и доста религиозна и ми предаде първите уроци за християнската вяра и за нейните ценности. През 70-те години на ХХ век такива знания не се преподаваха, нямаше и къде да се прочетат.
Трудна е историята и на баба Палуна. Нейният баща се казва Христо Воденов. И той като дете остава сирак. Бил бебе, опръскано с кръвта на баща си, който бил заклан пред него. Турците помислили, че и детето е мъртво, и така оцелява. В нашата фамилия се разказва, че до края на живота си е ненавиждал турците, независимо че е бил толкова малък. Първите години на ХХ век в Левуново имало значително присъствие на турци, но мнозинството от населението били българи. Имало е около 60 български къщи. След Руско-турската война турците в селото остават по-малко, но въпреки всичко властта и силата е била в тях. Дядо ми Христо е бил висок, рус мъж и синеок. Имаме запазени снимки с неговата съпруга – прабаба Мария. Животът на прадядо ми Христо Воденов също е белязан с кървава история, но за нея има писмени доказателства в спомените на Георги Коцев. Двамата са преживели едно и също събитие, за което има паметна плоча в близост до Мелник. Тя е свързана с клането на 25 души в местността Грозни дол в първите дни на Балканската война. Освен от спомените на Георги Коцев, тази информация успях да събера не толкова от баба ми, която е дъщеря на Христо Воденов, а от неговия син, който почина преди няколко години. Тогава вече се занимавах с история и работех в музея и много настоявах да ми разкаже всичко, което помни за своя баща.
Дядо Христо е имал воденица и след избухването на Балканската война, на 5 октомври 1912 година, не само в Левуново, но и на други места, турците арестували по-видните хора. Хванали го на воденицата и му казали да отиде с тях да направят някаква справка. Отвеждат го в Мелник и там го затварят в подземието на училището, където се среща с около 20 души, събрани от различни села. Идеята е била да бъдат задържани като заложници, за да не се случи нещо лошо на турското население по време на военните действия. И когато на 5 октомври 1912 година се освобождава Горна Джумая, Втора българска армия напредва по долината на Струма, но пред нея се движи четата на Яне Сандански, царят на Пирина. Няма село, което да не е свързано с неговите походи, включително и Левуново, и българите много добре са знаели, че идва Яне. Докато българската армия води боеве в района на Кресненското дефиле, една вечер, в полунощ, извеждат всички заложници от подземието. Били вързани с вериги, двама по двама. Сред тях бил и дядо ми Христо, вързан с Илия Ноцков от Капатово. Извели ги в полунощ и им казали, че ще ги водят към Демир Хисар. Арестуваните чули, че турците си говорят – с нож, или с пушка ще бъдат избити, и започват да се дърпат и всеки да се спасява както може. В спомените на Георги Коцев пише, че е била много светла нощ и се е виждало всичко, докато в семейната ни история се разказва, че е било непрогледен мрак. Дядо Христо и Илия Ноцков, както и авторът на спомените Георги Коцев с неговия събрат по вериги успели да се отскубнат, скрили се в една падинка и само чували стенанията на закланите там 25 души. След тази ужасна нощ призори излезли на по-открито място и видели в далечината овчар. Дядо Христо се прекръстил, за да му покаже, че са християни и да не се страхува от тях. Попитали овчаря къде да намерят ковач, за да ги освободи от белезниците. Дядо ми бил много едър и силен мъж и е носил на гръб вързания с него другар до ковачницата. Дочакали четата на Яне Сандански и с него се върнали в селото. Тогава им казали: „Махайте фесовете и слагайте калпаците”. Ужасът от преживяното е бил толкова силен, че никой от оцелелите не е могъл да се освободи от него до края на живота си. По същото време в Демир Хисар турците изгарят живи затворени от тях българи в черквата. По време на Първата световна война в Левуново е бил щабът на Втора българска армия. Селото било посетено от височайши лица от двореца – принцовете Борис и Кирил заедно с цар Фердинанд. Неслучайно там има паметни знаци, свързани с Втора армия от времето на Балканската и Първата световна война. Край селото има и построено летище, което се използвало за разузнавателни полети. В щаба на армията в Левуново са пребивавали група историци, етнографи, географи, които са описвали и старините, и до днес техните трудове са ни настолни четива. Имам предвид акад. Йордан Иванов, Васил Златарски, Богдан Филов…
Дядо Христо Воденов загива трагично, защото в къщата, в която са живеели, избухва пожар в началото на 60-те години на ХХ век. За да спаси децата си, той влиза в къщата и успява да ги извади от пожара, но себе си не успява да спаси. Днешната ни къща в село Левуново е построена на същото място, но е много по-различна от старата”.
Баща й Димитър Георгиев е роден в с. Левуново. „Пасял е овцете и козите, но е бил свидетел на семейни отношения, които са били толкова синхронни, че с поглед се разбираха, допълваха се и взаимно си помагаха”, си спомня Биляна.
„Той работеше в Български туристически съюз в Благоевград. Тук се запознава с майка ми и сключват брак. И аз се раждам в Благоевград, но много често ходехме на село. И въпреки трудния живот на моите баби и дядовци лоша дума от тях не съм чула, нямаше кавги и никога не имало и в двете семейства”.
Майка й се казва Веска Георгиева. Дълги години е била учителка по изобразително изкуство в Трето основно училище в Благоевград. За нейните родители Биляна разказва:
„Дядо Илия е роден във Виногради през 1913 г., а неговата съпруга – баба Надежда, е от Златолист и е с две години по-малка от него. Любовта им е романтична и започва от 30-те години на ХХ век. Дълго време си писали писма и си изпращали картички, докато той е бил на военна служба в София през 1934 година. Неговият баща се е казвал Иван и в семейната история се разказва, че е продавал праз и затова фамилията е била Празарови. Така е популярна и днес, но по документи моят дядо Илия е Иванов Стойчев. Явно промяната във фамилията е дошла след 9 септември 1944 година, когато комунистическата партия е искала да се скъсат връзките със старите родови фамилии. Дядо Илия е имал малък дюкян и затова е смятан за кулак. Той продължава живота си, като се занимава с винопроизводство във Виногради. Имаме негови снимки, когато е продавал вино в бъчви, натоварени на магарета. Като семейство живеят във Виногради от 1940 година.
Фамилията на баба Надежда от Златолист е била Фикинчева, но повече сведения за нея нямаме. Баба Надежда беше много взискателна, много обичаше цветята и имаха най-хубавата градина в село Виногради. Дядо Илия е бил много любознателен човек. Като войник във Втората световна война е имал слабост към фотографията. Като малка си спомням неговия стар фотоапарат, с който е правил снимки с войниците в Кавала, в Драма, в София. Имаше малка библиотека с поучително-хумористични книги и аз като дете ги прочетох всичките. Когато отиваше да копае лозето, дядо си почиваше, като сядаше да чете. Благ, добър човек беше. И двамата ми дядовци не показваха с нищо, че им се е отразило трудното детство и участието във войните, нещо, което, честно казано, ме шокира. Хората днес се озлобяват от много дребни битови проблеми и дори не могат да си представят какво са преживели техните деди преди 100 години. Според мен нямаме право да се оплакваме.
Сигурно от баба Палуна и дядо Илия съм наследила любознателността. Сама се записах още в 4 клас в библиотеката и четях като луда. Любовта ми към книгата идва и от това, че в онези времена бяхме твърде ограничени откъм информация. Имах романтична представа за целия свят и желание да изучавам моретата, космоса, различните страни… Първата любов към историята ми даде моята г-жа Ханджийска в Трето основно училище. Правиха ми впечатление нейната ерудиция, култура, спокоен тон и мъдрите послания, които ни даваше с уроците по история. След това продължих в НХГ паралелка с изучаване на биология, заради желанието ми да знам какво е устройството на всяко нещо, как и защо се случват определени събития. Мислих да запиша медицина, но това се оказа непосилно за мен и се насочих към историята съвсем спонтанно, защото исках да намеря отговори на многото въпроси, които си задавах: Какво се е случвало в миналото, защо е такъв светът, как можем да го променим… Вече знам какво е голямото значение на историята. Тя дава смисъл на това, което виждаме, защото да гледаме лица и картинки, без да знаем произхода им, не бихме могли да ги възприемаме в тяхната пълнота и цялост. Завърших история в първата открита паралелка по тази специалност в Югозападния университет през 1991 година. Преподаваха ми най-добрите специалисти, които идваха от Софийския университет. На 22 години започнах своята кариера като учител по история в Гимназията по икономика. Избра ме директорката на гимназията тогава Велка Широканска, която ме хареса още по време на стажа и съм й много благодарна, че ми даде възможност да започна работа още преди да си взема дипломата. Много е важно да имаш такъв учител по пътя си. Работила съм на много места, защото се оказа, че предметът история се изучава много малко учебни часове, особено в гимназията, и ми се е налагало да работя на две места допълнително. Това пък ми даде възможност да създам стабилно семейство и да отгледаме двете си деца. Продължих с докторантура на тема „Девическите манастири в българските земи от ХV до началото на ХХ век” и това е любим момент в моя живот – много труд и четене, но това също възпитава и формира качества, които не съм имала по-рано. След като защитих докторантурата, се явих на конкурс и постъпих на работа в Историческия музей през януари 2016 година, където работя с удоволствие и днес.
Със съпруга ми Антоан Карадаков се срещнахме като студенти в ЮЗУ. Той също учеше история, но не се е занимавал с преподавателска дейност, беше държавен служител в ДАНС /Държавна агенция национална сигурност/. Историята е наука, която помага на всички дейности, свързани с администрацията и управлението, дава много мъдрост и те насочва към правилните решения. Имаме дъщеря Василина, която е добър специалист и работи в областта на хотелския бизнес в Англия, а синът ни е първа година студент в ЮЗУ. Учи физическо възпитание и спорт, но и той обича историята. Аз съм на мнение, че младият човек трябва да обиколи света, да пробва различни дейности, да не се ограничава в едно пространство, а днешното време го позволява и в това няма нищо страшно. Важно е да знае, че има избор”.
А що се отнася за уроците от историята, Биляна сподели: „Вглеждайки се в историята, трябва да си дадем сметка какви големи щастливци сме днес. Трябва да ценим това, което са направили предците ни, защото всичко е постигнато с грижа към семейството, което винаги е било на почит в онези години и се надявам и сега да се запази като ценност. От контактите с дъщеря ми разбирам, че тази грижа към децата ни, която имаме тук, я няма в други държави. Ние имаме много предимства, които ни отличават като народ, но не ги забелязваме. Човек ги осъзнава, едва когато се сблъска с друга среда, където точно тези ценности му липсват”.
Биляна увлекателно пречупва цялата история през личната съдба на нейните родственици така, че един ден този разказ да се приеме като писмено свидетелство за нейните внуци и правнуци, с които чака да я дарят децата й.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
