Осмицата на „Пирин” Д. Андреев: Футболът за моето поколение беше любов и взаимоуважение, сега много мирише на пари

Осмицата 14 години на „Пирин” /Благоевград/ Димитър Иванов Андреев е роден в София на 31 май 1949 година, но е свързал съдбата си със Сандански и Благоевград. Възпитаник е на НХГ „Св.св. Кирил и Методий” /бивша Солунска/ в Благоевград. Следва казарма като футболист на „Армеец” в София и професионален футбол в „Пирин” /Благоевград/. След 1990 година се занимава с търговия с дървесина, с хотелиерство и транспорт.

Съпругата му Свободка 40 години е медик в Стоматологичната поликлиника. Имат двама синове. По-големият, Смилен, е инженер от МЕИ – София и мениджмънт по туризъм  от университета в Бургас, а Мариян е специалист по финанси и кредит от ЮЗУ „Неофит Рилски”. Снахата Мария е в счетоводния бизнес, а Милка е педагожка. Голямата радост са му внучетата Добромир и Рози.

• Митко, кога и как почувства, че вече си футболист?
• Мисля, че повярвах, че футболът щеше да ми стане и житейска съдба, когато бях войник. Беше 1968 година. Взеха ме в София в Спортната рота и ме включиха в софийския футболен военен отбор „Армеец”, който по това време си беше добра футболна школа, имаше участия в разни турнири и първенства и се играеше по някакви поводи и с елитни отбори.
• В „Армеец” ли, така да се каже, ти беше прощъпалникът?
• О, не! В „Армеец” не взимаха току-така войници, без да знаят поне половината от футболната азбука. Трябваше човек да е показал, че може.
• И ти вече си бил показал?
• Ами в известна степен може да се каже. Помня, че започнах на 6 години. Това е към 1955 година. Към клуб „Вихрен” в Сандански имаше различни футболни школи и се включих при децата. Учеше ни Андрей Методиев, брат на известния футболист, треньор и мениджър Васил Методиев, известен повече като Фурната. От детския състав на „Вихрен” минах поетапно из юношеските групи, като с мое участие сме стигали и до финал на национално ниво. Играхме с „Локомотив” в София и паднахме с 1:0. Помня добре този мач, че донякъде паднахме и по моя вина. В 10-ата минута се оказах сам срещу вратаря, но не вкарах. На 16 години бях, когато ме включиха и при мъжете на „Вихрен”, като играехме мачове в тогавашната Югозападна група от София до Петрич.
• Как така си се подвизавал в групите в Сандански, като си роден в София?
• Ранната ми житейска съдба е малко тъжна. Аз израснах, така да се каже, като сирак. Майка ми е от Сандански и се е омъжила в София за софиянец, но след 4 години се разделили, тя се върнала в Сандански и аз с нея.
• Майка ти по потекло санданчанка ли е?
• В Сандански е родена, но иначе родовите й корени са от Кукуш, сега в Гърция. Дядо ми Илия и баба ми Нераза се преселили в Свети Врач /Сандански тогава/. Било е към 1920 година. Оставили в Кукуш къща, дом и се преселили.
• Защо?
• Ами защото гръцките власти започнали прогонване на всички, които не искат да се пишат, че са гърци, а те не поискали и заедно с други кукушани хванали по пътя на бежанците.
• Не си ли ходил в Кукуш да видиш какво що е било, къде са живеели дядо ти и баба ти, що е станало с къща, имоти?
• Не, не съм ходил. Иначе Гърция ми е позната. Като снабдител с дървесина съм пътувал навсякъде из Северна Гърция, но я знам и на юг до Атина. Колко ли пъти съм бил из Солун, Кавала, Серес.
• „Вихрен” или „Армеец” – кой отбор се оказа по-важен за кариерата ти?
• И двата. Те се оказаха нещо като трамплини, от които аз трябваше да скоча по-далече, а и по-високо, каквато цел за мен се оказа „Пирин” и в професионално, и в житейско отношение. И във „Вихрен”, и в „Армеец” все имаше какво да уча и науча. С „Вихрен” съм участвал в срещи с известните някога тимове на „Миньор” /Бобов дол/, „Миньор” /Брежани/, „Струмска слава” /Радомир/ „Пирин” /Разлог/, „Пирин” /Гоце Делчев/. За мен, едно момче изживяло детството си като сирак, това си беше успех.
• Пушка носил ли си?
• Каква ти пушка! Та такива войници като мен не познаваха какво е оръжие. Ние бяхме спортисти, спяхме по хотелска и друга база при спортните съоръжения и ритахме топка. 
• На кой пост се подвизаваше?
• Моят пост винаги е бил един – халф с номер 8.
• С него си бил и в „Пирин” /Благоевград/?
• Да, но след 3 години, откакто постъпих в тима, че преди мен тази фланелка с 8 на гърба я носеше Виктор Андонов. Някога номерата на фланелките бяха строго определени от 1 до 11, а не както е сега, произволно.
• Как получи фланелката от Виктор Андонов?
• Ами това беше през сезона 1972-1973 година. „Пирин” бе в професионалната „А” Регионална футболна група. Витката, така му казвахме, реши да спре активната си състезателна дейност. Как стана – и сега всичко ми е пред очите, а и в сърцето. Стадионът в Благоевград е пълен, подготвено е прощално тържество. Следват речи от първия секретар на ОК на БКП Владимир Сандев, от спортни и други дейци, които не жалят добрите думи за Витката. И ето, идва моментът, Витката сваля фланелката с номер 8 и ми я дава, а аз я слагам на гърба си като светиня, а публиката избухна в бурни аплодисменти.
• Как се почувства в този момент?
• Ами, честно казано, горд и много притеснен.
• Разплака ли се?
• Аз ли? Ами как иначе? Разплака се и Виктор. То беше нещо така мило, радостно, но и болезнено. В такъв момент едва ли може да се намери човек, който да не почувства поне влажност в очите си. А радостта от тържеството като че нямаше край, защото нейното продължение бе и че бихме противника в същия мач с 3:0.
• Какво стана с Виктор Андонов?
•  Ами той излезе от игра, но не излезе от „Пирин”. Стана помощник на треньора Стойне Миленков.
• А ти как се озова в „Пирин”?
• Шанс. През 1969 година спряха военните първенства, включително преустанови футбола си и „Армеец”. Озовах се в казармите на Благоевград. Тогава командир беше генерал Събев. По това време имало политика „Пирин” /Благоевград/ да търси възможности чрез подобрения да намери място в „А” РФГ. Генерал Събев и първият секретар на партията в Пиринско тогава Владимир Сандев преценили, че аз мога да бъда в този тим. И се случи. Оставаха ми още 7 месеца войниклък, но войник и в Благоевград не бях. Същото се случи и с приятеля ми от „Армеец” Петър Петров-Пешката. И двамата повече не бяхме войници. Намериха ни стая в сградата на стадиона, там живеехме.
• „Армеец” лесно ли го изболедува?
• Правилно го каза – изболедува, защото времето ми в София е с много спомени. Там аз разбрах, че футболът може да ми бъде и хлябът, а и бобът, както се казва. Там ни подготвяше Никола Божилов – то не беше треньор, а нещо като баща и педагог.  Пък случваше се да се посритваме по различни поводи с тимове като ЦСКА, „Левски” и други от елита, а това не е без значение. В тях имаше много знаменитости, вече станали легенди, от които всеки има какво да научи. Ще си позволя да разкажа за един. За Соколов от „Левски”.
• За Георги Соколов?
• Да, за Жорката, който на 16 години бе в „Левски”, а на 17 и в националния отбор на страната. Имахме мач с „Левски” на стадион „Раковски”. Нашият треньор ми постави задача да съм плътно до него и да му преча.  И аз все съм плътно, ама той като фурия дриблира край мен и не мога да го удържам. Така няколко пъти и аз му ударих едно яко сритване. Очаквах нещо пък на мен да се случи, че можех и да го контузя.  Но случи се друго. Оказа се голям спортист и по дух. Доближи се и ми вика: „Слушай, момче, не така. Ти ме ритна, защото нямаш бързина и закъсняваш, за това не успя да ми вземеш топката. Учи се да бързаш, а не да риташ в нозете”. И не само това – и после по време на мача на няколко пъти се опита да ме поучава и най-важното – беше прав. Този човек ме накара доста да се поразмисля за отношението си към футболната игра. Жорката за мен се оказа мъжкар отвсякъде.
• Някой тебе ритал ли те е?
• Е, та това си е като по закон Божи. Най-жестоко обаче съм сритван от един също голям футболист, Ваньо Костов от „Славия”. При изявите му коментаторите обичаха да казват: „Браво, Ваньо, браво, Костов!”, ама той така ме изцепи, че ми изкриви глезена… Това вече бе, когато бях в „Пирин”. Не мога обаче да не спомена и за играчи за пример в коректност, каквито бяха Димитър Якимов от ЦСКА, Павел Панов от „Левски”.
• Как завари „Пирин” в 1969 година?
• Ами с име вече „Пирин”, а не „Ботев” и с амбиции към професионалната група. Отборът бе „Пирин” при треньора Спиро Дебърски. Моя милост и колегата ми от „Армеец” Петър Петров попаднахме в колектив от знаменити момчета. Тогава в отбора бяха Христо Христов-Бараката, Христо Пецовски-Пецата, Станке Михайлов, Виктор Андонов, Борис Безев, Борис Хаджиев-Шмайзера. Скоро се вести и ново златно попълнение, сред които бяха Георги Лулейски, Васил Стоилков-Сливата, Борис Николов, Методи Стоянов-Мечо, Димитър Владов, Димитър Кранушев. Отборът укрепна, а ако трябват думи на благодарност, то те са най-вече за треньора Спиро Дебърски и заместника му Виктор Андонов.
• Имаш ли в сърцето си мач, който не подлежи на забрава?
•  Много мачове не се забравят. Ще кажа обаче един с „Марек” на стадион „Бончук” в Дупница. Там сме, „Марек” ни гони за влизане в „А” РФГ. Водим със 7 точки, но ако „Марек” ни бие, интригата продължава. Бихме като гости. Решението дойде в 85-та минута, когато аз излязох сам срещу вратаря на дупничани и резултатът стана 3:2 за нас.
• Колко гола си вкарал за „Пирин”?
• Ами аз не съм голаджия, че съм халф, но някъде към 30 има.
• По чужбина ритал ли си?
• Да, но само с „Пирин”.Участвали сме в разни летни турнири, каквито имаше някога в Италия, Унгария. Мачове сме имали с отборите на градове като Каляри, Палермо, с „Ферецварош” в Будапеща.
• Как приемаш сегашния футбол? По-различен ли е?
• Да, различен е. Много по-бърз е, по-динамичен, но му липсва сладостта на чистотата, на приятелството между играчи и публика. Футболът сега е комерсиален, мирише на пари. Някога футболът беше любов, взаимоуважение между играчи и публика.
• Ти какво получаваше като професионалист?
• От Футболната федерация ни водеха на категории. I категория бе на 150 лева, II – на 130 лева, III – 115 лева. Водеха ни и като работници в някои предприятия.
• И тебе ли?
• Да. Аз бях заведен нещо като фрезист към Завода за телефонни части в Благоевград.
• Кога и защо напусна футбола?
• Стана през 1982 година. Ами понатрупаха се годинки, а и случваха ми се много травми. Създал си бях семейство, имах вече двамата си синове Смилен и Мариян, а те малки и поразмислих, че ще е по-добре да се грижа повече за дома си.
• Тържествено ли напусна?
• Да, почетоха ме. И за мен това стана на мач, имаше речи, сълзи, че и подаръци.
• Какви?
• Плат за панталон, някакви сувенири.
• Други награди имаш ли?
• От футбола ли? Да – за 14 години професионален футбол нишаните от ритания по нозете може да излязат много повече.
• Чувстваш ли сега от благоевградчани така уважение, нещо като обществена признателност?
• О, да! Като си вървя по улиците и ме срещнат непознати за мен хора и ме заговорят: „Митка, помниш ли онзи мач, онзи случай”.
  Значи ме помнят и се надявам, че е имало и за какво.
• Разбрах, че се събираш със стари бойни дружки на разни вечеринки.
• Вярно е. Това е вечерта на всеки последен петък от месеца. Събираме се в хотела ми. Най-редовни са Димитър Стобски, Васил Михтарски, Борис Безев, Васил Жечев, Борис Николов, Петър Петров, Иван Прошин, Йордан Мурлев, Иван Стойчев. Събираме се, развръзваме  торбите със спомените и приказките, отрупваме маси с вино… и в съпровод на тях се появява я печено агне, я печено прасе.
• Как минават сега дните на Димитър Андреев?
• Добре. Ходя на мачове. Щастлив съм. Със съпругата ми Свободка изкарахме вече в мир 40 години, изучихме децата си, хванаха си хляба като управители на това, що сме създали, като ме отписаха от грижи. Радвам се вече и на снахи, а и на внучета. За мен дойде време да търся пристанищата на спокойствието.
• И намираш ли ги?
• Още не. Малко със съпругата ми го ударихме на пътувания, че и свят да видим. Прошетали сме Гърция, били сме из Македония. Из Италия сме били в Рим, Палермо, Венеция, Верона, във Франция сме били в Париж. Да не редя всичко, но още ни се пътува и сигурно ще трябва да поотскочим и до Испания.
• През свободното време какво правиш?
• Пред телевизор или с приятели. Имам и едно свято място. Това е пет декара имот край Струма, близо до Покровнишкия мост. Свободен ли съм – там съм. Имам си там гараж, база. Там режа, копая, бера каквото се роди. Имам над 200 само овошки. Там съм в приятелство с най-великия творец и лечител – природата.
• Разбрах, че си член на Винената партия в Симитли?
• Ами Иван Лулейски не ме остави на мира, докато не взех в ръце членската книжка.
• Какво искаш още от живота?
• Да ме пази от болести. И не само мен, а и семейството, и приятелите ми, а и все що има Божа душица по земята.
• А от футбола?
• Да извади младежите от дискотеките и да я откара на стадионите.

БОРИС САНДАНСКИ