Дълго разговарях с проф. Васил Мадолев и имам усещането, че една от най-важните теми, която го вълнува и днес, е човешките отношения. Той прави изследвания по всички правила на науката, но си мисля, че му се иска да погледне в душевността на човека отвъд видимото и да пише книги за онова, което се вижда само със сърцето.
Постигнал е целите си в академичния свят. Бил е ръководител на катедра „Психология” и два мандата зам. декан на Правно-историческия факултет на Югозападния университет. Многократно е бил член на Факултетния и Академичния съвет. Автор е на 11 монографии и учебници, и сега продължава да пише. Книгата, за която пожела да говорим, е „Психология на невербалното общуване”. Но преди това исках да разбера откъде идва интересът му към психологията и към всичко, което го вълнува и днес.
Роден е в Белица на 21.08.1942 година, но винаги е поставял рождените дни на второ място, на първо за него са имените дни.
„Имения ден го въприемам като ден за мен, макар че високо ценя майка ми Мария, която ми е дала първата глътка въздух, и баща ми Георги. По писмени данни Мадолевият род съществува от 350 години. В него е имало хайдути, партизани, трудови хора и аз се гордея с рода си. Когато чуя фамилия Мадолеви някъде в България, знам, че коренът й е от град Белица, и затова чувствам тези хора като роднини. Усещам отзивчивост, която винаги е взаимна. Това е зовът на нашето несъзнателно Аз – на нашия първи модел, който Юнг нарича архетип.
Белица е красиво и уютно място, където от незапомнени времена са живели мохамедани и християни. Това, което винаги ме е впечатлявало, е, че съществува една дълбока уважителност между двете религиозни общности. По времето на социализма имаше 20 смесени брака в Белица, сега намаляха. Белица се освобождава от турско робство през 1912 година. Между 20 и 25 км е била границата между Турция и България и съм ходил на върха на южните склонове на Рила планина, за да видя къде е тази граница, даже намерих една гилза от траншеите там. Първият назначен кмет е бил войвода на чета. Бил е човек не само на оръжието, но и на мъдростта. Тогава мохамеданите очаквали отмъщение, но той свикал техните първенци и им казал: „Оттук нататък ние сме осъдени да живеем заедно и мирно, затова изберете ваш човек, който да бъде заместник-кмет”. Сега в Белица кметът е мохамеданин, но има заместник християнин. С малки прекъсвания тази традиция се спазва до днес, защото толерантността е била част от битието на тези хора, с която и аз съм закърмен. Поради моята професионална изостреност продължавам да наблюдавам хората и виждам, че на вилата си в Белица имам двама съседи – мохамеданин и християнин. Те живеят по-задружно едни до други, отколкото някои мохамедански и християнски семейства. В такава атмосфера съм израснал, хората са добронамерени и съм в позитивни отношения почти с всички в родния ми град. Ключът на моята малка кокетна виличка в Белица се държи от жена мохамеданка, на която имам пълно доверие и храня дълбоко уважение”.
Васил Мадолев завършва педагогика със специализации „Български език” и „Психология” в Софийския универтитет. В Благоевград идва една година след създаването на Висшия педагогически институт, прераснал по-късно в Югозападен университет. Печели конкурса и на 19 октомври 1977 година му е първият работен ден, та до 2010. Там отдава 33 години от трудовия си стаж като редовен преподавател и 10 години като хоноруван.
„Минах през всички стъпала на научната йерархия – асистент, старши асистент, главен асистент. През 1984 г. защитих малка дисертация. През 1988 станах доцент. През 2006 г. защитих голяма дисертация и през 2007 станах професор. И с достойнство се изкачвах по тази стълбица, без да ползвам никакви улеснения, каквито възможности дава съвременнит закон.
А защо избрах психологията? Отдавна ме привлича вътрешният свят на човека. Интересува ме какво мисли, какво желае, какво преживява, какво го движи в този живот. Това е един загадъчен свят. Допреди няколко години бях активен преподавател в Югозападния университет, защото обичах професията и работата си, и все още понякога сънувам, че съм на преподавателската катедра, която ми липсва. Но никога не прекъснах творческата си работа.
В пенсионна възраст бях хоноруван преподавател и едновременно с това пишех книги. Преди няколко седмици излезе от печат второто допълнено издание на четвъртата книга „Психология на вербалното общуване”.
Втората книга е свързана с депресията и нарцисизма. Доста актуални теми, защото мисля, че след 2050 година една от болестите, която ще заеме водещо място в света, е депресията. Депресивните състояния у хората се увеличават с много бързи темпове. Това ме подтикна да направя емпирично изследване и засегнах условията, които влияят за тази по-широка депресивност. Едно от тях е повишената чувствителност към собственото его, или повишеният нарцисизъм. Моето изследване показа, че 36 процента от хората имат повишена потребност да чувстват възхищение към собствената си личност. И ако не получат признанието, че личността им е значима, те получават нарцистична рана, която е крачка към депресията.
Днес моето внимание е насочено към анализ на защитни механизми на личността. Разкривам как те блокират преживяването на тревога, която може да се породи от осъзнаването, че в собственото Аз съществуват „диви страсти”, непочтени намерения, спомени за провали и осъдителни постъпки… Тъкмо забравата за тях дава отговор на въпроса: Защо е трудно да постигнем апела на Сократ: „Опознай себе си!”.
Според изследването, което направих, 10 процента от хората имат свръхнарцисизъм. Те вече са на границата на страданието. Нормалният нарцисизъм е нещо добро и положително, защото прави хората дейни, емпатийни, чувствителни, силни. Същевременно се интересувах от нарушаването на емоционалната и физическата връзка във веригата майка-дете-депресия. На този проблем е посветена специална глава в книгата: „Депресия, нарцисизъм, личност”. Наблюденията свидетелстват, че разкъсването на връзката майка-дете временно или постоянно повишава тревожността, потиснатостта, уязвимостта, което става предпоставка за развитие на депресивни състояния.
Ще представя две доказателства: Родители решават да отидат на почивка на море и да оставят около 3-годишното си дете за 15-16 дни на свои близки. Когато се връщат и отиват да го вземат, детето стои безучастно към протегнатите от майката ръце. Разплаква се, обръща се и се затичва към жената, която го е гледала през тези дни, независимо че е плакало и търсило майка си, докато я е нямало. Този случай показва, че у детето се развива форма на емоционална отчужденост, съпроводена със страх от повторно изоставяне. При често прекъсване на връзката детето преживява страдание от неосъзнатата от него тревога. А от тревогата до депресивните симптоми границата е много лабилна.
Второто доказатество е свързано с трайно разкъсване на връзката майка-дете. Една студентка сподели с мен: „Разбрах, че съм осиновено дете. Започнах усилено да търся рожденната си майка. След много усилия открих града, в който живее, и адреса. Позвъних! Показа се добре изглеждаща жена на средна възраст. Представих се: „Аз съм твоята дъщеря!”. Миг мълчание и отговор с твърд и категоричен тон: „Ти си вън от моя живот!” И с трясък затвори вратата. Само аз си зная как преживях всичко това!”.
Изследванията показват, че жени с разкъсана емоционална връзка с майката по-често преживяват депресивни симптоми, по-често развиват зависимост към алкохола и наркотиците. Това ми дава основание да отправя апел към майките: Не отделяйте детето за дълго от себе си! То ви познава веднага след раждането и се появява на този свят с неосъзнавана привъзраност към вас. Заедно с майчиното мляко то получва и душевен мед под формата на защита и топлота, които са необходими през целия му живот. Това е инвестиция за бъдещото душевно здраве на детето.
В книгата предлагам научно открити и спонтанно намерени средства за ограничаване на депресивните състояния. Тук ще цитирам част от научната дейност на Иван Петрович Павлов, който прави изследване за условния рефлекс и забелязва, че много трудно зараства раната на животното, където слага епруветката, за да гледа отделянето на слюнката. Никакви мехлеми не помагали, но една сутрин видял едно от кучетата с подобна рана, което настъргало с лапи мазилката от стената и легнало върху стърготините от нея. След няколко дни раната зараснала. Във варта има антисептични елементи, които помагат това да се случи. Така че природата винаги е по-умна от нас и би трябвало да знаем как тя лекува.
Предлагам и средства за борба с депресивните състояния. Понякога хората сами откриват тези средства. Мой близък ми разказва, как бил в планината край голям огън и наблюдавал една жена, която не откъсвала поглед от огъня. Попитал я какво толкова гледа, а тя му отговорила, че огънят гори и изгаря нейната мъка и тревога, която я потиска. Намерила е клапан, който да я освободи от тревожността. Други гледат течащата река, която отнася проблемите им, и всичко това става на несъзнателно равнище. Нашето неосъзнато Аз е много мъдро.
От опит знам, че това може да се случи и съвсем съзнателно, когато си говориш с огъня и водата и ги помолиш да те освободят от проблемите, да изчистят пространството в теб и около теб. Защото огънят изгаря, а водата тече и пречиства и нищо не се повтаря, всеки миг носи различна енергия, ако можеш да я уловиш и използваш в твоя полза. Да прегърнеш онази енергия, която да те направи лека и ефирна в пространството.
Може и с молитва – продължава разказа си проф. Мадолев. – Човек търси изходи и понякога и самата природа му подсказва какво точно да направи. Някои с лекота отварят тази духовна врата, у други се изискват по-големи усилия, за да постигнат своя отдушник.
Правя опит в разбираем вид да представя проблема за всекидневния контакт между хората – емоционален и делови.
Книгата „Психология на невербалното общуване” писах с голямо желание и с пристрастие. Общуването е непрекъснат процес между хората, при който се обменя информация, емоции, взаимно разбиране. Понякога това общуване може да стигне до емоционално-комуникативен разкош. Заедно с него е професионално-консултативното общуване, което се осъществява, когато психично здравият човек има душевна болка и за нейното отстраняване трябва да се намесят психолог или психиатър. Психологът е призван да работи до границата на болестта, но психично здравият човек е също страдащо същество и за да има лечението положителен ефект, е важно да се разчитат невербалните знаци, които човек неизбежно излъчва. Невербалното общуване е онова, което се осъществява с всички средства, с изключение на думите. Има многообразие от знаци”.
– Може ли всеки по различен начин да разчете тези знаци?
– Да. Има знаци, които имат една значимост – като искрената усмивка или здравословния смях – те са сигнал за радост. Има и двузначни сигнали, например малкото дете – когато лъже, може да закрие лицето си с ръце, но може да използва този жест, за да се предпази, когато го обвиняват в нещо. Има и знаци с многостранна значимост. Например юмрукът, който Радев като президент вдигна пред протестиращите. Този жест има няколко послания: решителност, сила, солидарност, триумф, желание да се върне властта на хората, аз така го разчитам. Иска да каже – вие имате право, аз съм с вас.
– Много хора го разчетоха като агресия…
– Основното предназначение на тези знаци е да разкриват нашите емоционални преживявания и отношения. Те информират и за определени черти на човека и при всички случаи влияят върху нас и върху нашия събеседник. Те са част от нашето неосъзнавано Аз. Ние не знаем, че носим знание за невербалните знаци и защо избираме точно определен знак, който понякога проявяваме за части от секундата, а друг път за часове. Тези знаци са неосъзнати и затова неконтролируеми. Думите лъжат, но жестът – не! Нашата мимика се контролира от 35 лицеви мускула и никой не е в състояние да ги командва. Затова, когато съзнателно демонстрираме усмивка, тя е непълна и разбираме, че е фалшива, защото устните се смеят, но очите – не. Не можем да скрием истината, когато говорят невербалните знаци. Някои забелязват и най-дребния детайл при тези знаци, други няма да видят нищо. Има знаци, свързани с лицето, и чрез неговото възприятие понякога несъзнателно разделяме хората на слънчеви и мрачни. Погледът – може да бъде кратък или продължителен, осъдителен, и да се разчита по различен начин. Най-информативният знак е усмивката. Толстой е описал 92 нюанса на човешката усмивка. Тя може да бъде искрена или отричаща, подкупваща, подигравателна, осъдителна, потайна… 400 години се спори каква е усмивката на Мона Лиза. Едно от най-точните определения на тази усмивка смятам, че принадлежи на Фройд – усмивка със смущаваща загадъчност, защото според него жената е изкована от любов и коварство, от потайност и откритост, т.е. от противоположни неща. И бих казал – дарявайте хора с усмивка, правете усмихнати услуги. На мен често се е случвало. И винаги ми се иска да възнаградя човека, който ми е помогнал по този начин.
Има и невербални знаци, които са свързани с телосложението. Искам да спомена един факт – у човек по природа е заложено да проявява по-голям интерес към физически съвършения образ, каквито са Афродита и Аполон. По-голям афинитет проявяваме към човек с атлетично тяло, което внушава себеувереност, сила, естетичност. Тази книга написах, за да внеса известни познания за онези, които работят в системата човек-човек, т.е. не само за учителя, за социалния работник, за психиатъра, за офицера, но и за много други представители на професията, където контактите са решаващи. Защото, ако познаваме тези знаци, ще може по-успешно да регулираме нашите взаимодействия.
Друг важен знак са докосванията. Езикът на докосванията е много бърз и мощен, но и много деликатен. С едно докосване можем да кажем много неща. Една прегръдка например е доказателство за съчувствие, ако някой страда. Ако ученикът е сбъркал и учителят изрази недоволство, че не си е написал домашното, но след това го погали по главата, това е знак, че този учител въпреки недоволството не престава да го приема и да го цени. Ръкостискането е един от най-разпространените невербални знаци, свързани с езика на докосването. Как да се подава ръката, колко време да бъде задържана чуждата ръка, как да бъде стисната… Така можеш да различиш ръката на приятеля, на просяка, на командващия…
В книгата отделям голямо място за отговора на въпроса кои са психологическите условия, които осигуряват разчитането на невербалните знаци, защото е важно да се разчете какво стои зад дългия поглед, скръстените ръце, стиснатите устни, затварянето на очите… Първото условие за дешифриране смисъла на тези сигнали е емпатията, или способността да се проникне в света на другия човек. Ще цитирам приблизително Балзак, който пише в една от своите книги: „Аз ходех с пробитите обувки на работниците, които отиваха на работа, чувствах на своя гръб техните скъсани дрехи, крачех заедно с тях и моята душа преливаше в тяхната, а тяхната преливаше в мен. Аз живеех техния живот…”.
Второто значимо условие е интуицията – знание без доказателства и факти. Има и невербална интуиция – способността да се разчитат тези знаци бързо и вярно по интуитивен път. Образът на знака веднага да премине в мисъл. Невербалността оказва влияние върху поведението на човека. Има емблематични, универсални знаци, които нямат нужда от думи и преводи като победа, успех… но няма учебно заведение, където да се изучава проблема за невербалността.
– С какво Ви помага това знание в личния живот?
– Помага ми по-бързо да разбирам хората. Дава ми възможност бързо да отгатна отношението и нагласата на моя събеседник и да прогнозирам своя словесен и невербален отговор. Успоредно с това развих и по-добре умението да изслушвам човека срещу мен. Изслушването е тежък труд, защото се изисква внимание, емпатия, проява на интерес, най-вече търпение. Това, което човек носи вътрешно, винаги по определен начин се показва с невербални знаци, или както е казал Толстой – хората се различават по вътрешното си съдържание и по външния израз на това съдържание. Вътрешното никога не остава скрито.
Беше ми приятно да напиша и нещо за невербалните знаци отвъд психологията и затова се обърнах към произведения на изобразителното изкуство. Силно впечатление правят невербалните знаци в „Тайната вечеря” на Леонардо да Винчи. Спрял съм се на анализ на невербалните знаци на Исус Христос и на Юда. Отговарям на въпросите защо Исус е с открита фигура – пред него няма нищо, което да го засенчи и да отклони вниманието, и защо неговата фигура е най-обемна в сравнение с другите апостоли, защо едната му ръка е с длан нагоре, а другата с длан надолу. Това са все невербални послания, които внушават начина на възприемане на Христос. Юда също изпраща сигнали – той е сложил една ръка пред себе си – това е защитен сигнал, стиснал е ръката си в юмрук, и още един знак – „зад грозното лице стои грозна душа…”.
Сега проф. Мадолев пише нова книга с работното заглавие „Тревожност и култа към своето Аз”. В нея разкрива кои са някои от психологическите проблеми на съвременния човек и споделя:
„Живеем във века на тревожността. Съвременният човек преживява много тревожни емоции, при това сравнително силни, които много често го водят към депресия. Една част от тази тревожност е свързана не с житейски бури или някакви финансови катастрофи, а с култа към своето Аз. Съвременният човек е много чувствителен към егото си и дълбоко преживява, когато то бъде наранено дори и под формата на шега. Нарцистичните личности получават сериозни рани и искат постоянно внимание и грижа за тях, постоянно възхищение от тях – т.е. тревогата за своето Аз. Книгата, която пиша, е за онаследените и социални средства и борбата им срещу тревожността, свързана с обезценяването на собственото Аз. Използвам примери от живота на известни личности. Засягам и средства като изповедта, прошката, съчувствието, бягството за заглушаване на тревогата”.
На 10 ноември в Югозападния университет ще отбележат 30 години от създаване на специалността „Психология”, както и на катедрата, която проф. Мадолев е ръководил няколко години. По време на тази проява той ще прочете доклад за нашето несъзнателно Аз и неговите проявления.
Не пожела да говори за личния си живот, защото смята, че професионалният му е по-полезен за другите. Само каза, че се гордее със своя син и снахата, с внуците си. Споделя убеждението, че животът е съкровище. Златните монети от него трябва да служат на всеки един от неговото семейство да извърви достойно своя жизнен път, в който да блестят ценности като благородство, доброта, искреност и готовност да отдават душевна топлота. Мнозинството от съвременните хора се нуждаят не от отричане и критика, а от разбиране и съчувствие на техните мисли и чувства, които винаги се предават по вербалния или невербалния канал. Само чувствителната душа може да ги забележи.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
