На 39 години, тя вече 15 месеца ръководи общинския приют за бездомни животни в Благоевград. Малцина знаят, че професията на Ирена Везенкова е учител по физическо възпитание. В младежките си години е тренирала хандбал и сама се шегува, че който не става за професионален спортист, става даскал. Омъжена е и има две деца. Открита, усмихната, позитивна и директна в отношенията си с хората и бързо печели доверието. Признава, че е приела да ръководи приюта временно и е готова веднага да отстъпи шефския пост. Разказа как половин година преди да поеме кучкарника сама напуснала ръководна длъжност във фирма, защото й писнало да поема отговорности. Мечтаела за работа от 8 ч. до 17 ч., без да се налага да взима управленски решения. Животът обаче й сервира друго.
Вече малко повече от година денят й не винаги започва с добри новини. Като се видяхме завчера я бяха събудили с известие за намерени убити 3 домашни кучета в с. Българчево. Сигналът за отровените животни бе подаден през системата на общината.
„Хората не знаят какво да правят в такива случаи, а трябва да звънят на тел.112. Говорих с човека, подал сигнала, който ми каза, че е информирал кметицата на селото. Дори не му е минало през ум, че е свидетел и трябва да изчака органите на реда да направят разследване дали няма разхвърляна отрова и на други места, ако има камери, да ги прегледат“, разказа Ирена Везенкова и посочи, че става въпрос за убийство на живо същество, което е углавно престъпление. „Имали сме случаи в подобна ситуация да намерим отровата, един от тях бе в кв. „Орлова чука“, беше сложена в кюфтета. Докато в 2 часа през нощта спасявахме кучетата Тара и Зина, друго куче, което се въртеше наоколо, отиде до контейнерите за боклук и започна да яде нещо. Докато му извикаме да не яде, то вече беше погълнало нещо и за секунди започна да залита и да се дави. Имаше късмет, че разполагахме с готов разтвор с кислородна вода, та веднага се съвзе. Тогава видяхме отровните кюфтета и ги събрахме“, разказва една от драматичните ситуации в работата си Ирена.
– Често ли се сблъскваш с човешката жестокост?
– Да, най-често го правят по селата, където кучетата пречат на някого. В Лисия попаднахме на голяма трагедия, районът е „на края на света“, в гората. Няколко кучета се завъртели покрай фермата на един човек и той почнал да ги храни, но пък районът е ловен и се оказа, че те гонели дивеча на ловците. Когато отидохме, видяхме консервата с отрова, изсипана на една ламарина, и на два до пет метра 4-5 мъртви животни, покосени от брутална, мигновена и жестока смърт.
-Такива гледки не те ли раззстройват?
– Аз съм много ревлива и като започнах работа в приюта, първите може би 3-4 месеца с рев идвах на работа и с рев се прибирах. Докато свикна с естеството на работата, беше много тежко и не мога да повярвам, че устисках.
– Първият ти пряк сблъсък с общинската администрация и с настръхнали срещу бездомните животни хора беше на кръгла маса по повод нападение на улично куче над актьора Иван Тодоров. Коментираше се и кучешкият туризъм…
– Така е, но тогавашното градско ръководство не трябваше да се включва в тоя „туризъм“ с износ на животни. Не може да имаш претенции, а самият ти да си в „схемата“. На това обсъждане отидох, без да знам, че там са се събрали само хора, чиято цел е да се нагнети допълнително напрежение към животните, и може би бях единствена, която се застъпих за тях. Помня, че накрая се разплаках от безсилие, защото щяха да ме разкъсат, и си дадох сметка, че това не бе обществена дискусия, а среща на хора, отишли да се жалят. Преди време попаднах на публикация на служител на Общинския инспекторат, който бил ухапан, докато се опитвал да улови бездомно куче. Тогава зададох въпроса на какво основание този човек е тръгнал да лови куче, като това се прави от обучен специалист и не може всеки, на когото му хрумне, да лови кучета. Има си закон за тая работа… И пак щяха да ме „изядат“. На среща с тогавашния кмет Илко Стоянов отправих молба да ме допуснат до приюта, за да помагам доброволно, защото той бе затворен за хората. Отговори ми, че е наел най-добрите специалисти да вършат тази работа. Явно те са изнемогвали, защото приютът без доброволците е загубен!
– Предполагам, че не си била безработна, преди да започнеш работа в общинския приют, какво те накара да приемеш предложението на кмета Байкушев да поемеш управлението му?
– Около половин година преди това бях сменила работата си, защото ми писна да съм ръководител на една фирма и да се занимавам с всякакви хора. Исках да работя от 8 до 5 и друг да мисли за всичко, и бях започнала в една куриерска фирма. Когато стана ясен изборният резултат, трима души отидохме при новоизбрания кмет и на въпроса ни какво ще се случи с приюта, за който той бе поел ангажимент, отговорът му беше: „Имате си нов кмет, но със старото ръковоство не очаквайте промяна“. Това ме шокира, започнах да търся човек, предложих на 20-ина души, които познавам и за които знаех че си търсят работа, никой не искаше да се захване с този батак. Казах си: „Добре, искаме нещо да се случи, но някой друг да го направи. Никой не иска да поеме отговорност“. Затова реших аз да го направя временно в името на това да се случат нещата. Кметът прие и аз още съм временно. Ако някой иска да дойде да се разпорежда като шеф, да заповяда, аз работа ще си намеря винаги, защото имам ценз, отговорна съм и ме търсят. Аз не съм началник, който седи в кабинета, разписва документи и цитира закони, а съм човек на терен, който знае същността на работата и я върши.
– Кое ти бе най-трудно в първите дни, като влезе в приюта?
– Нямаше нито един документ и никаква история за кучетата, които в този момент бяха в клетките. Издръжката на приюта е само разход, затова общините се дърпат и не искат да правят приюти, в които да постъват едни пари. Като дойдох тук, нямаше нищо, затова отидох в пернишкия приют да се запозная с добрите им практики. Показаха ми регистрите, как се правят нещата, и в Благоевград направихме всичко както трябва и по закон: записахме всички кучета, чипирахме ги и тръгнахме от нулата. И започнахме да го градим и да се учим, отчитайки силните и слабите страни. Сравнено с предишните години, за 1 година дори направихме икономии от 20 000 лв. от храна, гориво и медикаменти. Общината не плаща за никакви екстри. Пералня, сушилня, одеяла, стелажи – всичко бе докарано от хора, които искаха да ми помогнат да се справя и приютът да потръгне. Отворихме вратите за доброволци и всеки ден тук идват хора, които ни помагат в грижата за кучетата. Капацитетът на приюта е 30 животни. Когато получим сигнал за ново куче, го прибираме, проверяваме за чип, ако няма, го кастрираме, и ако е спокойно, го връщаме на мястото на залавяне.
– Намаля ли броят на кучетата „екскурзианти“ през изминалата година?
– Не, всеки ден имаме сигнали, записваме ги в един тефтер с мястото, където са били пуснати. Добрата новина е, че имаме много осиновявания. Над 100 кучета вече са с домове, това значи, че не са на улицата. В тази посока работя много добре с кметовете по селата, с инспектората и общината и търсим как да се координираме, защото никой няма полза да си придава важност и да си прехвърля топката на друг. Помагам на общината и за проверките на домашните кучета.
– Сериозен проблем ли е, че хората не си регистрират домашните любимци?
– То е сериозен проблем за страната, не само за общината, и според мен основната причина е, че ветеринарите не чипират. По закон всяко куче над 6-седмична възраст трябва да бъде чипирано и никой не може да ме убеди, че поне веднъж стопаните не са завели кучето си на лекар. Ако ветеринарите го правят и кучето бъде изхвърлено на улицата, ще се знае на кого е и кой носи отговорност за животното.
– Правили ли сте среща по тези въпроси с ветеринарите в Благоевград?
– С тях комуникираме често и работим много добре заедно в грижата за животните. Ние сме кастрационен център, но нямаме оборудване като клиника и се налага да ползваме услугите им, но приютът не е контролен орган, който да извършва проверки. Те са в правомощията на БАБХ и областната дирекция в Благоевград. Около 40 лв. струва чипирането и моето разбиране е, че като искаш да имаш домашен любимец, ще си плащаш. Ако нямаш пари, няма да гледаш куче. Не може да имаш куче, да не го ваксинираш и да не носиш отговорност за него, да го озлобиш и утре ако нападне човек, общината да носи отговорност. Не е редно! Проблемите са много и от 1 година се опитваме да завъртим едно колело, като изграждаме механизъм, който досега не е практикуван по правилния начин.
– Самият факт обаче, че този приют е създаден в Благоевград, е сериозна стъпка и показва отговорност на общината към бездомните животни, нали?
– Да, така е, но това е времемен приют, не постоянен. Всяка община е длъжна да изгради такива временни приюти, ако ще и с 5 клетки да са, за да може да кастрира и връща. Когато контролът от страна на собствениците също е овладян, кастрираните улични кучета постепенно ще намалеят и ще изчезнат. Когато се овладее популацията от домашните кучета, а тези на улицата се прибират в приюти и им се търси дом, проблемът с бездомните животни от само себе си ще изчезне. Така е на теория, но на практика нещата са различни, защото не става само една община да проявява ангажираност, грижата трябва да е обща. От Благоевград надолу няма нито един общински приют. В Сандански има една жена, която прибира и кастрира, в София за бездомните кучета общината помага в някаква степен, но документално там приют няма. Идвали са тук от Разлог, Банско и Гоце Делчев за добри практики и съм им обещала щом си направят база, всичко ще им предоставя, само да се работи. Трябва да сме отговорни. Целият проблем с бездомните кучета е в глупостта на хората.
– Някога мислила ли си, че да обгрижваш бездомните кучета в Благоевград ще ти стане работа?
– С животни винаги съм се занимавала, но не професионално. Едното ми дете е като мен, събира котки от контейнерите да ги лекува. Сега поне пари получавам за грижите, които полагам. Заплатата няма да коментирам, само ще кажа да е жив и здрав мъжът ми и да работи. Ще повторя, че тази работа съм я приела за временна, а хората да не ме мислят, аз ще се оправя, и метачка да стана, ще съм най-добрата метачка. В момента съм доволна, че това е най-тихият приют, който може да съществува, и съм много горда от това, защото кучетата са добре, обгрижват се и се социализират.
– От кого си възприела тази любов към животните?
– От баба ми и дядо ми в Сенокос, те имаха и кучета, и овце, и крави – всичко. Майка ми пък е от Ломско и вуйчо ми имаше бордър коли. Това беше може би най-умното куче на света, спаси сестра ми от овен, който се втурна да я нападне, но то усети и го повали преди да я достигне. Когато карах колело и други кучета ме нападаха, защото бях нова, то обикаляше с мен да ме пази. Спасявало ме е улично куче, от домашно куче… Бях 14-15-годишна, прибирах се от тренировки в интерната и нахраних с остатъка от закуска си едно улично куче. То се завъртя около мен да ме изпрати до спирката, но от един двор излезе домашно куче и започна да ме лае. Нахраненото от мен се спусна срещу него и другото подви опашка и се прибра. Уличните кучета за мен са много специални, защото са онеправдани, прибрабла съм вкъщи три – едното е сляпо, другото е трикрако…
– Ако сега получиш възможност да се върнеш към учителската професия, би ли си сменила работата?
– Не.
– Защо? Учителските заплати вече са доста добри…
– Не ме интересува заплатата, пробвах се в професията, когато заплатата беше 600 лв. и установих, че да работиш с днешното поколение по програма отпреди 60 г. просто е смешно.
– От позицията на шеф, който иска да е обикновен работник и обгрижвайки толкова животни, какво те натъжава?
-Животните ме радват, натъжава ме лошотията на хората, това, че гледат единствено от своята камбанария и не приемат, че монетата винаги има 2 страни. Няма агресивни животни, има агресивни хора.
– А какво ти дава надежда?
– Че животните са добре под моя контрол и имат добро бъдеще. Че помагам на хората да си намерят най-точното куче. Случва се да дойде човек, хареса си някое куче, но в разговора ни усещам, че те не си подхождат, и предлагам друго.
– Как така не си подхождат?
– Ако за пръв път човек си взима животно и избере някое неконтролируемо, ще бере ядове, най-много да ни го върне след няколко дни. Имам сериозен опит с кучетата, много чета и коментирам със специалисти. Има кучетата с характер и човекът, който вземе такова куче, трябва да може го контролира, не то него. Хората се доверяват на преценката ми и после ми пращат снимки, че всичко е наред.
– Има ли кучета в приюта, които не би предложила за осиновяване?
– Две са. Едното е Нощен бяс, другото е Божо, от „Бонжур“, където го хванахме. Причината е, че те показват изненадващо поведение. Едното например ме ухапа, когато тръгнах да си взимам обратно играчката, която ми открадна (не тръгна да ме яде). Агресивно куче е това, когато те напада и иска да те убие. Това, че захапва, е или защита, или си пази нещо, което е завоювало. Затова не бих ги дала за осиновяване, защото, ако захапят, човекът ще ги набие или убие, а аз не мога да допусна да се стигне до там.
– Кои са най-тежките случаи, с които си се сблъскала, откакто си в приюта?
– Гледам да забравям, за да се съхраня, но всяко отравяне е тежък случай.
– Колко кучета са преминали през приюта за изминалите 15 месеца, през които ти го ръководиш?
– 531 са. В пространството се твърди, че Благоевград не се справя с популацията, няма такова нещо. В Благоевград има туризъм, при тази кастрация няма как да има популация! Преминалите през приюта са големи кучета, не новородени. Те са се появили някъде, където някой ги е стоварил. Най-често ги изсипват на входовете на селата Церово, Падеш, Бело поле, Българчево. Хващаме ги, регистрираме и ги връщаме, а кметовете се сърдят, но няма какво друго да направим. Всички кучета, преминали през приюта, отразяваме в регистъра с номер на чипа, кой и къде го е заловил, къде е върнато, дали е осиновено. Започнали сме на 21.11. 2023 г., както казах, от нулата.
– Има ли много изхвърлени ловни кучета?
– Има, да. Дори направихме по този повод среща с представители на ловните дружинки, на която те твърдяха, че техните били чипирани. Наведоха грави и замълчаха, като им казах, че като спрем колата и отворим багажника, същите „неловни“ кучета скачат в багажника, без да става нужда да ги ловим. Истината е, че те си ги тестват и което смятат, че не става за лов, го изхвърлят, но ако се засили контролът, нещата ще се променят. Един човек например дойде и си плати над 200 лв. за престоя на ловните му кучета му при нас, които бяхме прибрали от общинско място.
– Виждаш ли промяна в отношението на хората към работата в приюта и към бездомните животни за времето, през което си тук?
– Да. Аз хабя може би най-много енергия да обяснявам и да правя информационни кампании, защото хората не са запознати. Законът за защита на животните е 5 страници, може да се прочете, но това води до отговорност, а никой не иска да носи такава. Но нали идеята е да се развиваме, не да тъпчем на едно място?!
– Съжаляваш ли, че пое тази работа?
– Не, защото вече се случват хубави неща за животните. Горда съм и мисля, че и децата ми един ден ще се гордеят, че майка им е била в основата да се завърти едно колело на контрол и уважение към животните.
– И все пак има много хора, които се страхуват от кучета, какво трябва да направят, за да го преодолеят?
– Има, да, синът ми е един от тях, дори най- малкото куче го усеща и го напада. Лечението е да се изправят срещу страха си. Аз така правя.
Разговаря
ДИМИТРИНА АСЕНОВА
Евала, жена с характер, хубаво интервю.Браво и на журналистката!
Ама с половин час обедна почивка или?