Александър Тимев е подгонил 94-ата си година, но духът му със сигурност не се влияе от възрастта, защото не спира да изследва и да говори за историята на родното си село Горна Козница, Кюстендилско. Това е трети материал, който започвам да пиша по негова идея, защото не иска нищо и никой да остане забравен. Толкова е жизнен и енергичен, че винаги успява да организира пътуването си до Благоевград с помощта на своя приятел Румен Зиновиев, чиито корени също са от Кюстендилско, но отдавна живее в столицата. Напоследък Румен е известен с интереса си към каменните феномени, които му се разкриват и в Югозападна България, и всеки път го изненадват с образите си.
„Аз съм историк и журналист и искам да разкажа за инж. Христо Киселички, за родното ни село Горна Козница, което има интересна история и е дало на българското образование над 40 висококвалифицирани учители”, споделя Александър Тимев и добавя: „Преди 30 години инж. Киселички е написал книга за село Горна Козница, която аз издадох повторно през 2016 година с допълнителни приложения”.
Тези приложения са написани от Александър Тимев и в тях е добавил всичко, което обогатява фактите за личностите и историята на с. Горна Козница. В книгата Киселички пише: „Горнокозничанинът на вид е спокоен, флегматичен, но зад това се крие силен темперамент. Неговата работоспособност, с малки изключения, е забележителна. Живее скромно, но напоследък луксът го завладява. Честен и справедлив е. Ученолюбив е – интересува се понякога прекалено много от политика и остро критикува политическите недостатъци. Мисли, че неговото мнение е най-правилно, което често пъти се и случва. Горнокозничанинът е разговорлив и има дарба да разказва”.
Един от тези даровити хора е и Александър Тимев, който е голям родолюбец.
– Кой е инж. Христо Киселички?
– Той е роден на 12 юли 1914 година в с. Горна Козница, Кюстендилска област, в семейството на Стоимен Манолов Киселички, който е от богат и патриотичен род от с. Киселица, Босилеградско, а майка му Васка е от съседното село Коркина. Предците му се преселват в Горна Козница около 1845-1850 г. и основават Киселичката махала, която и днес съществува. Христо завършва Горнокозничката прогимназия „Св.св. Кирил и Методий”, а след това и Кюстендилската мъжка гимназия „Неофит Рилски”. Там се запознава със социалистическите идеи и им остава верен до края на жизнения си път. Със свои приятели организира и младежко въздържателно дружество в селото. Иска да учи в София, но не го приемат заради прогресивните му възгледи. Принуден е да учи в Белград, а по-късно и в Загреб. Там получава диплом за лесоинженер – промишлен профил. Връща се в родното си село и се жени за Спаска, която е учителка в основното училище. Тя е потомка на стар български род от Македония. Нейният баща Тодор Иванов е бил четник при Ильо Войвода и с четата му взима участие при освобождението на Кюстендил от турско робство. Инж. Киселички работи като лесничей в Кюстендил, но е уволнен и изселен като политически „неблагонадежден” в новоосвободените земи на Царство България. В Цариброд подпомага антифашистката съпротива в Югославия и България, и след 9 септември 1944 г. се връща в Кюстендил. Основател е, а по-късно и директор на ДИП „Димитър Каляшки” – предприятие за обработка на дървени материали. По-късно е назначен в Благоевград за главен инженер на дървопреработвателното предприятие „Димо Хаджидимов”. Пръв директор е и на новообразуваното предприятие „Местни строежи”. В Благоевград ръководи изграждането на новата съвременна баня, на хотел „Волга” и други важни културни, стопански и административни обекти. Голяма е заслугата му за корекцията на коритото на благоевградската река Бистрица след наводненията през 1954 година. Инж. Киселички ръководи кризисния щаб. Може би хората от по-старото поколение си спомнят за него като за човек, който има принос в благоустройството на Благоевград.
Заедно с основните си трудови дейности той събира факти за историята на родното си село Горна Козница и успява да напише книгата, когато се пенсионира. Умира на 31 декември 2001 година в Благоевград, където е погребан. През 2004 година книгата му „Село Горна Козница” издава неговият син Емил и това беше културно събитие за неговите земляци и за хората от Бобовдолска община, защото обективно, точно и убедително описва миналото на селото от дълбока древност до наши дни.
– С какво е интересна историята на с. Горна Козница?
– Селото е било населявано от траки, римляни, славяни, прабългари… и всеки е оставил следи от духовната си култура и от материалния бит. През средните векове Горна Козница е част от владенията на Самуиловия род. Войските на цар Иван Шишман през 1330 г., по време на войната му със Сърбия, са били разположени на лагер в околностите на селото. Известно е, че името Козница се упоменава в две царствени грамоти на българските царе от Средновековието. Едната е на цар Иван Александър от 1348 г., а другата е на цар Иван Шишман от 1378 г. Тези грамоти са дадени на Рилския манастир и в тях са определени границите на неговите владения. Името на селото се споменава и по-късно в редица турски данъчни регистри. През 1576 година е било посещавано от турския пътешественик Хаджи Кала. Още в началото на турското нашествие Горна Козница е заселена с дошлите от Анадола турци, защото е имало добри условия за живот – река, климат, плодородни земи в подножието на Конявската планина.
В годините на петвековното турско робство жителите му са вземали дейно участие в борбите на нашия народ за освобождение. През 1862 г. в Горна Козница е открито килийно училище, в което се поставя началото на просветното дело на неговите жители. Лично Васил Левски определя Димитър Христов Кознички за куриер на революционната организация за Югозападна България. Същият участва в подготовката и провеждането на Априлското въстание. 13 февруари 1878 година е паметна дата за горнокозничани, защото тогава селото е освободено от анадолските завоеватели. Куриерът на Васил Левски – Димитър Кознички, заедно със свещеника посрещат руските освободители. Двамата обещали на руския командир, че в бъдеще ще кръщават новородените момчета на името на Александър II. След Освобождението в Горна Козница има над 30 Александровци, включително и аз. Още на следващата година признателните жители на селото построяват паметник на освободителите в махалата Друмо, където всяка година се организира честване и молебен за здраве и мир. След Освобождението турците масово напускат селото и на тяхно място се заселват бежанци от Македония, Босилеград и други части на страната. Построява се основно училище, а по-късно и прогимназия. През февруари 1899 г. е образувано Народно читалище „Петко Р. Славейков”. Значително по-късно е построена черквата „Св. Димитър”. Изгражда се и първата в района на Разметаница валцова мелница и голяма модерна дъскорезница. За напредъка на селото значителен принос имат Димитър Кознички и Александър Димитров – виден деец на БЗНС и съратник на Александър Стамболийски и Райко Даскалов. Село със същото име има в община Сурдолица в Сърбия.
Село Горна Козница е дало на българското образование и на българската просвета над 40 висококвалифицирани учители и педагози. Ще спомена някои от тях: Панайот Величков, Кирил Соколов, Стоил Тренев, Стоян Скоклев, Невена Андонова и други. Един от най-добрите училищни директори в страната ни е Николай Янев, който е получил много правителствени награди за приноса му за възпитанието на младото поколение. 31 са загиналите от нашето село по бойните полета на Македония, Добруджа, Тракия, Югославия и Унгария.
Привлечени от будния дух на земляците на инж. Христо Киселички, селото е било посещавано от Александър Стамболийски, Райко Даскалов, Янко Сакъзов и от цар Борис Трети. Седем народни представители е имало в Народното събрание от Горна Козница и двама министри: Величко Кознички – министър на железниците, пощите и телеграфите в правителството на Васил Радославов, и министърът на земеделието Александър Димитров. Горна Козница е родно място на известни българи, сред които оперетният артист Видин Даскалов, Йордан Топлодолски – заслужил майстор на спорта по автомобилизъм и мотоциклетизъм, Марин Гогев – талантлив художник с международно признание, Димо Димов – един от най-добрите български картографи и автор на книги за Конявската планина, д-р Андон Янев – хирург в „Пирогов” с вълшебни ръце, доц. д-р на икономическите науки Пламен Илиев, авиоинженерът Васил Анастасов, актрисата Латинка Петрова и други.
В селото е имало 14 воденици, съединени от интересна система, при която водата от едната воденица отива в другата, но за съжаление нито една не е запазена днес.
До Освобождението в района на селото е имало манастир и черква, които са били посещавани от духовни лица от Рилския манастир, но и от тях са останали само руини. В землището на селото е имало и няколко тракийски могили, които иманяри ограбиха и унищожиха, а каква ли история можеше да се открие там…
Някогашната борческа и будна Горна Козница вече я няма. Останали са само спомените за нея и голямата надежда някой ден да бъде преоткрита и възродена. Това е смисълът на тези спомени!
Александър Тимев от години се опитва не само да съхрани историческото минало на родното си село Горна Козница, но и редовно алармира управляващите за поддържане на оцелелите исторически паметници и артефакти. По този повод той получава писмо от Васил Василев – председател на Общобългарския комитет „Васил Левски”, който му пише: „С интерес прегледах Вашата статия, посветена на местния революционен деец Димитър Кознички, приобщен лично от Апостола към народното дело. Напълно разбирам и споделям възмущението Ви от безхаберието и незаинтересоваността на регионалната власт по отношение съхраняването на националната памет и опазването на светините, свързани с нея… Ще продължа да подкрепям такива родолюбиви инициативи, които доказват, че миналото не е забравено! Радвам се, че все още има хора като Вас, проявяващи активна гражданска позиция!”.
Наред с многото статии за родното си село, сега Александър Тимев пише книга за живота си с работното заглавие „Моят път в живота”. Пише на пишеща машина „Марица” за детството си, за рода си и много държи да подчертае, че прадядо му и дядо му са участници в Кресненско-Разложкото въстание, а по-късно и в Илинденско-Преображенското. Те са помагали за изпращане и посрещане на чети, както и за настаняването на ранените четници в болниците. Близки са били до Яне Сандански, когато е бил чиновник в Дупница…
„Моят живот е, както се казва, дълга и широка история. Ще ви разкажа една случка, която ще намери място в книгата ми. До 1975 година в България идваха партизани от Южен Виетнам, около 30 души, към ЦС на Профсъюзите. Аз винаги ги съпровождах, защото отговарях за Виетнам. Водих ги на морето, обличахме ги, давахме им автомати, тренираха и обратно се връщаха в Южен Виетнам. Веднъж посрещнах на аерогарата една група и при мен дойде много красива, висока виетнамка, която говореше на руски език. Каза, че знае езика, защото е завършила медицина в Съветския съюз. Останаха в България около един месец и станахме приятели. Преди да си тръгнат, на аерогарата в София тя ме прегърна, целуна ме и ми подари един пръстен. Каза, че това е пръстенът на нейния съпруг, който е участвал в група, свалила американски бомбардировач Б52 по време на войната във Виетнам и от него си направили брачни пръстени. На пръстена, който ми остави, пише Б52. Мъжът й по-късно беше загинал в тази война. Подари ми го за спомен и още го пазя. Тогава бяхме млади.
И още един случай си спомням – баща и син от едно търновско село заминават за Австралия на гурбет. В Австралия бащата се разболява, умира и оставя сина си на 15 години. Когато работех в международния отдел на Централния съвет на Профсъюзите, ми се обадиха от Москва и ми казаха да посрещна делегация от Австралия за първи май. Единият от групата се казваше Иван Иванов и аз се изненадах, че австралиец носи българско име. Оказа се, че Иван Иванов е онова момче, което от търновското село заминава за Австралия с баща си и беше станал генерален секретар на Австралийската социалистическа партия. Посрещнаха го като герой в родното му село и след това си замина за Австралия.
Ще разкажа и за срещите си с Елцин. От него имам подарък фотоапарат. От 1975 до 1980 година работих на Курската магнитна аномалия, най-голямото рудно находище в света – 200 хиляди кв.км, където имаше много български обекти, един от които беше и Коми. Аз бях в Стари Оскол, където работеха 3600 българи, и първенците от всички обекти се събирахме в Москва. Награждаваха ни с различни предмети и аз получих лично от Елцин фотоапарат „Зорки” и медал. За онази среща на първенците имах грижата да намеря 400 часовника, за да ги наградят. Отидох при един часовникар в центъра на Москва и му дадох една бутилка коняк, но му казах, че ми трябват 400 часовника, и то гравирани с надписи по списък. Той отиде в завода, взе часовниците, хвана чираци за надписите и успях да ги доставя навреме. Там бях в силата си. В Стари Оскол направихме паметник на строителите българи и руснаци, сега е емблема на това място. Тогава казах на първия секретар: „Днеска сме тука, утре ни няма, дайте да направим нещо за паметта на тези хора”. Той осигури специалисти и 400 хиляди рубли, за да направим този паметник. Бях на почивка в Сочи и там ме включиха в една група, която организираше честване на годишнина от победата над хитлерофашизма. С групата отидох да поканя Ворошилов и маршал Жуков да разкажат спомени от войната. Тогава Жуков отказа да дойде в почивната станция, но се запознах с него и той ми каза: „Българите са добър народ и аз имах честта да воювам заедно с генерал Владимир Стойчев!”. За мен беше голяма чест да се запозная с него. Аз съм си такъв, винаги нещо трябва да правя. Такива неща пиша, бавно, но ще стане”.
Срещите с хора като Александър Тимев носят жизнена енергия за дълго време. Мисля си, че никога няма да се умори да пише, да говори за преживяната история и да пази паметта на хората, които смята, че достойно и морално са преминали през живота си. За мнозина да се говори за онези времена отдавна не е модерно, но според родолюбеца Александър Тимев е важно да помним историята и да не забравяме нищо и никой! Историята е учител за умните, смелите и прозорливите!
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
