Писателят С. Попов: Пропътувах пеша от София до Москва, газих пясъците на пустините из Средна Азия, открих българска следа навсякъде по пътя си

Титулна страница на книгата на Спас Попов за Родопите /”Открадната любов”/

Спас Христов Попов е писател, краевед, природолюбител и пътешественик. Обиколил е с раница на гърба долините на реките Струма, Искър, Марица, Арда. Ветрове са го веели из Рила, Пирин, Родопите. Пропътувал е пеш с раница на гърба разстоянието от София до Москва. Бил е из Кавказ, скитал е по реките Дон, Волга, Днепър, газил е пясъци из пустини в Средна Азия, познати са му Памир, Тяншан, Сибир, Далечният изток. От пътешествията му са родени разкази и романи.

Роден е в село Гостун, община Банско, през 1937 година, където в момента живее.

Спасе, голям ли е светът?
Ще се възползвам от думи на поета Лермонтов, който казва, че на детето и в люлката му е широко, но като порасне човек, светът ще му се види тесен. На въпроса ти обаче ще отговоря, че светът наистина е голям, много различен и интересен.
Как се реши на толкова много пътуваания?
Повлия ми чародеецът на словото Николай Хайтов, с когото от по-рано имах десетки срещи. Попитах го да пиша ли, или да попътувам, а той ми отговори така: Книги може да напишеш много, но ако повече пътуваш, може да напишеш и по-малко, защото ще знаеш за какво и как да пишеш.
Пътешествията помогнаха ли на перото ти?
Да. Помогнаха на перото, но не и на книгите ми, защото много от тях все още са ръкописи, затворени папки.
Ами отвори папките…
Де да мога. Не мога да осребря пътя до печатниците. Доходите ми са оскъдни, а хора с отворени портфейли не откривам.
Какво си издал досега?
Първата ми художествена книга е „Гранична зона“. Появи се, когато бях на 35 години. После дойде „Доброто е по пътя“, която ми донесе награда от анонимен национален конкурс за най-добра книга за Пиринска Македония. „Бели рози за утре“ пък бе отличена в национален конкурс, организиран от Съюза на писателите на тема „Земя – природа – човек“. На хора с тежки съдби посветих книгата „Тежки люде“, а „Открадната любов“ пък е за живота в Родопите. Имам две книги за феномена Ванга. За съжаление при мене е така, че отпечатаното е по-малко от написаното, което може да е и по-стойностно.

– Ще споменеш ли някой от ръкописите поне в заглавия?
– Имам пет романа с по около 500 страници. Могат да се появят, но са ми нужни поне 7000-8000 лева, а ги нямам. Един от тях е „Изпитания след пожара”. Тематично се отнася за Симитли. Преди време потърсих спонсорство от страна на общината, че е книга за нея, но ми бе отказано. Посветил съм книга на граничарите – „Граничарски повести“. Потърсих подкрепа от висок финансов институт, разполагащ с милиони левове от народа, но трета година отговор нямам.

Два романа имам на алпийски и алпинистки теми извън България, засягащи Кавказ, Памир и Тяншан, където съм бил. Потърсих спонсорство от руското посолство в София, но ми отговориха, че от най-високо място в Москва е забранено да се спонсорират български творци от всеки род изкуство.

„Първата световна война“ – това пък е книга за живота в Родопите в годините на войната. Роман в разкази ми е „Мостовете на Дон“, в който описвам мостовете на великата река и живота край нея. Тук ще вмъкна и нещо любопитно и малко известно. На р. Дон се намира град Новомосковск, който Сталин е замислял да го прави нова столица на Съветския съюз. На Дон бях в колхоз „Тихият Дон“, повтарящ името на романа „Тихият Дон“ на Михаил Шолохов. По време на Втората световна война в този район са били изстреляни от германски войски 273 милиона снаряди и патрони, а по време на моето пребиваване колхозът сключи договор с Германия да произведе и изнесе за там 273 милиона рози…

„Москва вярва на любовта“ пък ми е книга, посветена на хора на изкуството, с които съм се срещал. Интерес за читателите вероятно би представлявала и книгата „Жени над цветята“. Ще поясня, че книгата се отнася за жени, любителки на алпинизма, изкачвали седем-осемхилядни върхове, една от които е знаменитата Елвира Шатаева. Заглавието е символично, защото нарушава поверието, че жените не бива да се изкачват в планините по-високо от там, където има цветя.

Книги в ръкопис още са ми „Изпепеления след пожара“, „Доживотна присъда“, „Закъснели за Рая“, „Загадките на Михаил Шолохов“, части от която са печатани в списания на руски и български език.

Книги много, а спонсори няма.
Уви, няма! На която и врата да почукам, все ми се затваря. През миналата година се срещнах с една голяма клечка в Министерството на горите. Казах й, че имам книга с описани 120 срещи с Николай Хайтов, певеца в проза на родните гори и природа. Съжалявам, че го помолих, защото отговорът на велможата бе: „Министерството няма намерения да подкрепя книга за някакъв си горски“. Ядосах се и му подхвърлих: „Този горски е Хайтов, гордост за България, а ти не си на нивото и на селски горски!“.

Това е положението, обречени сме на икономическо робство и не виждам светлина за родната култура като цяло.

Спасе, пътувал си много, и то из райони, за които често казваме „тъмна Индия“ или „леденият Сибир“. С какво най-много те впечатлиха тамошните хора?
С гостоприемството си и още, че България не е съвсем непозната като страна. При пътуванията ми по река Тяндж на Таджико-авганистанската граница и по планините Хиндокуш си записах 160 думи, които и сега са в речника на моите съселяни в Гостун.
С кои по-значими майстори на перото, а и на други изкуства си се срещал?
О, много са! Не мога да не спомена Михаил Шолохов, авторът на „Тихият дон“, на „Те се сражаваха за родината“ и други книги „Велик казак“, който живееше в родното си градче на Дон. Оказа се, че България не му е чужда не само като приятелска страна, а и още и от това, че първородният му син Александър се е оженил за българка – дъщерята на някогашния министър-председател на страната Антон Югов.

– Ще те прекъсна, защото аз съм я виждал тази жена. Тя дойде в Кресна към 1985 година. По това време кресненското кооперативно стопанство създаваше градина от 20 дка маслини, с която да потвърди, че дървото на мира може да вирее и на север от планината Беласица. Жената беше с професорско звание и доколкото разбрах, е работила в Комплексно-опитна станция за южни култури някъде в района на Крим. Но за Шолохов…

С Шолохов се срещах много пъти. При първото ми виждане ме прие на открита тераса на дома си, който е с изглед и е на 100 метра от Тихия Дон. Представих му се, разказах му, че имам пътувания по Дон и искам да направя обследване за ширещата се сред казаците любов към писателя под надслов „Шолохов за народа – народът за Шолохов”. И още, че искам да се срещна с много поети и писатели по Дон. Той ме изгледа малко дяволито и ми подхвърли: „А казачките няма ли да се обидят, ако ги подминаваш…”.
За Михаил Шолохов може да се говори много, пък и за живота в тези райони. При гостуванията на Михаил Шолохов имах късмет, че на пристана на хутор Молологовски имаше снимачна група на „Мосфилм”, ръководена от не кой да е, а от знаменития кинорежисьор Сергей Герасимов Бондарчук. Снимаше се филм трилогия по книгата на Шолохов „Те се сражаваха за родината”. Актьорите живееха на кораби в реката. Каютата, в която ме настаниха, бе съседна на тези, които обитаваха Вячеслав Тихонов, известен повече като Щирлиц, и писателят-актьор Василий Шукшин, току-що отървал се от филма „Калина алена”.
Как те посрещна Сергей Бондарчук?
Беше голяма изненада за мене. Каза ми, че е 30 процента българин, защото неговата баба била българка. Пред Бондарчук се стои като пред Бог. Благодарен съм му, че ми разреши да стоя с дни на снимачната площадка, но така, като зяпач. Може би ще е любопитно да спомена, че във филма на Бондарчук „Война и мир” по романа „Война и мир” на Лев Толстой под негова команда са били 40 000 военни и 5000 артисти и статисти. Бондарчук имаше силно чувство за хумор и изключителна мащабност на мислене.
Спомена, че комшия по каюта ти е бил и Вячеслав Тихонов…
Забележителен като актьор, а и като човек. Сутрин преди снимки се гримира към три часа, а снимачната работа му отнема минути. За ролята му на разузнавача Щирлиц му помогна истински разузнавач, негов съсед. Пиеше много лекарства и всеки ден след работа с моторница перкаше по Дон и ловеше риба.

Много занимателен се оказа и другият ми комшия по каюта на кораба – Василий Шукшин. Често беседвахме и част от записките ми излязоха в публикации във вестник „Литературная Россия” /на руски/ и във вестник „Народна култура” /на български/.

То моите пътешествия и плавания са толкова много, че трудно се вписват в едно интервю. Така телеграфически ще добавя, че имам срещи с писателите от Русия от района на р. Дон Виталий Зоруткин, Анатолий Калинин. В Таджикистан съм беседвал с поета устод Мирзо Турсин-заде, чието име означава Мирзо, син на Турсин, още с поета Мамун Канаот, чиято поезия се определя като „слънце на пустините”.
В Киргизия имах честта да съм гост на великия Чингиз Айтмантов, в Казахстан – на поета Оржас Сулейманов, приеман за поет на цяла Средна Азия. Не ми се пропуска като за финал да спомена и писателите Валентин Распутин, който ме заведе на гроба на откривателя на Аляска Григорий Шелихов, още авторът на „Волоколамското шосе” Фурджан Момиш-ули, майсторите на перото Всеволод Сисоев, учителят моряк Владимир Купорман…
Да се върнем на родна земя. Слушал съм за тебе да казват, че си човек с „изтървани ножинки”. Какво ще рече това?
Ами идва от многото ми пътувания, че нозете ми са „изтървани” и не стоят на едно място. Изрече тези две думи баща ми, когато бях още на 15 години, като не можа да ме задържи в родния ми дом и в родното село Гостун.
Преди да поемеш по големите и дълги пътища, както сам спомена, си бил при Николай Хайтов…
Да. Говорили сме много и за мен все поучително. Веднъж го попитах да пътувам ли повече, или да пиша книги. Мъдрецът ми отговори, че винаги мога да напиша книги, но ако повече пътувам, може да са и по-малко, но по-стойностни.
Сега, когато „ножинките” ти вече са укротени, как я караш в Гостун?
Ами карам я накак си. Така по селски – с козички, градинка и с лекарства.
Бъдещето ти запасено ли е с бели листове?
Ами народът е казал, че шило в торба не стои. Държа често пак перо и не мирясвам. Имам нагласа и мечта да напиша книга за Никола Вапцаров, и най-вече за връзките на баща му Йонко, който е бил и в четата на Яне Сандански. Любопитна история има тук. Йонко Вапцаров посегнал на жена си и бил осъден на смърт, че така било по устава на ВМОРО. И това е било преди да се е оженил и да се е родил Никола. Спасил го приятелят му Георги Пенков от Мечкул, който бил приятел с Йонко, а Яне го имал като свой син. Замолил се Георги пред Яне, че за първи път иска нещо от него като баща, и то е да спаси Йонко. И така Йонко оцелял и Никола имал шанса да се роди и този късмет на човечеството. За благодарност обаче през 1924 г. Георги Пенков бил подгонен от хората на Иван Михайлов. Укрил се в Банско и там се срещнал с приятеля си Йонко, който му казал отвечер да мине към дома му и там съпругата му Ленка ще направи вечеря. Не се стигнало до вечеря, защото Йонко веднага се обадил на военните в Разлог и те арестували Георги Пенков, който по-късно бил убит в един чифлик край София.
Какво е за теб Гостун?
Ами родно място, зов на кръвта, в Гостун преживях детство и юношество. Селото се намира в Дъбрашкия дял на Западните Родопи – земя горда, планинска. В разни документи селото се сочи още от началото на ХVІІ век. От ХVІІІ век си има църква „Св. Пророк Илия”. Приема се, че носи името на прабългарски племенен вожд с името Гостун. Уверен съм, че е така, защото този вожд го има и в „Именника на българските ханове”.
Преди да „изтървеш ножинките” си, какво се случи?
Имаше вероятност да стана и шивач. Баща ми бе шивач и искаше да го наследя. После взе да мечтае да ме прави чрез негов приятел – Димитър Галабов, касиер-счетоводител на местната кооперация. Аз обаче исках да уча и през 1952 година с багажче в една малка раница напуснах роден дом и Гостун. Започнах работа като помощник-багерист на строежа на циментовия завод „Вулкан” в Димитровград, но скоро ме изгониха поради липса на регистрация. Поработих после в държавен горски разсандик, но и оттам ме изгониха, че си нямах лична карта.
Напуснах града на младостта – Димитровград, и попаднах в село Любенова могила, Новозагорско, където след курс се квалифицирах като тракторист. Посъбрах малко парици и станах ученик по предачество и текстил в техникума „Вела Пеева” в Пазарждик. Оттам ме назначиха на работа в предприятие „Рилски лен” в Самоков. Не се задържах много и тръгнах с геолози из Родопите, после тях смених с рудничари и така поусвоих над десетина занаята и професии. Където и да бях, обаче не ме напускаха мечтите за дълги пътешествия и за повече свят.
И пътищата станаха маркировка на житието ти?
Може така да се каже. Като поотраснах, взех да пиша, но в кръвта ми все се долавяше някакъв зов за свобода и този зов се превърна в нещо като нелечима болест.
Имаш много книги. Как откриваш героите си за тях?
Не ги откривам. С повечето от тях съм живял, беседвал. Според мен истинските неща се раждат, след като са изживени. Това е нещо сравнимо с пчелата – както тя събира меда си от цвят на цвят, така и пишещият събира литературния си мед от людските съдби.
Знаеш ли защо си кръстен Спас?
Да. Мама ми казваше, че е трябвало да се родя към Спасовден. А и кумът ни имал син Спас. Всички очаквали събитието да е по време на Божието Възнесение. В този празничен ден мама останала вкъщи в очакване да види появяването ми. Но аз съм се заинатил и това се случило на другия ден. Отишла мама да копае царевица в нивата в местността Петрачица и там ме родила. Избърсала ме с каквото имала, сложила ме в цедилката на гърба си и с мотиката в ръце и мене на гърва се прибрала у дома.
Спас, тези твои пътешествия повече ти дадоха или взеха?
О, много, много повече ми дадоха. Те станаха моята същност, обогатиха ме душевно и физически. Е, заради тях се простих с много мечти и илюзии. Но всичко видяно и обходено и сега стои черно на бяло в книги или в очакващи излизане книги. А не е малко и неписаното, което също живее в спомени, които за мен в тези ми вече пенсионерски години са като пролетни лъчи в зимен ден.
Коя своя книга приемаш за най-хубава?
Не знам, че всички са нещо като мои деца. Не може сътворителят да обича едно повече от друго. Най-хубавата ми книга вероятно ще е някоя, която още не съм я написал.