Краеведът от Благоевград, областен координатор на Националния съюз за честта на пагона, В. Георгиев: Още пазя брадвата, с която прапрабаба ми Пауна заклала турчин, посегнал да я насили

Освен че е председател на Дружеството на краеведите в Пиринския край, сега в заслуженото му време за почивка като пенсионер Васил Георгиев като допълнителен товар е поел и задълженията на областен координатор на Националния съюз за честта на пагона, занимава се и с активен туризъм.

Роден е в почти изчезналото вече село Колибите в Малешевска планина. Живее в Благоевград. След дълго служене във военните поделения в Звездец, Бургаско, Велико Търново, Симитли, Кресна и в щаба на Пиринската дивизия се пенсионира като подполковник от резерва.

Семеен е, съпругата му Гинка Янакиева е от Сандански, има син Герасим – инженер, и дъщеря Яница – филоложка, и вече е с две внучета – Весела и Ярослава. От години пише детска поезия, има издадени няколко книги. Член е на Съюза на независимите писатели в България.

– Васко, какво те насочи към краеведчеството?

– Ами ще кажа, че краеведческата дейност винаги е стояла и стои в основата на родолюбието и патриотичното възпитание. Всяко минало е оставило за потомствата своите уроци и хубаво е, когато всеки човек като индивид, а и като част от общност се връща към тези уроци и се поучава от тях, което е и гаранция, че е намерен и верният път, за да се върви напред. Въодушеви ме една мисъл на Ламене, която гласи: „Миналото е като лампа, окачена пред входа на настоящето и бъдещето”. Прав е Ламене и дълг на всяко съвремие е да се възползва от тази лампа.

– Не ти ли се струва, че краеведчеството не се възприема като нещо важно?

– Прав си. Сегашното общество стана повече консуматорско, май всичко взе да става с „Чичко Паричко”. Необръщането към миналото, към уроците му за мен е нещо като да изсушаваме корените на сегашното житейско дърво. Мисля, че трябва да се проумее от тези, от които все пак зависят доста нещата, че проучвайки миналото, отдавайки му почит и признателност, това е един маяк, с който ще се плава по-добре в океана на сегашното и бъдещото време.

– Теб лично какво те мотивира?

– Мотивира ме една неизбежна оценка на сегашното време, която ще я даде потомството и всеки ще получи заслуженото и дължимото му. Великият Сервантес е казал, че всеки е син на своите дела, и ми се ще както чрез краеведчеството изказваме благодарност към делата на тези преди нас, а пък с нашите дела да открият идващите думи на признателност пък за нас.

– Как Дружеството на краеведите осъществява своята дейност?

– Нашето дружество е като част от Националното сдружение на краеведите. Целта му е издирване и опазване на историческото минало на селища, общини и райони, опазване на събития, фолклор, бит и всичко друго, независимо дали ще бъде открито изпод пепелта на жилищни руини, потрошена керамика, записано на камък, или в стара книга. Дружеството ни има за цел да съхрани откритото в местата, където са му предопределени и са в свободен обществен достъп – като читалища, музеи, галерии, възпоменателни паметници и знаци, книжнина и всякакви други форми с възможности за публичност.

Дружеството ни е с утвърдено ръководство, провежда заседания, планира дейности. Аз съм председателстващият, но до мен като заместник е доктор Васил Костов, човек-легенда, занимаващ се и с литература и вече има няколко издадени книги, член е на Съюза на независимите писатели в България. За него искам да добавя, че е потомък на приятел на Апостола Васил Левски и с него е служил в легията на Георги Сава Раковски в Белград, което се потвърждава и от обща снимка на легионери.

Секретар е Ирина Маркова от Банско, също писателка. В екипа ни са още Соня Иванова, завеждаща отдел „Краезнание” към Регионалната библиотека в Благоевград, библиотекарката на НЧ „Никола Вапцаров” в Благоевград Гергана Викторова.

– Дружеството има ли си име?

– Не, но засега. Имаме намерение да го наречем на името на популярния поборник за национално освобождение, а и културен деец – войводата Ичко Бойчев.

– Твоят личен принос към краеведчеството в какво се състои?

– Ами не е само с председателството. Поразчоплил съм и аз корените на родословното ми дърво. Стигнал съм няколко века назад във времето. Като прародител ми се вестява дядо Йове, който има син Костадин, а той пък трима синове – Георги, Герасим и Серафим. Аз съм от клона на Георги. Този ми родственик е водил местната чета на ВМОРО в родното ми село Колибите. От негово време имам и вещеви документи.

– И какви са?

– Първо, аз в моя дом в Благоевград вече съм си устроил един кът, нещо като малък музей. На централно място в него стои една брадва, с която прапрабаба ми Пауна, съпруга на прапрадядо ми Йове, е заклала един турчин. Нещо бил наминал агата, светнали му очите и посегнал да я изнасили, но дотам му било бялото видело…

Много ценна реликва ми е и една кама с калъфка, подарена на прадядо ми Васил от легендарния войвода дядо Ильо Марков /Ильо Малешевски/. Пазя като светиня и едно войнишко канче и манерка, ползвани пък от дядо ми Цветан като доброволец в Балканската война.

– Известен си като човек на точния изстрел сред ловците в 47-ма ловна дружина в Благоевград.

– Да. Свикнал съм да работя с военно оръжие и от внего преминах към ловното. Вече вървя към навършване на второ десетилетие като ловец. Не съм и без слуки. Сигурно вече съм с над 20 отстреляни прасета. Имам и глиган над 200 кг. Пазя главата му препарирана.

Всеки, който посети импровизирания ми музей, остава впечатлен от една голяма артилерийска гилза, в която съм съхранил земя от три области на Македония. От Егейския край съм взел земица от Божица, от Тракийско – от Петрова нива, а от Вардарско – от лобното място на Даме Груев. Имам и специално изработено знаме на Йовевия род.

– Извън краеведчеството перото ти в какво друго се изявява?

– Пиша лирика. Издал съм вече книгите „Отново в строя”, „Светлини по пътя”, „Звезди от Малешево”. Внучетата ме вдъхновиха за „Как се дядо забавлява с Весела и Ярослава”.

– Васко, стигнал си до пенсионерски отдих с трудов стаж като военен. Липсва ли ти казармата?

– Много, но не точно казармата, а животът, що беше в нея. Аз живея в Благоевград над бившата казарма, та всеки ден я виждам като база, но без живот. Лично аз смятам, че не бе най-доброто решение на управляващите закриването на голяма част от казармите.

– Като видиш накуп свободно време, какво го правиш?

– Ами както много други – телевизор, книга, семейни задачи, разходки, на по кафе с другари…

– Каква е равносметката за живота ти?

– Аз съм военен, държа на честта не само на пагона, но и на всичко в живота. Родил съм се в село с име Колибите и от едно колибарче, мисля, че все съм станал нещо.