През април в София ще бъде погребано сърцето на големия български актьор Кръстьо Сарафов -събитие със силен символичен заряд, което ще отдаде почит на една от най-ярките личности в историята на българския театър. Решението е взето от НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, където от 1952г. насам се съхранява сърцето на артиста.
Поводът е знаков – навършват се 150 години от рождението на Сарафов, а годишнината ще бъде отбелязана с поредица от тържествени събития.
В съвременната българска история има още два случая на съхранение на сърцето на известни личности. Това са сърцата на цар Борис ІІІ и на писателя Алеко Константинов. Стъкленицата със сърцето на цар Борис ІІІ е открита след промените от 1989 г. и погребана в Рилския манастир, където гробът на българския монарх е бил взривен от комунистите. Сърцето на Алеко с прободната рана се съхранява в къщата-музей в Свищов, съобщава БГНЕС.
ДОМЪТ В „ЛОЗЕНЕЦ”-ЖИВАТА ПАМЕТ НА ЕДИН АРТИСТ
Сгушена в сърцето на София, къщата на Сарафов в квартал „Лозенец” и днес привлича погледите на минувачите. Ако стените й можеха да говорят, те биха разказали истории, достойни за сцена – за живот, отдаден изцяло на театъра.
Роден в неврокопското село Либяхово (днес село Илинден), пътят на актьора преминава през редица градове – Сяр, Солун, Одрин, Санкт Петербург, Варна, Бургас и София. Житейската му съдба е не по-малко драматична от ролите, които създава на сцената.
ЖИВОТ КАТО НА СЦЕНА – МЕЖДУ ЛЮБОВТА И ТЕАТЪРА
Израснал в многолюдно семейство с десет деца, сред които и брат му Борис Сарафов – виден деец на ВМОРО, Кръстьо Сарафов изгражда своя дом и своя свят в София през 20-те години на ХХ век.
Личният му живот е също толкова пъстър – с четири съпруги, всички актриси, и синове от първия му брак. Сред тях са имената Ирина, Марта Попова и Рада Сарафова, всяка от които оставя следа в живота му.
СЦЕНАТА – НЕГОВАТА ИСТИНСКА СЪДБА
Завършил драматическа школа в Санкт Петербург със звание „свободен артист“, Сарафов дебютира на сцената през 1891 г., а последният му поклон е през 1949 г.
В продължение на близо шест десетилетия той създава над 250 роли. Сред най-запомнящите се са Сирано дьо Бержерак от Едмон Ростан, герои от Молиер – като Тартюф и Арган, както и Фамусов от творбата на Александър Грибоедов.
Той е сред учредителите на Македонския научен институт (1923) и втори председател на Съюза на артистите в България. От 1951 г. НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ носи неговото име.
БРАТЪТ РЕВОЛЮЦИОНЕР – ДРУГА СЪДБА, СЪЩИЯТ ПЛАМ
Съдбата на брат му Борис Сарафов е далеч по-драматична. Роден през 1872 г., той се посвещава на освободителното движение на македонските българи и става една от ключовите фигури във ВМОРО редом до Гоце Делчев и Даме Груев.
Участник в Илинденско-Преображенското въстание, той е убит през 1907 г. – събитие, което оставя траен отпечатък в историята на организацията.
На неговата памет посвещават думи и творби личности като Иван Вазов и Симеон Радев. Първият му посвещава стихотворение, а вторият в книгата си „Македония и българското възраждане“ (1942 г.) пише: „На паметьта на БОРИСЪ САРАФОВЪ, героятъ на Илинденското възстание, авторътъ посвещава тази книга съ братско чувство“. Радев също така описва Сарафов като „човек со звезда“.
ЛЕГЕНДИТЕ ОКОЛО САРАФОВ – МЕЖДУ ТЕАТЪРА И ИСТОРИЯТА
Народната памет пази и колоритни истории за братята. Една от тях разказва как Кръстьо Сарафов, желаейки главна роля в постановка на театър „Сълза и смях“, получава неочаквана „подкрепа“ от хора, близки до брат му. Кръстьо желае главната роля в постановката „Иванко – убиецът на Асеня“, но директорът на театъра Радул Канели му я отказва. Тогава актьорът се оплаква на легендарния си брат, който изпраща двама от войводите на ВМОРО да разубедят директора.
Единият от войводите влиза в кабинета на Канели, разгръща горната си дреха, а на пояса му лъсват кама и револвер. Тогава комитата произнася легендарния въпрос: „Ке го игра ли наш Кръсте царот, или отговорот ке биде да“? Естествено, след случката Кръстьо Сарафов получава ролята.
ПОКЛОН ПРЕД ПАМЕТТА – СИМВОЛИЧЕН ЗАВЪРШЕК
Животът на Кръстьо Сарафов завършва през август 1952 г., но неговото присъствие остава живо в българската култура.
Предстоящото погребение на сърцето му е не просто акт на почит, а дълбоко символично завръщане. Това е жест към артист, който посвети живота си на сцената и завинаги остана в сърцето на публиката.
