Запознах се с Яна още в първите години, когато беше дошла да живее в Благоевград. Виждахме се на творчески събития. Нямаше как да отмина толкова хубаво и талантливо момиче, което търсеше своята среда и уют в този град, докато един ден и тя стана център на внимание със своите литературни изяви. И сега я питам генетично ли е заложена в нея тази дарба, или е търсила средата, в която да се учи и развива. От разказа й разбирам, че плодът не пада по-далече от дървото.
Майка й Надка Вардарова и баща й Тодор Попов са журналисти по професия. Завършили са Софийския университет и в продължение на 28 години издавали вестник „Приятел” в Самоков, откъдето е и родословният им корен. Девизът на вестника е: „Човек не може да има всичко, затова трябва да има най-доброто – приятел!”. По идея на майка й издаването на вестника започва своя живот в началото на 90-те години на миналия век със стихотворение на Рашко Стойков:
Кажете добри думи!
Недейте за утре отлага!
Може би те са нужни
някому днес, веднага.
Може би в нечий мозък
нещо със вик се къса.
Зъзнат в пространството голи
думи, пристигнали късно.
Вестникът се стреми да казва добрите думи в полза на едно по-справедливо човешко общество. Яна споделя: „По време на коронавируса баща ми се разболя, наложи се да влезе в болница, но успяха да издадат последен брой на 20 ноември 2020 г. и да кажат на читателите не сбогом, а довиждане, защото вестникът продължава да излиза онлайн, а миналото лято отпразнуваха 30-годишнината на самоковското издателство „Приятел”. В началото този вестник излизаше два пъти в месеца, след това всяка седмица, и в най-добрите години – два пъти в седмицата. В началото беше трудно и ние, децата, помагахме. Аз съм била на 7 години, когато с брат ми излизахме в най-големия студ на пазара да продаваме вестника. Когато пораснахме, ходехме и по събития, за да ги отразяваме. Майка тогава имаше интерес към фотографията и се затваряше в банята да проявява снимките за поредното издание. През 1990 година се роди и третото дете в семейството – по-малкият ми брат Делян. По-големият е Васил и се е родил 4 години преди мен. Той е спортист, завършил е Националната спортна академия и сега е тенис инструктор. Делян работеше известно време в Благоевград като спортен журналист”.
Яна е родена на 11 юли 1982 годинина в Самоков. Завършила е гимназията в родния си град с профил немски език. „Исках да запиша балетна педагогика в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров” в София, защото обичам танците – споделя тя. – Тогава приемаха само 9 души, а аз бях на 16-о място, но го оцених като успех. Бях наизустила теорията. До днес помня една дефиниция: „Балетът е пластично изкуство, където мислите, идеите и чувствата се вплитат в пластични образи, свързани с ритмично организирани движения на човешкото тяло”. Всички бяха изненадани как това момиче знае толкова перфектно теорията. Там имах шестица, но ми куцаше практиката. Пътувах всеки ден от Самоков до София, ходех на уроци, за да се представя добре, но нямах подготовката, която другите имаха в балетните училища. Аз посещавах само школата по балет. Не бях толкова разтегната, не можех да правя шпагат и да се вдигна на 90 градуса, да се завъртя на 180… За щастие ми се падна завъртане на 45 градуса и имах четворка на практическия изпит. Пробвах в НБУ и там ме приеха танцов театър. Но беше много скъпо самото обучение. Издържах 1 семестър и се отказах, защото брат ми по това време също беше студент в Националната спортна академия и родителите ни не можеха да ни издържат и двамата. Моето обучение беше по-скъпо – по 1000 лева на семестър. Освен това не можах да свикна в тази среда, където софийските студенти се държаха по-нахакано.
Явно така е трябвало да стане, защото на следващата година кандидатствах в Югозападния университет в Благоевград, където се чувствах много по-щастлива. Исках да уча психология, но не ми достигна балът и избрах „Социални дейности” – една нова за тогава специалност. Не забравих танците, успоредно се занимавах и с тази дейност. Записах се към балет „Дъга” на Ани Дюлгерова към Младежкия дом в Благоевград и съчетавах участия и с балетни трупи от София, с които обикаляхме из страната. Включвах се и в игрални филми, тъй като се явявах на кастинги за статисти в столицата. Била съм публика в „Стани богат”, „Море от любов” и в други предавания. Избраха ме за рекламно лице на пастет. Беше ми интересно заснемането на този клип на улица „Витошка” в столицата. Снимаха ме и в клипа на песента „Камино” на Георги Христов. Там сме само двамата. Със Слави Трифонов пък бяхме лицата в реклама за мобилен оператор и там получих най-високия хонорар – 800 лева – тогава бяха много пари. Участвах и във филма „Помпей”, който се снимаше в киноцентъра „Бояна”. Всичко това беше успоредно със студентските ми задължения и е ценен опит за мен. Често пътувах с влака от Благоевград до София. Връщах се, ходех на балет и на работа и не се уморявах, защото всички тези дейности ми харесваха.
Срещнах мъжа си през 2009 година, и то в една дискотека в Благоевград, където танцувах. За мен това беше любов от пръв поглед. За първи път аз проявих инициатива за запознанството ни. Дотогава момчетата винаги са били по-активната страна. Гледахме се продължително и аз реших да го заговоря. Той ми отговори на английски и тогава се притесних, защото си помислих – веднъж да си харесам някой и той да се окаже чужденец, най-вероятно от Англия. След това неговият приятел ме заговори на български и ми каза, че Лео е от Гърция. Малко се успокоих, защото не е толкова далече. Още първата вечер той изкупи всичките цветя от човека, който ги разнасяше с кофа в заведението, и ми ги подари. Беше празникът Вяра, Надежда и Любов. Майка ми е Надка и на другия ден, когато баща ми видя огромния букет, възкликна: „Не си спомням някой да е подарил на Надето толкова много цветя вчера”. Така разбраха, че си имам ухажор. Родителите ми се запознаха с него и се харесаха взаимно. След години той ми каза: „Има неща в теб, които могат да се доизкусурят, но твоите родители не ги заменям за други”. И аз знам, че те са добри хора и се чувствам много свободна с тях. Възпитавали са ме да не прекрачвам моралната граница на другия, а и те спазват това правило и си вярваме.
Разменихме си телефонните номера с Лео. Аз не знаех гръцки, малко говорех английски и се разбирахме на езика на любовта. Той се казва Леонидас Цурис, но при брака „с”-то при жените отпада и затова моята фамилия е Цури. Оженихме се след 4 години връзка, през 2013-а. Казвах му, че не искам да съм бременна булка, но се случи точно това – тогава се роди и нашата дъщеря Леа. Забавиха се документите от гръцка страна, които бяха необходими, за да се случи това. Още нямаме църковен брак и наскоро Лео ми предложи да сключим такъв заедно с дъщерите ни Леа и Матеа. Той не приема съжителството за една двойка, според него тези отношения трябва да са законни. По-голям е с 18 години от мен. Когато се запознахме, моят по-малък брат, без да го е виждал, беше казал на родителите ни: „Кака си е хванала някакъв дядо”. Аз бях на 27, а той на 45, но годините не му личат и това не смути моите родители. От предишния брак той има още две момичета и хубавото е, че всички се обичат и уважават, и той казва: „Изпитана рецепта не се разваля!”. Първо се опитахме да живеем в Атина, откъдето е той, но не можах да свикна без близките си. След това отидохме в Самоков и накрая избрахме Благоевград за свой дом. Този град му дава повече възможности за бизнеса, а е и по-близо до Гърция.
Родителите на Лео са доста възрастни – на 94 години е баща му, на 90 – майка му. Много добри хора са, правим конферентна връзка чрез интернет и им гостуваме за празниците. Така поддържаме добри отношения.
Големият ми брат е семеен и първото му дете е Мария, която вече ще стане на 15 години, а второто му дете Йоан е шест месеца по-малък от моята втора дъщеря Матеа. Малкият ми брат е на 35 години, но още не е семеен. Много обича гората. Знам ли, може пък там да срещне половинката си”.
Когато се омъжва за Леонидас, Яна няма литературни творби, като изключим няколко стихотворения и есетата по литература в училище. Но след 2009, когато се срещат, тя започва да пише и издава първата си книга през 2011 година. „Той ми е не само вдъхновение, но и сила, опора, дава ми възможност да повярвам в себе си. Голямата ни дъщеря Леа също пише, макар че по-скоро иска да говори – казва Яна. – Сега е 6 клас и интересното е, че своите разкази и приказки ги създава на мига, независимо къде се намира. Тя говори, а след това аз сядам и записвам нейните думи. Различни сме. Аз не умея да се изразявам като нея, но се концентрирам при писане, а тя обратно – концентрира се, когато разказва и съчинява на мига”.
Още на 8 години Леа пишеше приказки и в едно интервю ми каза, че е направила плакат за птицата Феникс за една нейна приказка, която съчиняваше.
„Матеа е на 4 годинки”, продължава разказа си Яна. „И тя не спира да говори на моменти, брои на български, на гръцки и на английски. И двете говорят езика на баща си. Леа знае повече думи и от мен. Баща й я научи да чете на гръцки. Разбира се със сестрите си в Гърция. Те са студентки, на по 20 и 22 години. Сестрата на Лео също има две момичета на тяхната възраст и това общуване помага да научат езика по-добре”.
Яна няма много време за писане, но използва времето, когато всички заспиват, или рано сутрин, когато децата отиват на училище, преди работа. „Битът изисква доста време”, споделя тя. „Обичам и да чета книги, и често пъти се питам кое по-напред да направя. Дори скоро осъзнах, че книгите ми са вече 9”.
И това не е случайно. Почти всеки член в нейното семейство е издал книга: „Баща ми пръв написа книга за Атон, впечатлен от посещението си в Света гора”, разказва Яна. „Малкият ми брат сътвори пътеписи от пътуването си на автостоп до Сърбия. Майка най-много се притесняваше от тези негови хрумвания. Най-големият ужас преживя, когато Делян тръгна на автостоп до Англия, за да гледа любим мач.
Майка издаде книга, която нарече „Четвъртата рожба”, и тя е за историята на вестник „Приятел”. Само големият ми брат не е написал книга, но той чете нашите”.
Първата си книга Яна нарича „Порив” – стихове в стил хайку, мотивирана от учител в Самоков. „Тогава много пътувах от България за Гърция и обратно, и докато изминавах това разстояние, пишех стихове и броях сричките на пръстите. Събраха се доста строфи за една книга. Интересното е, че след години попаднах в литературен клуб „Порив” в Благоевград и съвсем наскоро председателят на клуба Спасимир Тренчев беше изненадан, че имам книга със същото заглавие.
Втората ми книга е роман, който нарекох „Неизгубена, ненамерена”. Третата книга е стихосбирката „Стихове без име” с класически римувани стихотворения. Докато живеехме в Самоков, написах и романа „Животът е жена”.
Петата ми книга се казва „В дома на времето” и съдържа стихове апева. Провокирана е от създателя на този най-кратък поетичен жанр Тодор Симеонов. Случайно видях обявата за поетичния конкурс. Включих се и този стил ме грабна, защото думите са подредени като къщичка – един вид пирамида. Всяка вечер, когато имах свободно време, сядах и оформях мислите си в стил апева. Освен че се стараех да спазвам сричките, исках да има смисъл и с малко думи да кажа повече. Толкова ми хареса, че се получиха над 300 апева, и реших, че мога да ги включа в книга. Тодор Симеонов продължава да издава антологии на българската апева, които излизат вече шеста година и аз не пропускам да участвам във всеки брой.
Имам и три детски книги, свързани с героинята Леа: „Усмивката на Леа”, „Леа + Перла” и „М” като магията на Леа”.
Питаш как се появи идеята за тази поредица? Когато със семейството ми се преместихме от Самоков в Благоевград преди 6 години, дъщеря ми Леа имаше проблем при приспособяването в новата предучилищна група на детската градина, където се беше почувствала изолирана, и една вечер ми хрумна една история, която тя прие с интерес. Реших да й дам пример чрез приказка, в която тя е главната героиня. В нея се разказва колко лесно могат да се създадат приятелства и детето да е щастливо. Родителите и мъжът ми също харесаха тази история и като на магия се свързахме с художничка-илюстраторка в Гърция. Тя и мъжът й имат издателство. Хареса й съдържанието и прие да илюстрира книгата. Сподели, че книжният пазар има нужда от подобни приказки, защото много деца преживяват подобен проблем, когато за първи път се отделят от семейството, за да отидат на детска градина. Интересуваше се от характера на Леа, наблюдаваше какви цветове обича, какви дрехи харесва и какво е близко до нейната същност. Започна да ми изпраща илюстрации, за да види кои от тях ще одобри главната героиня. Леа не хареса тъмните нюанси, избра си по-нежния розов цвят и вече готовата книга получи много добър отзвук, защото засягаше тема, която обхваща повече деца, които не искат да говорят и не се отпускат в средата, където трябва да общуват с непознати хора, а и илюстрациите бяха много изразителни. Тази първа детска книга е подходяща за по-малките деца, защото в нея преобладават илюстрациите, а думите са по-малко. Идеята беше да дадем пример на децата как сами да си помогнат в стресова ситуация и те да правят първи стъпки за справяне с проблема. Когато книгата се хареса и Леа започна да става известна в България и в Гърция, тя ми сподели: „Лелееее, започвам да приличам на Бог, а той обича природата и децата, значи и аз обичам всички!”. Това много ме впечатли, защото детето ми сподели мисъл на широкоскроен човек.
След две години написах и продължение. Идеята ми беше да включвам истински случки от реалния живот на дъщеря ми, а те са много. В „Леа + Перла” има приключение с изгубено коте и от наблюденията ми в детските градини, където я представям, забелязвам, че е любима книга на децата. Още повече че на финала се случва и чудо. Децата разбират, че ако много вярват и не се отказват, могат и сами да сбъднат желанието си.
В третата част „М” като магията на Леа” се появява и сестричката й Матеа. Тук наблягам на ролята на буквата М. С нея започват любимите хора на Леа – мама, Матеа, татко на гръцки се пише с „м”, морето, мечтата, мисълта, математиката, която в началото й беше трудна, но след това я хареса, защото искаше да я разбере… мидите, които откриваше по брега на морето, моливите, с които рисуваше по стените в стаята на Матеа, любимите герои Мини и Мики Маус. Цялата информация е интересна за онези, които се учат да познават буквите и да четат”.
Леа и Матеа са дъщерите на Яна и Лео. Тази книга е за подрастващите деца докъм 4 клас, тъй като там има и философия, теми от училище, детски размисли. Философията на автора в тази поредица е, че ако искаме нещо да се случи, то не винаги става на магия. Тя се случва, когато се потрудим и носим тази магия в сърцето си, както и добротата. Това е последната книга, която съм написала досега. Преди нея издадох „Зарядно от спомени”, където съм събрала своите лични истории от живота си до този момент.
Бих се радвала всеки читател да намери в книгите онова, което е интересно за него, и по някакъв начин думите да му въздействат. Иска ми се да усетят същината ми, да има истинско общуване между нас и да чуват вътрешния ми глас. В тази книга са събрани спомени от детството, от ученическите години, та досега.
Събрала съм материал за още три книги в различни литературни жанрове. Пазя над 300 стихотворения, писани по време на коронавируса до днес. Когато имам време, се връщам към тях, за да ги редактирам и да избера най-стойностните за книга. Събрала съм бели и класически стихове, някои пък звучат като афоризми…
Втората книга предвиждам да бъде с разкази, печелили награда на различни литературни конкурси, в които съм участвала. Продължавам да пиша и да се уча. Наскоро ходих на семинар със Здравка Евтимова, която много харесвам, защото е добър, непринуден човек и професионалист в своята област, а нейните разкази са непредвидими, с неочакван край”.
Присъствах на литературната среща в деня на творческото слово, където Здравка Евтимова сподели, че Яна за нея е много интересен, пластичен, наблюдателен автор на детайла. Според нея тя успява да създаде история от една подробност. Показа своята кутия за очила и каза: „Яна може да накара тази кутия да говори много по-добре от мен и има интересен похват, при който пише за едно, пък накрая се оказва, че има предвид друго. Това за мен е ценен литературен капан!”.
„Третата книга предвиждам да бъде детска, като продължение на тази поредица, свързана с Леа”, продължава разказа си Яна. „Леа може и сама да напише продължението. Тя в момента има много интересни размисли за любовта. Запомнила съм една: „Любовта е много важна, всеки я носи, но някои я крият”. През 2023 г. година Леа спечели трета награда за „Приказка с чадърче” в Националния детски конкурс за авторска приказка „Ще ти разкажа приказка”. Нейни приказки са публикувани в сборника с наградени творби в Националния литературен конкурс „Щастието е възможно”, организиран в рамките на ХХVI национален фестивал на детската книга Сливен – 2024 г. Там Леана Леонова Цури, на 10 години, печели трета награда със своята приказка „Щастието има подпис”.
Същата година печели първо място на Международния литературен конкурс „Вълшебното перо” в Париж. Наградата й връчи писателката Здравка Евтимова и Леа сбъдна мечтата си да види Айфеловата кула.
Имам идея и за детска приказка, която няма да бъде свързана с главната героиня Леа.
Моята философия е: „Никога не се предавай!”. Не ми харесва да вървя против себе си и се намирам в писането. Пишейки, се чувствам истинска. Някои казват – следвай сърцето си, но там са и емоциите, а те са и капан. Не винаги работят за теб. Трябва да се намеси мисълта, която е най-големият ти приятел. Тази мисъл, която е провокирана от съзнанието, а то е навсякъде в нас и около нас. Най-хубавото е, ако можеш да проявиш божественото в теб и другите да го усетят!”.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
