Потомката на бежанци от Македония, писателката Илияна Каракочева/Ина Крейн: Да бъдеш гражданин на света не означава да бъдеш безродник

Илияна Каракочева, с псевдоним Ина Крейн, е съвременна българска писателка с македонски бежански корени. Родена е в София на 20 септември 1966 г., Огнен кон. Завършва българска филология в СУ „Кл. Охридски”. Преподава български език и литература и английски език. Занимава се и с редакторска и консултантска дейност. Имала е собствена литературна колонка „Време за възкръсване“ в литературен сайт „Буквите“. Говори няколко езика. Издала е 17 книги. Носител е на награди от национални и международни конкурси. Публикува свои творби в електронни и печатни периодични издания и алманаси. Член е на Съюза на независимите български писатели.

– Познаваме се от гостуванията ти с нови книги в благоевградското читалище и от участието ти в литературния алманах „Огнище”. Колко важни са за теб срещите на живо с читателите и как по друг начин разпространяваш книгите си?

– Живото общуване с читателите е вдъхновение и компас за авторите. Именно в непосредственото общуване става ясно дали пишещият говори на един език с четящите. Въпросите, които се задават, са искрени и непосредствени при реалната среща. Ако дошлите на представянето се отегчават, значи авторът не представя добре произведението си и трябва да си вземе урок. Често читателите споделят свои мисли, дават препоръки и е добре пишещите братя и сестри по перо да се вслушват много внимателно и в думите, и в мълчанието на читателите. Защото не го ли направят, книгите им ще останат „бездомни“. Успех има онази книга, която е намерила дом в сърцата на читателите. Когато в библиотеката някой се връща пет пъти да прочете твоята книга, значи е имало смисъл тя да бъде написана.

– Родена си в София, а в автобиографията си правиш признанието: „Горда съм да заявя, че съм селско чедо, чиито корени лежат в пепелищата на най-прекрасното място на света с магичното име Хазнатар”. Проучванията на родовата история до какви важни факти те отведоха?

– Родена съм  в София – дете на родители студенти, така се е случило, но и двата ми рода идват от Егейска Македония. Прабаба Анастасия е дошла от село Равно с моята баба Васила по време на Балканската война, дядо Димитър по майчина линия е от село Баракли Джумая, баба Звезда по майчина линия е от село Хазнатар, сродница на Преподобна Стойна. За мен моите корени са глътката жива вода, която ми дава криле за полет. Гордея се с моите два рода от достойни хора, на които само мога да се възхищавам и да се опитвам да бъда като тях. Прадядо Илия по бащина линия е бил заточен в Диарбекир, намерил е сила, дързост и кураж да избяга и да се върне жив отново в дома си, при семейството. Историите на моите предци са вдъхновение и предизвикателство за мен и като човек, и като автор. Бих искала да бъда мъдра като баба Васила, търпелива като баба Звезда, горда като прабаба Анастасия, дръзка като прадядо Илия, сладкодумна като дядо Димитър и обичаща като дядо Илия. Ще добавя последно, но не и като значение – непримирима като баща си, доктор Иван Каракочев, който с живота си е пример за мен как да останеш човек дори когато те забравят неблагодарно хората, за които си жертвал живота си.

– Къде днес живеят твои роднини и как общувате?

– През 1913 година родът на майка ми се разделя, една част остават в Гърция – сестрата на дядо Димитър, в един момент изгубихме дирите си. Зная, че днес имам братовчеди в Атина, в Кавала, в Солун. Децата на децата им дори не знаят, че имат български корени. Единият братовчед е отишъл в днешна Северна Македония – и там изгубихме връзка с него. С бежанците на предците ми, които са тук, в България, общуваме най-често по поводи, свързани със семейни събития. Моята голяма болка е, че най-младото поколение в моя род не се интересува от миналото на предците си. Да бъдеш гражданин на света не означава да бъдеш безродник. Да прелетиш целия свят е хубаво, но всяка птица каца поне за малко в клоните на дърво и когато то е чуждо, не знаеш каква опасност може да те изненада там. За да имаш силни криле за полет, са нужни здрави корени. Няма да спирам да го повтарям чрез произведенията си, на представяния, в лични разговори. Това е спасение в света на отчуждение, който се опитва да ни обезличава и опустошава непрекъснато.

– Учителстване, творчество, редактиране… Какво време ти остава за личен живот, за семейството?

– Преподавам в елитна софийска школа за подготовка на кандидат-гимназисти и гимназисти за национално външно оценяване. Здравословното ми състояние не ми позволява голямо натоварване вече и в момента съм далеч от училищата, редактирам произведения само на много скъпи за мен приятели, пиша, когато здравето ми позволява. Семейството се оказа моят спасителен бряг в битката с коварната болест. То е моята скала в морето, която ми помогна да оцелея. Затова нищо и никой не бива да бъде по-важен от мама, татко, сестра, брат, любима, деца. Когато те удари болестта, приятелите остават по-малко от шепа и семейството започва битката с теб – за още един ден, за още глътка живот. Моето семейство наистина е моята крепост. Благодаря на предците ми, които възпитаха и изградиха у мен ценности, неразрушими нито от времето, нито от света около мен. За какво са ти милиони и слава, щом нямаш доверие на никого, щом не те обича истински нито един човек?

– Гостувала си в „Старинния файтон” на поета Велин Георгиев през 2016 г. Той те нарича „талантливо перо” с „болезнено и родствено ревниво вкопчване в предците”. Кога предците ти „оживяха” в теб и ти станаха вдъхновение за творчество?

– Когато бях малка, баба Васила ми разказваше за своя род. Мама ми разказваше онова, което бе чувала от баща си за своите предци. Образите им оживяваха в душата ми и аз ги усещах близки. Техните истории, уроците от живота ми ме караха да се замисля над това, което виждах. Задавах си много въпроси и на част от тях вече имам отговори. На други може би след време ще намеря ответи. Прозрях, че единственият начин да спася от забравата тези хора е да разказвам за тях. И в разказите си вмъквах моменти от живота им. Разказвах за онова, което са преживявали, защото паметта и спомените са корените на родовото дърво, в клоните на което ще могат да намират спасение децата ни птици, когато ги подгони като ястреб омразата на живота. Не може да знаеш само името на баба си и дядо си, и толкова. Нищо за рода си, нищо за предците. Това било отживелица. Сега били важни само парите. Тежко и горко на душите, които ще са лишени от връзката с предците си. Дърветата без корени рухват за миг по време на буря.

– Споделяш: „влюбена съм във всичко балканско”. Какво е обяснението ти за тази любов и как тя влияе върху творчеството ти? Какви послания отправяш към читателите по темата за Балканите?

– Обожавам всичко балканско. Никой на света не е като балканците, не обича като нас, не страда като нас. Това е най-прекрасното място на света. Дори въздухът на Юг ухае вкусно. Балканската тема е основна и ключова в творбите ми – разкази, романи. Всичко на Балканите говори, пее, плаче. Кестените в Беласица разказват легенди и прегръщат вятъра, олеандрите като кокетни момичета флиртуват с бриза по брега на Бяло море. Чинарите в Мудания напомнят яворите в Петрич и сякаш съм на едно и също място, телепортирана във времето и пространството. Едни и същи места с различни имена, едни и същи хора с  еднакви истории…

На Балканите сме много повече еднакви, отколкото различни – ние сме от едно тесто омесени и тръгнем ли да слагаме рязко граници, винаги сме рязали и глави, и съдби. Дори традициите ни са почти еднакви – и при раждане, и при сватба, и при смърт, и при помен.

Омразата е най-лошият съветник на балканците. Защо трябва да пазим съседите си – та на Балканите всички сме съседи. Ами защото когато ти се подпали чергата, първи ще дойдат комшиите, няма да дойде някой от Аляска да ти подаде комат хляб и да гаси с теб пожара. Турците имат една поговорка – „Не си купувай скъп дом, купи си къща до добър съсед“. А албанците казват: „Добрият съсед струва повече от всичкото злато на света“.

– Бях останала с погрешното впечатление, че пишеш само проза – разкази и романи, и се изненадах, че първите ти книги са стихове за деца. При това си ги издала твърде млада, до 30 години. В кои литературни „води” плуваш по-приятно – в поезията или в прозата?

– Започнах да пиша проза късно – през 2008 година, когато станах член на литературен клуб „Буквите“. Писането на проза в момента е повече като количество от писането на поезия, но и сега създавам стихове, по-малко за съжаление. Може би защото се опитвам да бъда по-мъдра, да не се поддавам на бурите от емоции, с които често се сблъсквам. Поезия се създава, когато си безумно нещастен или щастлив. Прозата ми помага да стигна до повече хора, да разказвам много по-дълги истории. И признавам си, в прозата имам възможност да се „скрия“ в някой или в някои от героите си. Така давам воля на мъката или любовта си, но без да бъда на прицел от никого. Казват, че у всеки литературен герой авторът е вложил или своите добродетели, или своите демони. Да, така е. Това помага на пишещия да спаси душата си от тъмните сенки на злото, като ги въплъти в литературен образ.

– Продължаваш да пишеш за детската аудитория, автор си и на приказки. Разкажи как се „раждат” сюжетите им и как ги възприемат децата?

– Една от последно издадените книги – сборникът с приказки и разкази „Аромат на Южен вятър“, се появи през 2018 година. Приказките се раждаха през годините случайно, но както знаем, случайности няма. Може би когато душата се умори от земните обиди, търси спасение в детството, в красотата на мъдростта, във възможността да покаже на себе си, да се убеди, че красивото не е илюзия, че то съществува; да си отдъхне от злобата и мръсотията на съвременния свят. Приказките съм представяла на деца в София, Благоевград, Кърджали – с деца в начален етап на обучение. Много им харесваха. Заедно измисляхме накрая приказка, разигравахме я, засаждахме на раздяла по една костилка от кайсия, за да остане жив спомен от срещата. Децата обичат красивото, вълшебното, нестандартното като поглед към света. И не обичат да ги поучават директно.

Опитът ми на преподавател, почти 30-годишен, ме е научил да общувам с децата като с равни. Така моите послания до тях и техните до мен достигат бързо. Радвам се, че още мога да създавам приказки – значи детето в мен е живо, усмихва се, радва се на света. Значи душата ми е жива. Благодаря на Бога за това.

От първите ти книги е и „Евтина кухня”. Какви кулинарни рецепти съдържа? А ти самата умееш ли да готвиш вкусно?

Обожавам да измислям нови рецепти в кухнята. Обичам да готвя, когато имам вдъхновение. От бабите си, от майка ми, вуйна ми и леля ми имам великолепни рецепти, някои са много стари, от времето на Хазнатар – там са имали една простичка, но безумно вкусна кухня, която сега биха нарекли фюжън, здравословна или творческа. Там всяко ястие може да бъде направено творчески според онзи, който готви. В „Евтина кухня“ имаше рецепти за криза, тогава беше купонната система, малко неща имахме у дома. Трябваше от нищо нещо да се сготви. Така се роди идеята за книгата. Сега имам идея да събера рецептите за старите ястия от моите предци от Хазнатар, като ги дообогатя с мои интересни идеи. Знам, че и това ще се случи един ден, защото милостта и силата на Бог е безкрайна и вярвам, че ще бъда достойна да ми даде още малко дни, за да довърша успешно своите творчески планове.

– Писала си и поезия за възрастни. Какви теми те карат да плетеш стихове?

– Любовта. Любовта е единствената сила, която може да спаси, да разруши, да възроди, да изпрати душата ти в Рая или Ада. Стиховете за възрастни се пишат много по-лесно от стиховете за деца. Но много по-трудно е да ги публикуваш. Защото няма как да се скриеш зад образите. Или е трудно да го направиш. Защото почват да ти задават твърде лични въпроси, на които не желаеш да отговаряш. Пиша стихове за възрастни – все по-малко с времето. Имам идеята да ги събера от отделна книга. Работя и по това в момента.

– Какво е за теб словесното творчество?

– Словото е единственият начин да облека в думи емоциите си – сълзите и усмивките на душата си. Единствената каменна стена, с която да спра забравата на времето за онези скъпи за мен души, които съм обичала и са ме обичали. Чрез словото запазвам живи предците си, техните истории, техните радости. Словесното творчество е пречистване, прераждане, помъдряване, спасение – и от демоните в себе си, и от злото навън. Не е бягство от действителността, а начин да покажеш, че реалността е и красива, независимо от всичко, ако имаш очи на душата си, за да видиш това.

– Препрочиташ ли издадените си книги?

– Да, препрочитам ги и се изненадвам често. Вниквам в детайли, намирам смисъл, по-различен от предишния прочит. Не само своите, препрочитам и други книги по няколко пъти. Все по-често се връщам към Вапцаров, поглеждам от друг ъгъл написаното и ме побиват тръпки. Не просто гениален творец, а човешки докосващ. Много бих искала след много години, когато от мен ще останат само книгите ми, някой да ги препрочита и отново да го топли и докосва моята обич към Юга, да намира своя път в пътя на героите, да взема глътка вяра, надежда и дързост, за да победи демоните в душата си и в света около себе си.

– Илияна или Ина? Какво наложи създаването на чуждоезичния ти псевдоним?

– Не е чуждоезичен. И не е случайно нищо. В моя край, в Хазнатарско, когато животът на някой се е изпълвал с такава болка, че човек е губел пътя си, когато болестите и демоните са сгъстявали мрака около него до черно, всеки е имал право да избере ново име, за да излъже Черната мория, че този човек вече го няма, да не го търси повече. За да се спаси, мъж е имал право дори да избере за себе си ново, женско име. На жена се е позволявало да се нарече с мъжко име, за да се спаси и да продължи да живее. Това се е правело не само с деца, които са между живота и смъртта, правели са го и с възрастни, за да ги спасят от демоните в душите им.

Когато облаците се сгъстиха прекалено болезнено много в душата ми, когато не виждах пътя си, биех с глава стената и вече се страхувах, че няма изход, си спомних това, което ми разказваше баба, а на нея й бе разказвано от прабаба. И реших и аз да излъжа Черната мория, че Илияна вече я няма, да не я търси. Илияна стана Ина, в моето семейство и преди ме наричаха така галено, а и един много скъп човек ме наричаше само така. Каракочева нагънах като вълните на обичаното от мен море и се появи Крейн. Крейн на английски значи жерав, което допълнително ме убеди, че това е новото име, което е дошло, за да ме изведе към светлината. Нали душата е птица? Ина на старотракийски означавало светлина, поне така са ми казвали. И ето така се появи писателката Ина Крейн, птицата, която отново разпери криле за полет въпреки тежките си рани. И се получи. На всяка книга до Ина Крейн е изписано и Илияна Каракочева, защото едното име е свързано с полета, а другото с корените. Нямало е и няма стремеж към западното нито в живота ми, нито в творчеството. Аз съм селско момиче, балканска душа, която обожава своя Юг. Просто в определени моменти от живота си ние трябва да вземаме трудни решения, от които зависи накъде след това ще поеме пътят ни. Аз избрах пътя на светлината и полета на душата птица. И това беше единственото правилно решение. Спасих душата си чрез творчество. Излъгах Черната мория. Засега.

– Имаш преведени и публикувани творби в Северна Македония, Чехия, Турция. Какви отзиви получаваш от чуждите читатели?

– Положителни, топли, човешки. В библиотеката в Бурса има мои книги. Когато отидох там, ми казаха: „Ина, ти си наша“. И ме прегърнаха. Когато се виждах с колеги  от Северна Македония, те ми казваха: „Ина, ти си наша“. И ме прегръщаха. Това означаваше, че болката ни е една и съща, обичта е една и съща. И те са го разбрали от моите произведения. Балканската душа е една прекрасна птица. И нейната песен е разбираема само за онези други души, които обичат истински всичко балканско.

– В какво вярва „дъщерята на Юга Ина Крейн”, която „ухае на слънце и мед”?

– В любовта. Бог е любов, животът е любов, природата е любов, Югът е любов, приятелството е любов, семейството е любов. Вярвам във всички лица на любовта. Един мой стар разказ завършва така: „Момче, ако ще ставаш писател, пиши само за любовта. Без нея нито в църквата, нито в джамията има Бог“. Вярвам, че любовта е светлина за душата, непресъхващ извор на която е самата душа, затова не може да бъде унищожена. За да обичаш, са нужни само небе и криле.

– За какво мечтаеш?

– Балканите да бъдат едно мирно място, да бъдем здрави всички, да осъществя това, което съм започнала като творец, да не изгубя детето в себе си, което вижда красотата и светлината в света, независимо от всичко. Можем да виждаме злото, да се борим с него, но ако нямаме трохичка любов, която да дадем, без да поискаме нищо, пет пари не струваме. Ако имаме милиони, но нямаме душа, ние сме нищо. Да, бедността на външния свят няма нищо общо с богатството на душата. Мечтая хората да се събуждат с благодарност, че са живи, и да заспиват с благодарност, че са помъдрели с още един ден. Да, и въпреки болестта си мечтая да дочакам правнучка, която да има моите очи и криле за полет, защото откажем ли се от мечти, вече сами сме се обрекли доброволно на разруха и  духовна смърт.

– Пожелавам ти да се сбъднат мечтите ти, в които си включила и всички нас!

Разговаря ЛАЛКА БЕНГЮЗОВА