Г. Богат със съпругата си Мали
Георги Витанов Богат е роден в гр. Добринище през 1948 г. Завършил е „Приложни изкуства“, специалност „Металопластика“, и е работил промишлен дизайн, металопластика, пластика от дърво, проектиране на интериор и фасади. Негови пластични пана са собственост на частни колекции в България и Западна Европа. Автор е на серии бижута в античен и старинен български стил. Пише от ученическите години. Много от стиховете и разказите му са преведени на английски, френски и немски – печелили са литературни конкурси. Лауреат е на наградата „Южна пролет“ – 1986 г., и литературна награда „Светлоструй“. Понастоящем живее в Чикаго – САЩ. Председател е на Съюза на българските писатели в САЩ и по света и е един от неговите съучредители.
– Богат човек ли е Георги Витанов Богат?
– А защо да не е богат?! Богат съм, разбира се! Щом човек е жив и здрав, има добро семейство, с прекрасни деца и внучки принцеси, това не е ли най-голямото богатство?!
– Много интересна фамилия имате. Кажете ни откъде произлиза?
– Това не е някакъв литературен псевдоним, а мое четвърто име. То и преди в Мюнхен, и тук сега в Чикаго, и немци, и американци, а и нашенци, все за това ме питат. Отдавна се канех да взема един път завинаги да напиша откъде идва то и тъкмо сега е сгоден момент да разкажа за това. Моят много по-възрастен от мен приятел Белчо Стоев Белчев, който работеше в тогавашния Комитет за телевизия и радио, ме врънкаше, че трябва да ме представи на неговия пък приятел и адаш Бела Ингус, съдия във Върховния съд. Белата – викаше Белчо – чете писаниците ти, гълта думите ти като лакомство и луд зор да се запознае с тебе. Бела Ингус бе от унгарски произход, роден в България. Баща му е бил нает от цар Фердинанд като дворцов озеленител – паркът на двореца Враня е негов проект. Тогава работех в ЗММ – София като художник, дизайнер на металообработващи машини, понеже специалността ми от училище бе художествена обработка на цветни метали. Тогава още нямаше специалност промишлен дизайн. Та един ден отиваме с Белчо на кафе в кафенето на Съдебната палата и така се запознахме с Бела Ингус. Стана ни като ритуал – от време на време при Белата на кафе. Той се радваше, като ни видеше с Белчо, знаеше цели пасажи от мои разкази и ги рецитираше като артист от Народния театър. Опасно момче беше Белата. И все ми натякваше да взема да си туря един псевдоним, който да се помни, защото Витанов, Драганов, Петканов, Стоянов с лопата да ги ринеш. Виж Елин Пелин, Дора Габе, Радой Ралин – ендемитни имена! Не обръщах внимание на тия неща, харесвах си името, и сега си го харесвам – имаме богата родова история. Но след излизане на първата ми книга „Козомания“ през 1985 г. от издателство „Народна младеж“, библиотека „Смяна“, Белата бе вън от кожата си от радост. Бе купил двадесетина бройки (тя струваше 75 стотинки) и трябваше да пиша един час автографи на негови близки и познати. Пристигайки си за една събота и неделя вкъщи в Добринище, както обикновено, при майка ми беше нейната много по-възрастна от нея приятелка баба Тина Игнатова, учителка пенсионерка. Влизайки в стаята на майка ми, това бабе подстана, хвана ръката ми да я целува и вика: „Гошко, чедо, ти щом пишеш такива неща, ти си богат човек!“. Прибирайки се в София, на поредното кафе при Белата разказвам случката с баба Тина. Тоя човек, Бела Ингус, подскочи и вика: „Това е! Ей, това е! А ние с адаша Белчо си бием акъла как да те кръстим – Пирински, Рилски, Родопски, Разлогов, нали Добринище е между тия три планини, или пък Местенски, по името на река Места. Ей, браво на бабичката, улучила е десетката…“. Но! Дойде време за смяна на паспортите. Отивам в ЕСГРАОН в кметството и чиновничката ми издава документа за смяна на паспорта в Паспортна служба. Гледам: „Георги Михайлов Витанов Богат“. Питам какви са тия глупости? Какво значи това „БОГАТ“?! А тя казва, че това не са „глупости“, а съдебно решение на Софийски градски съд под номер еди-кой си, от дата еди-коя си, в състав еди-кой си. Вади ми решението да чета и да вървя да се оправям. Ако искам промяна, трябва да заведа дело в съда, с което да докажа, че това не е мое желание, че „някой ми е погодил номер“ и т.н., и т.н. Дълга и широка… Та така се примирих и станах Богат. Направиха ме баба Тина и Бела Ингус.
– Липсва ли Ви родният край?
– Още не съм срещнал българин емигрант, на когото да не липсва родният край. Всички боледуваме от тази „тежка болест неверна“, наречена носталгия, за която, както казват някои, лекарство няма. Аз пък казвам, че има. Измислил съм го и съм го нарекъл „АНТИНОСТАЛГИН“. Не е нито химическа субстанция, нито билкова. То е да добиеш нагласата в чуждата страна, така че да дадеш най-доброто от онова, което си донесъл от родината си – ум, сърце и душа, човешки морал и трудолюбие, наследени от баба и дядо, от мама и татко. Носиш ли ги със себе си, никъде по света няма да си емигрант! А също език и култура, с каквито нашата българска земя ни е надарила щедро. Знам го, защото съм го изпитал от личен опит.
– Трудно ли взехте решението да дойдете в Америка?
– И трудно, и лесно. Никога и през ум не ми е минавала мисълта, че някога през живота си ще се озова да живея и работя в Америка. Работех като дизайнер на мебели в крупна строителна фирма в България, с изключително добро заплащане за времето си, когато съпругата ми Мали спечели „Зелена карта“. Умувахме, мислихме и накрая решихме. Кога друг път ще ни се падне да отидем и видим „новия свят“?! Тогава си спомних и думите на баба ми Катерина, когато бяхме деца: „Чедо, като пораснете, да не отивате в Америка! Америка е като оня свят. Който е отишъл – не се е върнал…“. Защо ли, мислех си. Е, като дойдохме, видях защо. Защото тази страна е скроена по човешка мяра. Който иска да работи – може. И с най-ниското заплащане, каквото е тук на повечето емигранти, можеш да посрещаш нуждите си, да живееш сносно и човешки. Това за съжаление в родината ни е почти невъзможно. Ние дойдохме с мисълта да поживеем година-две, колкото да разгледаме и опознаем „това нещо Америка“, да се „изфукаме“, че и ние сме видели Америка, но с кризата в България компанията, за която работехме там, фалира. И а иди, та се връщай…
– Кой Ви е любимият жанр?
– Неведнъж съм го казвал. Всички литературни жанрове са ми любими, ако са написани с майсторски език и стил. Езикът е градивото на писането, а стилът е неговата архитектура.
– Кои автори четете Вие?
– Злояд читател съм. Чета тези, които ме заинтригуват с майсторството на четивата им.
– Вие сте председател на Съюза на българските писатели в САЩ и по света. Какво точно представлява организацията и с какво се занимава?
– Това е организация с нестопанска цел, регистрирана по законите на щата Илинойс и федералните закони на САЩ, която желае да насърчава качествено пишещите българи и небългари в Америка и навсякъде по света, включително и от България. Популяризирането на българското слово и култура, като част от световната култура, дала основата на културата на Европа, има остра нужда от това. Случайно ли е, че от Чехия до Владивосток народите сричат на „развален български“ – чешки, словашки, полски, украински и руски език, а на запад от Чехия – на „развален“ латински? Нищо не е случайно. Както и не е случайно канонизирането от папа Йоан Павел II на Светите братя Кирил и Методий за Спасители на Европа.
Назаем от bulgaria-weekly
