Понякога наказанието влече след себе си вина.
Станислав Лец
Бутафорното шоу, което спретнаха тази неделя в Благоевград групичка нахъсани македонисти от Северна Македония, во главе с лидера на ВМРО-ДПМНЕ Христиан Мицкоски, доказа за сетен път нестихващата вакханалия на „езика на омразата“. От десетилетия настройващ срещу нас югозападните по кръв и език братя. Вакханалия не просто ДИАГНОЗА за болестното състояние на северномакедонското общество, чийто вирус властващият в Скопие македонизъм се опита – ЗА ПРЪВ ПЪТ ОТКРИТО – да пренесе директно в Пиринска Македония.
Това от години виждаме по улиците и площадите на Скопие и другите градове на Вардарска Македония. Казваме Вардарска, защото името „Северна Македония“ бе наложено с йезуитски замисъл от Атина. За да напомня непрекъснато – на Скопие и на София – че географски Пиринско и Вардарско са едно противоречиво цяло…
Стана не по вина на Скопие, а по вина на късогледите български политици, неглижиращи ключовото значение на името, което получи бившата югославска република Македония. Да припомним кой персонално носи вина. Болезнено изживяващият се за непризнат лидер на Балканите експремиер Борисов. Едва ли случайно контролираните от Белград медии в Скопие го възхваляват. Той бе най-яростен радетел да свалим ветото над Северна Македония (24 юни 2022 г.). Стъпка, която сериозни анализатори сочат като груба стратегическа грешка с непоправими последици за България.
Да припомним на читателите… Преди 9 години, на 1.11. 2013 г., 23-ма гръцки дипломати изпращат писмо до тогавашния премиер Самарас. Отбелязват: Ако Гърция приеме за Република Македония съставно име с географско определение, в този пакет трябва да бъдат включени и езикът, и идентичността. Документът обосновава гръцката позиция по спорния въпрос за името; гордиев възел с ред вплетени в един капан казуси. Гръцките дипломати с основание смятат: „Отстъпките по въпроса за името ще насърчат Скопие и занапред „да фалшифицира историята“ и да разпространява „исторически необоснованите си възгледи за македонски език и македонска идентичност“. В документа се настоява по никакъв начин окончателното име да не е „Македония“, защото това ще утвърди „безсмислената теория за обединение на разделена Македония“.
Горното становище ще залегне в решението на Атина какво име да наложи на Скопие. А безхаберно наивна София няма позиция по името. Два бяха вариантите: Илинденска Македония (предложен от Скопие) и Северна Македония – от Атина. Едва ли случайно се премълча най-подходящото: историко-географското име Вардарска Македония. Така Атина йезуитски наложи името „Северна Македония“, перфидно (коварно) създавайки препъникамък в отношенията София-Скопие. С това бе „закована“ перманентната актуалност на стародавните претенции на Скопие за някакво „македонско малцинство“ в България.
Че гръцкото предложение за името бе византийски замислена провокация срещу България, тогавашният премиер Борисов получи от незнаен нам умен съветник. На него дължим думите, които 2012 г. тогавашният премиер изрече пред паметника на Гоце Делчев в Благоевград: „Един от вариантите, който попадна при мен, беше за Северна Македония. И аз казах, че това пък ние не бихме го приели, защото утре ще кажат, че Благоевград е македонски“.
Тази и ред последващи отстъпки на София потвърдиха липсата на национална външна политика. Доказа валидността на проникновена мисъл на полския интелектуалец Станислав Лец: „Понякога наказанието влече след себе си вина“. Потвърдена с неделната провокация в Благоевград, направила гражданите гузни свидетели на откриването на т.нар. македонски културен клуб „Никола Вапцаров“. В нарушение на закона, без регистрация в съда, както бе с нашите културни центрове в Битоля и Охрид.
Неделното театрално позорище бе срамно и заслужено НАКАЗАНИЕ, упрек към бездарната и предателска външна политика на третия кабинет „Борисов“, подписал с лека ръка импотентния българо-македонски договор от 1 август 2017 г. „Дело Борисово“ бе продължено с ускорен темп от кабинета на К. Петков в странно негласен комплот с дишащия от некомпетентност (вече втори мандат!) по външната ни политика президент Радев. Така се стигна до предателското решение от 24 юни, с което т.нар. Народно събрание (НС) свали ветото над Скопие за стартиране преговорния процес за членство в Евросъюза. Националното предателство стигна своя връх с подписа, който на 29 юни Кирил Петков, в качеството на премиер в оставка, сложи под работещото срещу България френско предложение на президента Макрон. „Работещо“, защото между 25 и 28 юни под натиска на македонската дипломация окончателният текст бе съществено променен във вреда на България. Това обяснява защо президент, кабинет и депутати гузно премълчават истината за натиканите в глуха улица двустранни отношения.
Оттогава минаха четири месеца и ред събития потвърдиха: Скопие ни на йота не отстъпва от дишащата с омраза и лицемерие десетилетна политика към България. Опрян на явната подкрепа на Брюксел и Вашингтон, македонизмът настъпва с фанатично развени знамена. Македонисткият „десант“ в Благоевград на българофоба Мицкоски миналата неделя я потвърди.
Отсъствието на премиера Ковачевски от вулгарното шоу в Благоевград подразни скопските медии. Той се оправда с неотложно заседание на правителството. Но подкрепи „десантот во Пиринска Македониjа“ на главния си опонент Мицкоски. Публикува просълзяващи слова: „Мило ми е што македонски грагани, вклучително и господинот Мицкоски и господинот Апасиев (лидер на проруската левица – бел. Н.С.), може слободно да одат и да се радуваат на културен клуб во Бугарија“.
Грубият, поразително прост Мицкоски не криеше защо отива в Благоевград. Три дни преди събитието скопската медия МКД изнесе: „Лидерът на ВМРО-ДПМНЕ Християн Мицкоски заяви, че иска в Благоевград, където ке оди заради откриването на македонски културен център, македонците, които живеят в България, да видят, че някой в тяхната майчина държава се грижи за тях“.
Скопският портал „360 степени“ точно диагнозира появата в Благоевград на македонистката тълпа от Скопие, посрещната от позастарелите (но не в бляновете) нашенски еничари: „Мицкоски, неговата тайфа и целофанените левичари на Апасиев трябва да станат герои! На тях е дадена плакетата да се занимават с хората, които „бугарските комунисти еднаш ги тепаа, за да се запишат како етнички македонци, а потоа ги тепаа, за да се отпишат. Тие луге са трагичната последица на предавничката политика на Бугарската комунистичка партија во периодот од 30-ите години, па се до почетокот (началото) на 60-те години на минатиот век. Тие сами одлучиле (решиха) денеск да се претставуваат како маченици“.
Не тях ли визира „патронът“ на техния „културен клуб“ Никола Вапцаров: „Не, за тях аз не искам да пиша, / аз съм толкова девствен и млад, / че гърдите ми искат да дишат / на живот, а не на тяхната смрад…“.
Събитието в Благоевград бе проявление и доказателство за пагубата на колективни болести от пандемичен тип. Защото
МАКЕДОНИЗМЪТ Е БОЛЕСТ НА ОКОВАНИЯ ДУХ,
чийто вирус преди 88 години бе пуснат от лабораторията на Коминтерна. Тогава на 11 януари 1934 година с резолюция Коминтерна декретира: „ВМРО (обединена) е длъжна да организира и всекидневно да води борба против всички и всякакви прояви на национален гнет. В тази борба централен лозунг на ВМРО (об) трябва да бъде лозунг на правото на нацията на самоопределение до отделяне и завоюване на независима и обединена македонска република на трудещите се“.
„Логично“ есен 1934 г. под псевдоним Бистришки е публикувана статията „Защо ние, македонците, сме отделна нация?“. Това е българският комунист Васил Ивановски. В нея еничарят пише: „В Македония са налице всички елементи на една самостоятелна македонска нация със своя територия и икономическа цялост, със свой език и общ национален характер, и със своя македонска история“.
Авторът е секретар на Районен комитет на БКП в Пловдив. 10 години по-късно ще стане първият главен редактор на мастодонта на македонската преса – в. „Нова Македония“. На чиито страници май 1945 година ще публикува македонската азбука, съставена под редакцията на Блаже Конески и стоманения цензурен контрол на Титовия идеолог, черногореца Милован Джилас.
Година по-късно (1935 г.) друг български комунист предлага: Щом съществува македонска нация, не трябва ли да изобретим литературен македонски език? Това е роденият в с. Цървище, Кюстендилско, Алекси Величков (1890-1943). В Кюстендил, а сетне в Горна Джумая (дн. Благоевград) е учител, а след разгрома на Септемврийското въстание1923 г. бяга в Съветска Русия. На 1 юли 1935 г. в писмо от Киев до избягалото в Москва ръководство на ЦК на БКП предлага създаването на литературен македонски език да се възложи на група украински учени. И за начало да съставят македонска азбука, база на бъдещата македонска литература. Това, разбира се, става факт едва през 1944 година. Но вече под егидата на Тито и ЮКП. Така в Москва се ражда тезата за изначално съществуващата „македонска нация“, нищо че дотогава не същестува нито македонски език, нито македонска литература.
Македонисткият вирус „цъфти и връзва“ отровни плодове в Титова Югославия. Вирус, който със своите миазми (отровни изпарения) взривява чувствата на бедните духом, трови съзнанието на людето, но най-паче на политиците.
Т.нар. културен клуб „Никола Вапцаров“ в Благоевград има свой исторически предшественик. С една съществена отлика. Докато неговите учредители имат проблем, както пише скопското електронно издание Tribuna.mk, с „нивниот образовен цензус“ и съмнителната култура, не така стоят нещата със интелектуалци с македонски корен в София през втората половина на 30-те години на миналия век.
Става дума за
МАКЕДОНСКИЯ ЛИТЕРАТУРЕН КРЪЖОК,
създаден в навечерието на Втората световна война.
Уикипедия: „Комунистическата дейност в България през втората половина на тридесетте години на XX век по коминтерновската резолюция за създаването на „македонска нация“ довежда до решението да се създаде младежка група от интелигенти, която да работи сред македонските бежанци в България. През октомври 1938 г. в София се учредява литературна група от млади и начинаещи поети, писатели и журналисти, родени или произхождащи от родители от Македония… Функционира докъм средата на 1941 г.
Инициативата за създаване на македонски литературен кръжок е на Комисията за работа с младежите бежанци при Централния комитет на Работническия младежки съюз (РМС). Македонският литературен кръжок е създаден, за да стане проводник на политиката на БКП по македонския въпрос сред младата и образована част на македонските бежанци в България. По-известните му членове са Никола Вапцаров, Михаил Сматракалев, Венко Марковски, Коле Неделковски, Георги Абаджиев, Васил Ивановски, Асен Ведров, Васил Александров, Кирил Николов, Антон Попов и др.
След Деветосептемврийския преврат от 1944 година голяма част от бившите членове на кръжока играят първостепенна роля сред македонските бежански организации, съдействайки на югославската власт за засилване антибългарската кампания сред бежанците и насилствената македонизация в Пиринска Македония“.
Например Михаил Сматракалев. Историкът Петър Галчин: „Михаил Сматракалев е дете на бежанци от Беломорието. Роден е в Серес… Когато гръцки войски завладяват Беломорието, пристига със семейството си в свободна България. Установява се в Пазарджик. Каква е неговата съдба след 9 септември 1944 година? Михаил Сматракалев станал адвокат в Серес, но когато станало ясно, че България е победена, се завърнал в старите й предели. След септемврийската промяна през 1944 г. е изпратен за председател на окръжния съд в Неврокоп (дн. Гоце Делчев)“.
Философът Тони Николов добавя: „Съмишленик на Вапцаров и поет под псевдонима Ангел Жаров, който след 1946 г. като съдия и прокурор в Пиринска Македония издава безпощадни присъди срещу противниците на „македонизацията”. После, след скарването на БКП с Тито, извършва пълен обрат и се пенсионира като съдия в София. Но през 1993 г. отново се пробужда като македонец. Президентът Киро Глигоров лично го прави македонски гражданин и той завещава архива си на Института за македонска история в Скопие“.
Разбира се, ключов обект на публикацията е личността на Никола Вапцаров. Талантливият поет посмъртно стана обект на разкъсващото „от осанна до разпни го!“
Т. Николов: „В България до 1989 г. оценката за Вапцаров бе повече от еднозначна – „поет-революционер” и „комунист”. Това изчерпваше всичко. Идеологически зададено, и то веднъж завинаги, беше революционното направление в българската поезия – Ботев-Смирненски-Вапцаров – ос, спрямо която се подреждаха всички останали поети… Йордан Каменов, един от известните познавачи на неговото творчество, признава в книгата си „Властта, историята и Вапцаров” (2004), че на практика до 1989 г. всички тръгваха от стиховете му, ала кривваха към биографията му, започвайки да величаят героя. Затова някак логично след 1989 г. стана тъкмо обратното – биографията затисна поезията му. Тя изчезна, сякаш оставайки между пожълтелите страници на учебниците, а едни нови съвременници вече под вежди с него се гледаха строго – Вапцаров стана „поетът-терорист”, отговорен за злото, донесено от комунизма. Това даде повод на Скопие отново да препотвърди кражбата на „История и исторически личности”. Че Вапцаров е живял и загинал за Македония, че бил до последниятси дъх заклет македонист.
Как и защо е създаден Македонският литературен кръжок (съкрат. МЛК)?
Т. Николов: „Така или иначе, през 1938 г. бъдещият македонизъм минава под шапката на БКП. Иван Масларов, отговорник в ЦК за младежите бежанци, определя за „ментор” на кръжока критика Васил Александров, родом от Ботевград, но активно сътрудничил на „Македонски вести”. Александров свиква кръжока, който изработва свой устав, редакционна програма и си поставя точно определени цели. Още в първата селекция вътре попадат Никола Йонков Вапцаров и Антон Попов. Другите, освен домакина на сбирките Асен Шухов, са Кирил Николов, Георги Абаджиев, Тодор Янев, Антон Великов (Беломорски), Георги Деспотов, Иван Керезиев. Към тях се присъединяват и още двамина поети – Коле Неделковски и Венко Марковски, родом от Велес, вече пишещи на македонски (не, велешкият говор е български диалект от централната група югозападни говори – бел. Н.С.)… На два или три пъти пред кръжочниците идва да говори философът Тодор Павлов, бъдещ регент и бъдещ председател на БАН. Той, чисто диалектически, тези години стига до извода, че в Македония има и „славяноезични македонци”, и „българи” – всичко е въпрос на самоопределение“.
Че Вапцаров от самото начало заема централно място в МЛК, говори фактът, че нему е възложено да изнесе програмен доклад. Т. Николов: „И тъкмо този доклад, неговата тема, както и тезите в него, бяха дълги години сред най-строго пазените тайни в НРБ по обясними идеологически причини. Докладът на Вапцаров, носещ дългото и предълго заглавие „Върху Македония и задълженията на писателите македонци към нея, които трябва да следват революционните идеи на Гоце Делчев и Даме Груев“, е изнесен октомври 1938 г. В него Вапцаров не прави друго, освен стриктно да се придържа към начертаната партийна линия. Анализират се на първо място задачите на „пишущите македонци”. Там заявява: „Случи се така, че в Сръбска и Гръцка Македония великобългарските утопии изстиват и крепне едно ново поколение, ентусиазирано от лозунга „Свободна и Независима Македония”. Това е най-важният етап от македонския въпрос в последните години, който ние навреме не забелязахме и за чието проспиване носим лична и организационна отговорност… Но ако ние милеем за своята Родина, ако в нас има капка македонска кръв и е останала искра от благороден патриотизъм, този път трябва да се впрегнем, за да понесем част от тежестта на едно дело и жестокото величие на една епоха”.
Историкът П. Галчин, родом от Пиринска Македония: „От доклада се вижда, че в онзи момент Вапцаров влага не етнически, а политически смисъл в понятието „македонец“. Подразбира се, че и той, подобно на изстрадалото население от Сръбска и Гръцка Македония, вижда в македонското си самосъзнание не някаква историческа етническа даденост, а политическа и „патриотична“ целесъобразност“.
В доклада си, изнесен октомври 1938 г., Вапцаров подчертава негативната роля на ВМРО: „Действително, страшни опустошения направи в народната душа бившата ВМРО. Тя ни остави едно наследство на огорчение. Една невяра. Нека не си правим илюзии, че народът в Петричко и бежанията в България знаят добре да разграничат нашия кристален идеализъм от бандитските прийоми на михайловизма. Ние нямаме създадено едно стройно, популярно учение, което напълно да измести болката от простата душа с вяра. И нашите другари, които ще боравят в тази област с политика, трябва добре да внимават, защото досега е ясно, че още не е преминала организационната апатия“.
Защо е това отричане на ВМРО, след като години наред бащата на поета, Йонко Вапцаров, е виден и авторитетен, макар и противоречив член на ВМОРО! Лично познат на Гоце Делчев и Яне Сандански, а след 1920 година – приближен на Иван Михайлов.
Да, ВМРО на Тодор Александров, а след убийството му наследен от Иван Михайлов, създава от Петричкия окръг „държава в държавата“. Но рязката негативна оценка на ВМРО плътно следва партийната оценка. В личен план синът търси емоционален мотив да изрече тази оценка. Обвинен, че неправомерно разходва пари на организацията, по заповед на Иван Михайлов Йонко Вапцаров е отвлечен и стотина дни е в неизвестност. Даже цар Борис ІІІ, към когото се обръща за съдействие майката на поета, отговаря, че нищо не знае. Все пак, най-вероятно след намесата на ген. Иван Вълков, тогава посланик на Царство България в Рим, Йонко Вапцаров е освободен.
Това обяснява защо когато Н. Вапцаров говори за историята на Македонското освободително движение, визира само историята на ВМОРО на Гоце Делчев и Яне Сандански. Несъмнено изпълнява партийната повеля за създаване на македонска литература и история. Потвърждава го любопитен пасаж от доклада: „Ние трябва да познаваме македонската история и най-вече историята на националреволюционното ни движение – Илинден, Гоце, Даме, сраженията. Смъртта им и подвизите на много неизвестни. Трябва да се създаде така наречената революционна романтика, която е съставна част на художествения реализъм“.
Към края на доклада си Н. Вапцаров произнася думи, които пораждат съмнение у другарите. „И ако в различните етапи на тази борба и сложните политически ситуации, в които тя е попадала, се е появила идеята за автономна или независима Македония, то това се е налагало като тактика на борбата, при която не се е засягало нито националното съзнание, нито крайните цели“.
Това напомня мисъл на Гоце Делчев и други лидери на ВМОРО, когато говорят, че идеята за автономна (в рамките на Османската империя) Македония е тактическа, а не стратегическа задача. Което дава основание на Петър Галчин в неговата стойностна студия да твърди: тук Вапцаров визира не етно-културна Македония, а социално-политическа.
Постепенно обаче, с времето, дейността на МЛК намалява. Няма го предишния ентусиазъм. Животът си взема своето…
„Стеснява се – отбелязва П. Галчин – и кръгът на редовно участващите в кръжочната дейност. Васил Александров е напуснал кръжока няколко месеца след учредяването му. Иван Керезиев се занимава с живопис и рядко го посещава. Само от време на време идва на заседанията му Венко Марковски. Асен Шудров (Ведров) се отдал на литературна дейност извън кръжока. На практика Македонският литературен кръжок се свежда до числото на неговото ръководство от партийни деятели – Вапцаров, Сматракалев, Антон Попов и още двама-трима души – общо пет-шест човека. В МЛК почват дрязги, несъгласия. Но малцина, запознати с архивните материали (до 1989 г. „арестувани“ в спецфонда на Партийния архив на ЦК на БКП), се добират до истината. Става дума за нарастващи разногласия между Антон Попов и М. Сматракалев, от една страна, Н. Вапцаров и други – от друга.
Петър Галчин: „Но очевидно Антон Попов е бил недоволен от идейния „занес“ на Никола Вапцаров и на другите като него. През пролетта на 1940 г. той пише обширна критическа статия (От „Буря над родината“ до „Чудна е Македония“). В нея А. Попов отправя открит упрек към членовете на Македонския литературен кръжок и най-вече към Н. Вапцаров, че избягвали македонската проблематика …Учудващо малко място на страниците на статията си А. Попов отделя на поезията на Н. Вапцаров. Той явно е недоволен от своя другар от Банско, защото преобладаващо пише по теми, които не касаят пряко Македония.
Ето какво казва за МЛК Иван Керезиев в интервю за в. „Дума“ (23 юли 2003 г.). На въпрос „Как говори Вапцаров?”, художникът отговаря: „Той говори така, както се говори – на хубав български литературен език. Четеше спокойно, без отсянка на каквото и да е колебание“. А относно твърденията на скопски литератори, които, за да докажат „македонизма“ на Вапцаров, цитират откъс от стихотворението „Земя“: „Тази земя, по която тъпча сега, / тази земя, / която пролетен вятър пробужда, / тази земя – не е моя земя, / тази земя, / простете, е чужда“, художникът отговаря. „Не, не, не! За това и дума не може да става. Кольо говори в друг смисъл, че искаме друг социален строй, затова „тази земя е чужда“.
„Членът на кръжока Иван Керезиев – пояснява автора – си спомня, че различните позиции на Антон Попов и Никола Вапцаров по въпроса за езика понякога довеждали до остри пререкания. На заседанията Попов е настоявал всички да преминат да пишат на „македонски“. За Вапцаров обаче това е било напълно неприемливо. Част от членовете на кръжока смятали, че писането на „македонски“, т.е. на македонски диалект, е необходимо условие за създаване на македонска литература. Знае се, че това е теза, възприета от Венко Марковски и Коле Неделковски. Същата теза е застъпвал и Антон Попов.
Друго е мнението на Никола Вапцаров. Той открито не е бил против писането на диалект, но вътрешно в себе си бил дълбоко убеден, че стойностна литература може да се прави само на българския литературен език. Затова на него е и писал. Вапцаров не си е позволил да използва в стиховете си дори една банска дума“.
С избухването на войната обаче нещата коренно се променят. „Противно на забвението, на което членовете на Македонския литературен кръжок оставят темата за Македония, видимо се засилва привързаността им към общобългарската проблематика и успоредно с нея – формалното връщане към българските си чувства. През септември 1940 г. Н. Вапцаров, в унисон с другите български писатели и поети, възторжено посреща вестта за връщането на Южна Добруджа към България.
От това време е и едно негово писмо до тогавашния председател на Съюза на писателите в България Елин Пелин, в което Вапцаров недвусмислено се съпричислява към българската литература, наричайки я „нашата литература“. Писмото е във връзка със словото на писателя при откриването на изложба на българската книга в Софийския университет. В писмото четем: „Уважаеми г-н Елин Пелин, преди да започнете вашата реч, вие казахте няколко горчиви думи за българската младеж, смисълът на които беше приблизително такъв: „Съжалявам, че българската младеж, която предявява толкова претенции, не виждам тук”. Ако вие не бяхте един от нашите най-големи белетристи, ако не бяхте председател на Писателския съюз и ако не ни зашлевихте вашата плесница от такова официално място, не бих седнал да ви отговарям, защото най-после всеки си има мнение“. Вапцаров е обиден, защото се чувства част от българската младеж, а както се вижда от текста, българските белетристи определя като „нашите белетристи”.
Но не само у Вапцаров, а и у други членове на Македонския литературен кръжок се забелязва
ОТРЕЗВЯВАНЕ ОТ ЗОМБИРАЩАТА ДРОГА НА МАКЕДОНИЗМА.
Един факт е знаков за еволюцията на МЛК.„Седмичникът „Литературен критик“ започва биографията си като един от много литературни форуми на амбициозни, по-малко талантливи почитатели на художественото слово. Негов създател и официален редактор до края на съществуването му е строителният предприемач З. П. Танев. От желанието му да намери творци с опит, които да издигнат стойностно вестника, се възползват млади литератори с леви убеждения, които скланят редактора-издател фактически да поемат списването му. Сред тях е и Никола Вапцаров. След шестия брой (27 февруари 1941 г.) „Литературен критик“ реално се превръща в печатна трибуна на членовете на кръжока, а от брой 12 насетне негов главен уредник фактически става Вапцаров“.
А ето факт, който никак не се вмества в „прокрустовото ложе“ на македонизма. Става дума за това как „Литературен критик“ реагира на навлизането на българските освободителни войски във Вардарска и Егейска Македония. „В броя си от 20 април 1941 г. редакцията на вестника, състояща се от членове на Македонския литературен кръжок, приветства разгрома на Югославия от германските войски, защото вижда в унищожаването на това изкуствено антантовско политическо формирование възможност най-сетне да получат своята свобода дълго потисканите българи от Македония.
Заглавието е „Честито Възкресение Христово“, странно звучащо за атеисти! Ето коментара на редакцията: „Повече от четвърт век Христовото Възкресение изгряваше над поробените родни братя из Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини скрито в сърцата ни. Повече от четвърт век Спасителят на човечеството се раждаше и възкресяваше окован в кървави и ръждиви окови. Повече от четвърт век свободолюбивият и борчески дух на българина бе потискан от „брата” сърбин. Стига! Само в една нощ свободата огря над цялата българска земя. Ликува братът от Дунав до Бело море и от Черно море до планините на Албания. Свободата на поробените българи идва наедно с най-великия православен празник – Възкресение Христово. Нека това първо свободно празнуване на този голям християнски празник прокънти до коварния и ненаситен за човешка кръв Албион (Великобритания – бел. ред.), за да чуе и разбере, че не се гаси това, що не гасне. Кръвта вода не става. Честито Възкресение Христово на целия свободен български народ!”. Редакцията”.
Значи ли това, че с освобождаването на Македония, целта на МЛК, в частност на Никола Вапцаров, е постигната? Тогава какво остава!…
„Кръжокът реално преустановява дейността си. Естествено, при това положение краят на Македонския литературен кръжок остава само да бъде оповестен. И тъкмо така и става, след като Югославия капитулира на 18 април 1941 г., а ден след това българските войски биват посрещнати с цветя и възторг от местното население в Македония, а след още един ден – в Беломорска Тракия. На заседание на кръжока през май 1941 г. Кирил Николов обявява края му с мотива, че при новата обстановка е необходимо членовете му практически да се включат в политическата борба. Саморазпускането на Македонския литературен кръжок в пропагандната литература се свързва със започналата война на Германия със Съветския съюз на 22 юни 1941 г. и с необходимостта членовете на кръжока активно да се включат в започналата от комунистическата партия съпротивителна борба“.
Има ли тук премълчана истина? „Истинската причина – сочи П. Галчин – за официалното прекратяване дейността на кръжока може да се открие в материалите на „Литературен критик“. А те говорят, че след като голяма част от Македония е възвърната към България, макар и само административно, и местното население там жадува за българската култура, дотогава забранявана и преследвана от сръбските и гръцките власти, съчиняването на „отделна“ литература, макар и формално, е абсолютен анахронизъм. Нещо повече. За патриотичната интелигенция, както и за въодушевения от станалото национално обединение български народ от двете страни на бившата граница, подобна дейност би била провокационно вредителство. Не е случаен фактът, че дори комунистическата партия не се ангажира с непопулярните македонистки прояви, а се задоволява само с привидно поддържане на коминтерновското становище“.
За поета Вапцаров случилото се е реализация на отколешна, лелеяна в сърцето мечта. Не само национална цел – обединение на българите в трите части на Македония, поставена от великия Гоце. Н. Вапцаров се надява и мечтае, че най-сетне ще дойде ред за осъществяване на гениалната мисъл на Гоце Делчев „Аз разбирам света единствено като поле за културно съревнование на народите“. Цивилизационна, тя разглежда световната история като благороден агон (състезание) между творческите потенции на нации и личности…
НИКОЛА СТОЯНОВ
