Проф. Мария Цакова от Банско: Гоце, войводо, с кого да изпеем хайдушките ти песни, без да те делим като в Соломоновата притча за двете майки?*

Ако Стево Пендаровски познава легалната страна на македонското освободително движение, не би си позволил да играе така зле своята роля в последната сцена на театъра на абсурда на Скопие миналата седмица

Мария Цакова е един от най-задълбочените изследователи на Македонския въпрос у нас. Дълго време сама изучава историята на Македонското освободително движение, нещо, което се превръща не само в нейно хоби, но и в нейна съдба. През 1989 г. заминава за САЩ по покана на Македонската патриотична организация и работи за българската страница на в. „Македонска трибуна“. По-късно завършва две американски магистратури и става преподавател по писмен английски език на американските студенти. Пише поезия и има две публикувани книги – „Обръчите на мълчанието и „Математиката на поезията и времето“. Миналата година Цакова се върна в родния гр. Банско, където в момента работи върху следващата си книга.

Вчера България почете 119 години от смъртта на Гоце Делчев – един от най-значимите български революционери, водач и идеолог на българските македоно-одрински революционни комитети.

Преди няколко дни пък господин Стево Пендеровски направи едно изказване за ВМРО, което не само беше неочаквано, но ни накара да зяпнем от учудване, защото излезе от устата на един доктор по политически науки, и още по-важно, от устата на един съвременен политик, пред който в момента стои голямата задача да търси пътища за подобряване на отношенията между България и Република Северна Македония, за намиране на консенсус и опит да бъде започнат един смислен диалог, в който той да присъства като съвременен човек и политик, а не като партиен агитатор от 50-те години.

Като любителка на театъра от най-ранните ми години това, което става в днешно време в РС Македония, прилича повече на една от пиесите на абсурда на Самюел Бекет. Сценарият е прост и сме го гледали, поне аз, много пъти.

На авансцената се появява един бивш другар, в случая г-н Пендаровски, и почва да размахва като палка своите (не)знания по македонския въпрос. И почти заплашително обезсмисля живота и неговите ценности и иска да ни убеди да вярваме в това, в което вярва той. А ние безсилно седим на столовете си и като героя на Бекет се чудим дали Годо ще се появи най-накрая и защо тази пиеса продължава да се играе. Не беше ли свалена от световния репертоар с падането на Желязната завеса?

От авансцена доктор Стево с един замах ни върна в годините на мракобесие, арогантност и цинизъм, проявени при незачитане на убежденията и мнението на тия, с които не е съгласен. И това става десетилетия, след като целият свят не само прости на Германия, но създаде Маршал план, за да й помогна да се въздигне до една от водещите икономики в Европейския съюз. А къде отиваме ние? Нима отново трябва да се връщаме в мрачните години на комунизма и да употребяваме фалшифицираната терминология, с която си служеха комунистите, за да всяват омраза и да убиват безпощадно, или да заглушават чрез затвори, лагери, политически и психологически терор гласовете на ония, които се отъждествяваха смело с идеите на вожда на македонското освободително движение Иван Михайлов и предшественика му – легендарния Тодор Александров?

Знам, много историци писаха, даваха интервюта и продължават да пишат и разговарят по въпроса за мястото на ВМРО в нашата история и минало. Няма да ги повтарям. Тука искам да отбележа някои дейности на ВМРО, които не бяха засегнати.

В том трети на своите „Спомени“ Иван Михайлов казва „ВМРО всякога е била едно средство в ръцете на народа ни. Целта е била да се извоюват възможности за спокоен живот, културно и стопанско развитие при гарантирана свобода“. И така, нейната цел е била не само да се провежда революционна борба, а да се ангажира цялото общество чрез различни легални организации, дружества, вестници, списания и др., да съхрани историята и културните ценности, да просвещава и да информира света за истината за Македония. И това е дейността на ВМРО, за която малко се говори. А в легалното движение са участвали почти всички, които не са били свързани с четите, без разлика на пол, възраст и образование. И това започва още от времето на ВМОРО и е продължено, разширено и задълбочено от Тодор Александров и впоследствие и от Иван Михайлов.

Опитвам се да систематизирам това огромното количество информация и сигурно няма да успея да засегна всички дейности на легалните организации, създадени и подкрепяни от ВМРО, но ще се опитам да представя поне някои от главните активности, което ще даде ясна представа на заинтересованите, че да се правят бързи и повърхностни изявления за това какво е ВМРО е не само опростенческо, но и води до значителни заблуждения за това какво сме били като народ, за какво и как нашите предци са се борили, за да стоим заедно в трудната ни съдба на хора от Македония, което е явно, че някои съвременни политици още не им изнася да го правят.

Тук искам да отворя и затворя една скоба. В ония години думата македонка/македонец са означавали българин/българка от географската област Македония; в нашето съвремие те придобиха и съвсем друго значение след създаването на югорепубликата Македония и македонския език. Първата организация, която искам да спомена, е Тайната културно-просветна организация на македонските българки, създадена /моля, забележете/ в Скопие през 1926 година. Нейна основателка е Роза Койзаклиева, българска учителка, която умира в затвора в Идризово през 1947 г. С тая организация е свързано и името на Параскева Тошева, сестрата на Венко Марковски, а също и Гена Велева, оная смела млада жена, която изпраща апел до Лигата на нациите в Женева за положението на българите в Македония под сръбска власт.

И така, бих искала да продължа със сиропиталище „Битоля“ в София, което е дело на Македонското женско дружество, чиято цел е била да се погрижи за децата, останали сираци след Илинденското въстание 1903 г. и Балканските войни 1912-1913 г. Официално е било регистрирано през 1915 г. Настаняваните деца са били между 7- и 14-годишни. Широкоскроената в ония години македоно-българска общност поддържа с дарения сиропиталището, което е било подпомагано и от българската държава.

Една от най-забележителните инициативи, разбира се, е бил Македонският научен институт, създаден в София през 1923 година по инициатива на Щипското братство, с първи председател проф. Иван Георгов. Тази институция извършва една забележителна изследователска и публицистична дейност за времето на своето съществуване. В нейната дейност участват голям брой от най-забележителните интелектуалци и професори от Софийския университет. Събира се информация за културата, обичаите и традициите в Македония, а също и данни за Илинденското въстание и участниците в него. Печатен орган на Македонския научен институт е сп. „Македонски преглед“, което започва да излиза през 1924 г. с гл. редактор Георги Баждаров; след него гл. редактор е бил знаменитият Любомир Милетич. Това е едно място, с което би се гордял всеки един народ, но каква е неговата съдба? След 9 септември 1944 г. институтът е затворен и неговият архив е предаден на новосъздадената Република Македония през 1947 г. Предадени са и тленните останки на Гоце Делчев, които до тоя момент са били съхранявани в София, в сградата на института. За съдбата на тоя архив никой не пише. Само нашето въображение може да построи картината на неговото „изчезване“.

Друга голяма и изключително важна проява на ВМРО е създаването на Македонската патриотична организация (МПО) в САЩ и Канада през 1922 г. в град Форт Уейн, щата Индиана. До началото на 80-те години на миналия век офисите са били в Индианаполис, но по-късно са върнати във Форт Уейн, където се намират и в настоящия момент. В миналото е имала свои дружества в много градове на САЩ, Канада, Австралия, Южна Америка и Западна Европа. Нейната цел е била да съхрани българския дух на Македония сред емиграцията в свободния свят, да поддържа връзки с политици, писатели, журналисти и да ги запознава с македонския въпрос и неговата кауза. Това е най-дълго продължилата да съществува македоно-българска организация в света. За неин първи организационен секретар Тодор Александров изпраща Йордан Чкатров, а горещи препоръки за него дава и Иван Михайлов. Чкатров извършва една апостолска дейност сред имиграцията, пътувайки из цялата страна и срещайки се със стотици хора. През 1927 г. МПО взема решение да започне издаването на седмичника в. „Македонска трибуна“, който се публикува на литературен български език. Първият брой излиза от печат на 10 февруари 1927 г. Макар и с намален брой дружества, МПО продължава да съществува до днес, а в. „Македонска трибуна“ продължава да се публикува месечно само на английски език. Организацията има годишен конгрес, който се организира в различни градове на САЩ и Канада, и обикновено кани за главен говорител известни американски или канадски политици, писатели, журналисти и др., изпраща петиции и апели към международни организации, поддържа връзка с американския Конгрес и хора от целия свят, които искат да научат за Македония и нейната справедлива кауза.

Не мога да не спомена и Македонския женски съюз, просъществувал от 1924 до 1934 г. Той е свързан с имената на Вангелия Александрова, вдовицата на Тодор Александров, Райна Дрангова, вдовицата на полковник Борис Дрангов, и Константина Александрова, сестрата на Т. Александров. През 1926 г. съюзът става член на Международната женска лига за мир и свобода, председателстван от Екатерина Каравелова. Само през 1926 г. той има 45 дружества и 4500 членове, а през 1933 г. – 51 дружества и 6000 членове.

А в Македонското студентско дружество „Вардар“ /1920-1934 г./ членуват като студенти Иван Михайлов, който е бил и първият председател, Йордан Чкатров, Любомир Весов, Кр. Велянов и много други. Дружеството развива огромна културно-просветна работа, поддържа връзки с другите легални организации и с националните студентски организации в много европейски страни, издава годишника „Вардар“.

ВМРО е имала и свой Македонски студентски съюз в чужбина, а също така и Задгранично представителство, което е издавало в Женева в. „La Macedoine” от 1926 до 1933 г. Първият негов редактор е бил изключително интелигентният Симеон Евтимов, а след неговото убийство през 1933 г. вестникът е бил издаван от Димитър Цилев, който трагично загива през 1944 г. За това издание Ив. Михайлов пише в спомените си „Едно от най-хубавите легални начинания, в които са били вложени настойчивост и енергия от страна на ВМРО, си остава седемгодишното излизане на тоя вестник в Женева. Първият му брой се отпечати на 14 юний 1926 г.“ Михайлов също споменава, че и Симеон Радев дава висока оценка на вестника. Македонският студентски съюз е учреден в Лайпциг през 1925 г., а неговият последен конгрес е бил в София през 1932 г. С тази организация са свързани имената на Йордан Гюрков, Кр. Велянов, Йордан Чкатров, Асен Аврамов, Любомир Димитров и други.

Не на последно място трябва да се постави и Илинденската организация, която е създадена през 1920 г. и в която са членували участниците в Илинденското въстание, които не се вливат във възстановената от Тодор Александров ВМРО. Регистрирана е като културно-просветна и взаимоспомагателна организация и е имала дружества из цялата страна. Закрита е през 1947 г. Неин печатен орган е „Илюстрация Илинден“, списание, в което се публикуват много факти, документи, снимков материал, спомени и статии за Илинденското въстание.

Не трябва да се пропускат финансовите институции, създадени с подкрепата на ВМРО; това са били Кооперативната банка и Македонската народна банка, а също така и Парламентарната македонска група, чиито членове са били хора от Пиринския край. Нито трябва да се забравят организирането на знаменития Македоски събор в Горна Джумая през 1933 г. и издигането на паметниците на незабравимия Тодор Александров в Кюстендил и Незнайния войн в Горна Джумая. А голямото количество вестници, списания и книги, които са били издадени между двете световни войни, също представляват един огромен материал в подкрепа на това, че ВМРО е била притегателна сила за хора от всички слоеве на живота.

Знам, че картината е непълна, но моята цел не е да бъда всеобхватна. Темата трябва да се продължи да се изследва и да се направят още по-задълбочени проучвания на легалната страна на македонското освободително движение, защото тогава хора като господин Стево Пендаровски няма да си позволяват да играят така зле своята роля в последната сцена на театъра на абсурда на Скопие. Време е наистина да се научим да живеем, без да се стремим да откриваме това, с което сме различни. А господин Пендаровски и сие трябва да намерят начин да приемат македонското движение такова, каквото е, и да се запознаят с неговата многообразна дейност така, както в подобни ситуации са процедирали и други държавници и държави от цивилизования свят, към който той така иска да присъедини страната си, която в момента ръководи. Време е на масата за дискусии двете страни да седнат като достойни хора и да се търсят решения, за да оставим по-малка каша от тая, която я забъркаха предишната генерация политици и от двете страни на границата, особено когато става въпрос за македонския въпрос и неговите герои. И Обединена Европа, и следващите поколения ще ни бъдат благодарни за това.