Почти до 90-ата си година голямата Емилия Радева играеше на сцената в проекти на формация „Артисти със сребро в косите“. Една от последните й роли беше в спектакъла на Недялко Йорданов „Каквото – такова“ в Народния театър „Иван Вазов“, където си партнираше с други достолепни артисти от по-възрастното поколение като Жоржета Чакърова, Рут Рафаилова, Богдан Глишев и др.
Миналата година тя отпразнува 90-годишния си юбилей заобиколена от най-близките си хора – дъщеря й Катерина, която живее във Франция, и внукът й Леандър-Любо, кръстен на съпруга й, Любомир Димитров, който си замина от този свят през 2001 година.
Голямата Емилия Радева е родена на 23 май 1932г. в Радомир. Тя е сред свидните легенди на българското кино и театър. Според Людмил Кирков „Емилия Радева е от актрисите, за които трябва да се пишат роли. Тя не може да играе каквото и да е, защото има лице и характер, които изискват грижа”.
Родена е в Радомир. Завършва специалност актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на професор Боян Дановски през 1955.
Започва работа в Драматичния театър в Пловдив (1955 – 1958), а след това и в театъра на Театър на народната армия (1958). От 1959 е член на СБФД. Председател е на секция „Актьори“ при СБФД (1980). Играе и в постановките на Театър 199: „Първата обич“ от Станислав Друмежки, реж. Любен Карабоиков; „Нечакана среща“ от Блага Димитрова, реж. Лена Ченчева, „Животът – това са две жени“ от Стефан Цанев, реж. Младен Киселов; „Ана Лиа“ от Дина Коча, реж. Леонтина Ардити; „Индийското въже“ от Кирил Станчев.
През 1974 е удостоена със званието заслужил артист, а 6 години по-късно и със званието народен артист. През 2003 е наградена с орден Стара планина – I степен „за приноса си за развитието на българското изкуство и култура“
През 2013 е наградена с „Аскеер“ за цялостно творчество.
В театъра има огромно количество роли. Снимала се е в 38 филма, сред които „А бяхме млади”, „Неспокоен дом”, “Случаят Пенлеве”,„Любовницата на Граминя”,„Иконостасът”, “Не си отивай!”, “Последната дума”, “Спомен за близначката”, “Матриархат”, “Юлия Вревская”, „Разследване” и др. Участвала е и в десетина сериали.
Аристократката на българския театър Емилия Радева умира на 11 май, дни преди да навърши 91 години
„Едно от най-хубавите неща в живота ми бе, че играх в 12-серийния руския филм за Ванга, бях нейна свекърва. Снимките бяха в село Плана. Играех в началото на филма, когато Димитър Гущеров води сляпата си жена Ванга при мен, да ни запознае, а той тръгва войник. Станаха много хубави драматични епизоди. Аз много обичах Ванга и я познавах лично“.
Тези думи споделя голямата актриса Емилия Радева преди време в интервю за „България днес”. Двете с покойната вече Невена Коканова често са били гостенки на Ванга.
„Тя ми помогна, бях нещо притеснена за внука и ми каза, че няма проблеми. За мен тази жена е изключителна, извънземна. Не знам, всеки вярва по свой си начин. Ванга не ми предсказа за книгата, която по-късно написах, но фактически ми помогна, защото с хонорара от филма за нея си покрих половината от разходите по книгата. Казах си, по-добре да ги изгладувам, отколкото да се моля на някого за спонсорство. Знам, че няма възвръщаемост, но реших, че книгата трябва да излезе“, допълва още Радева.
На една от интересните й срещи с Ванга присъствала и племенницата й Красимира. „Всички много я обгрижваха, обичаха я, както и тя близките си“, спомня си Радева.
Именно тогава Ванга разказала пред нея и племенницата, че България ще оцелее и няма нищо лошо да й се случи. Казвала: „Нищо нема да ни изтреби – ни болести, ни чума, ни война. Най-страда народо от алчност и завист. Но щом Ноевио ковчег е тук, нема страшно“.
Пред племенницата си приживе петричката пророчица дори е посочила мястото, на което се намира Ноевият ковчег в момента. „Ноевият ковчег не е в планината Арарат, а е заседнал някъде междупланините Пирин, Рила и Родопите, в близост до река Места“, разкрила приживе пророчицата.
След думите й племенницата Красимира продължила да разпитва леля си и чинно записва в записките си думите й за книгата си, издадена по-късно. „Поводът за откровението на леля стана един невинен мой въпрос, докато се дивях на красотата на дъгата. Питах я: „Кажи ми как виждаш ти дъгата, какво означава толкова много красота, събрана в едно?“. „Дъгата, каза тя, се появява за първи път, когато дъждът е спрял, след като е валял обилно в продължение на 40 дни и е унищожил целия човешки род и всички земни твари. Останал е само ковчегът на Ной.“ „Това е легенда. Ти така ли го виждаш?“, попитала учудено Стоянова. Тук феноменалната жена отговорила: „Ох, не мога да ти кажа всичко, което виждам, но вечер, към полунощ, когато пресичам салона на долния етаж на къщата си, винаги минавам покрай този Ноев ковчег, той стои там непокътнат вече толкова години“.
Малко след срещата си с Ванга Емилия Радева едва преодолява мъката си след кончината на съпруга й – Любомир Димитров.
„Изпаднах в тежка депресия цели две години и половина. Не излизах, не ядях, имах какви ли не здравословни проблеми. Нищо не ме радваше, но Мадлен Алгафари ме излекува. Тя ме посъветва да правя нещо с ръцете си. Аз съм голяма чистница и домакиня. В семейството ми рано останахме без майка и всичките четири деца умеехме да вършим всичко – готвене, чистене, гладене, пране. Но тогава, по време на онази голяма криза, нищо не пипах, ей така, седях и гледах в една точка. Измъкнах се. Но съдбата ме е изправяла пред много изпитания. Дъщеря ми едва оживя, след като се заля с гореща вода, когато беше само на две годинки. Нападали са ме, блъскала ме е кола, чупила съм крак, какво ли не. Но винаги съм вярвала в провидението и в Господ. Това ме е спасявало и мисълта, че го има, защото знам от Ванга, че е така“, категорична е Емилия Радева.
Самата тя също си пада медиум. Въпреки че изглежда овладяна и дори хладна дама, и сега не пропуска да се оглежда за четирилистна детелина и да внимава да не пресече пътя си с някоя махленска черна котка. Винаги се оглежда за комичистач, отворен прозорец и бял кон. Радева не крие, че умее да тълкува и сънищата до такава степен, че от тях да разбира какво я чака в бъдеще. След един подобен сън, в който е боса, ексибиционист я напада в гората до тях и чупи пръстите на десния й крак. „Имаше намерение да ме пребие на място, ама не беше познал. Аз му се опънах“, спомня си през смях актрисата.
Самотата е двояка
Самотата е двояка, не можеш да я преодолееш, а да я използваш рационално, казва актрисата Емилия Радева в интервю за БТА през 2021 година. Разговорът е с доц. Георги Лозанов, посветен е на 30-годишнината на наградите „Аскеер“. Емилия Радева е носител на отличието за цялостен принос, което получава през 2013 година.
„Удивих се от това колко неща човек прави интуитивно, идват му отгоре. Има такива роли, в които, като стъпиш на сцената, някаква енергия те поема, издига те, сякаш не си ти. И това е нещо велико и незаменимо, част е и от теб, и от магията на театъра“, казва още Емилия Радева. Тя говори още за семейството си, любовта на сцената и в живота, за неизиграните роли и възмездието, за загубите и битките.
– Освен „Аскеер“ за цялостен принос, имате и друг – за главна женска роля, каква беше разликата в преживяването?
– Сама участвах и добре си спомням, когато през 1991 г. се учреди „Аскеер“ като действащо събитие и първата награда за цялостен принос дадохме на Славка Славова. Колегите бяха уредили някаква зала в НДК, където й я връчихме. Беше много трогателно и много вдъхновяващо, че наградата отива специално при Славка Славова. Аз имам голямо уважение към нея не само като актриса, а и като човек, и като жена.
На следващата година аз взех статуетката за женска роля, имах право по регламент, защото напуснах Театъра на армията, в който играех от 1958 г., не обичам думата пенсионер. А и не мисля, че колегите ми дадоха наградата за компенсация, а заслужено – за силната ми и драматична роля.
– През 2013 г., когато сте удостоена за цялостен принос, „Аскеер” вече се е превърнал в най-престижната театрална награда и в голямо културно събитие…
– Да, голямо събитие. Следях го с интерес, под ръководството на Милен Миланов, председател на фондацията. Винаги ме каниха на церемониите по връчването с техните много впечатляващи програми, което също трябва да се подчертае. Театърът се представяше не само от фондация „Аскеер“, а от тези програми, в които участваше.
След като минах на свободна практика, се срещах с колеги от другите театри – Сатирата, „Сфумато“, Народния театър, някои от които получаваха отличието за цялостен принос. Радвах се за тях, някъде дълбоко в себе си си мислех, че то може и към мен да дойде. Въпреки това, когато се случи, изненадата ми беше голяма. Бях дълбоко развълнувана, още повече че връчването на наградата съвпадаше с моя рожден ден – 23 май.
– Спомняте ли си какви бяха Вашите благодарствени думи в онази вечер?
– Когато в залата прозвуча песен, посветена на мен, бях толкова трогната, че накрая наистина не можех да кажа нищо повече, освен да благодаря. Благодарих на моите родители, на моята майка, която е починала на 39 години, и се запитах дали ме вижда отнякъде, дали ми се радва. На моите сестри и братя, на приятелки, на колегите ми, на авторите на пиеси, чийто труд и талант изключително почитам. Защото ако актьорът няма текст, добра литература, няма на какво да стъпи. Помолих Фондацията да не ми се обижда, но казах, че разделям наградата с моя покоен съпруг Любомир Димитров. И я посвещавам на дъщеря ми и моя внук.
-Говорили сте за Вашия съпруг, за майка Ви… Имахте ли усещане в този момент, че сте в контакт с отвъдния свят и с близките Ви там?
– Аз съм възпитана в християнската вяра, може би, защото сме останали сираци, две сестри и един брат, и баща ми ни е въвел във вярата, за да търсим някаква утеха. Това е останало в мен и непрекъснато се моля – имам си моя молитва, която си я казвам сутрин и вечер. Вечер се моля да ми простят за грешките и благодаря, че съм изживяла деня си, а сутрин благодаря, че съм се събудила жива, и се моля да имам лек ден и да са добре моите близки, приятелите. Моля се и за тези, които са пострадали, вижте какви бедствия стават. Това някак си ми дава сила и успокоение.
– Вашият съпруг беше голям актьор, играли ли сте заедно?
– Хората, с които ме е срещнал животът – не се оплаквам от съдбата си, като се започне от родители, учители във ВИТИЗ, драматурзи, режисьори, колеги са били стойностни. Такъв беше и моят любим съпруг – необикновен човек и актьор, френски възпитаник, изключително интелигентен и ерудиран. Баща му беше шивач, майка му работеше във фабрика „Бакиш“, но тези родители са го дали във Френския колеж, приходящ, от забавачница. И той ми е казвал, че от квартал „Надежда“ (пишат му на дланта кой трамвай да вземе) пътува с две смени на транспорт, за да отиде до семинарията, където е колежът. В такива училища е имало езда, плуване, волейбол, баскетбол, фехтовка… Той беше подготвен за професията, защото мъж без тези спортове трудно може да направи актьорска кариера.
Освен в живота, бяхме партньори и на театралната сцена. Едни от най-значимите роли съм изиграла именно със съпруга ми, например в постановката „Осъдени души“, драматизация на Христо Ганев, Асен Шопов я направи. Той играеше отец Ередия, аз бях Фани Хорн.
– Как играят любов на сцената хора, които се обичат в живота?
– Да Ви кажа, човек изключва. Ние нямахме навик и вкъщи да репетираме, всичко е там, когато се качиш на сцената. В семейството има твърде много бит, ако не мога да го изключа, как аз ще припадам по Ередия. Даже Асен Шопов беше измислил едно скеле – тя отива в лагера, безумно влюбена в него, и се съблича по бельо, търсихме телесен цвят. Това в вкъщи е всекидневие. Но човек не пренася нищо от всекидневието си.
Другата голяма роля, която направихме със съпруга ми, беше „Мария Стюарт“, аз играех Елизабет, той беше граф Лестър. В кратките сцени помежду ни ни свързваше мълчанието. Голямо изкуство е да правиш театър не само в диалог, но и в тишина. Спомням си Георги Стаматов как ни учеше – не наблюдаваше толкова актьорите, колкото публиката, как слуша мълчанието.
– Имате и на сцената, и на екрана монолитното присъствие на силна жена с труден характер.
– Аз Ви благодаря, че не споменахте – то ми стана като отличителен белег – ледената кралица. Да, има такова нещо.
– В този образ себе си ли играете, или българката въобще?
– Те се преплитат – аз съм от такъв род на хора, работливи и честни, от малка съм била по полета, учили са ме да гърля, да копая. Обичам природата и тези хора, които се занимават с природата. Моите роднини, особено по бащина линия, бяха много строги, в хубавия смисъл на думата. Почитаха традициите, да празнуваме цялата рода, да си видим и младите, и старите. Моят съпруг беше друго нещо, беше бохем.
– А Вие не бяхте ли?
– Мъчех се да бъда. Аз си бях едно провинциално дете, което той ме въведе в по-изисканите среди, за което съм му благодарна.
– Някъде казвате, че сте го ревнували много?
– Ревнувала съм го, да. Но той, което никъде не се споменава, не знам по каква причина, много ме ревнуваше. Правим снимки в Асеновград с Невена Коканова и Любчо Шарланджиев. И той остава с мен да види как ще мине нощта. Ако няма ревност, не е любов, а само съжителство.
– Как гледате на любовта, загуба на свобода ли е, или обратното?
– Много обичам народното творчество, където любовта е наречена „сладка мъка“. Без нея няма живот. Тя може да има различни проявления, в зависимост от възрастта – привързаност, всеотдайност, постепенно изчезва началната романтика, търсенето и откриването на другия. Но човекът е глъбина, не можеш да го опознаеш. И сега си мисля колко неща съм изпуснала – кратък е този живот и за творчество, и за живеене, и за добри дела, много е кратък. И за да го разбереш, е кратък.
– Кога, според Вас, актьорът имаше по-голяма възможност за реализация – в бившето общество или после, когато комунизмът падна?
– Това много зависи и от самия индивид. Аз не съм напориста, не съм алчна, даже изпитвам известно неудобство, когато ми се струпат много блага и си викам: „Господи, това не е добре, нека има и за другите!“. Много хубаво е казал Флобер в „Мадам Бовари“: „С всяка радост, безкрайна мъка“. Човек изкупва. И тук не мога да не дам пример с Венчето Коканова, душа-човек, през втората половина на живота си станахме много близки. Видях я един месец преди да си отиде от този свят – у тях, беше точно след Великден, даде ми яйца, които сама рисуваше. Двадесет години вече не са мръднали. Сварвам я да къса и хвърля с елегантен жест в един черен найлонов чувал кореспонденция, снимки. Аз я питам защо го прави, а тя: „Еме, това вече на никого не е нужно“. И после каза: „В този живот човек за всичко плаща. Аз получих толкова много от живота – от професията, от хората. И сега дойде моментът, когато аз трябва да платя с живота си“. Когато започвам да се оплаквам, винаги се сещам за нея, аз я надживях и не трябва да оплаквам. Иначе и аз плащам, но по-бавно, а то е и по-мъчително.
– Това, с плащането, е утешителна мъдрост ли, или човек се бунтува?
– Това е мъдра мисъл. Аз вярвам в предупрежденията, без да иска, човек става суеверен. Бях нападната в гората – случи се седмица, след като получих званието „Народна артистка“. Нямахме топла вода и аз през гората слизах пеша до Театъра на армията, за да си взема душ, в прекрасно настроение. Мъжът ми предлага да ме изпрати донякъде, но му отказвам. Дъщеря ми му казала да ми направи номер и да ме проследи, но той пък отказал. А още преди да тръгна, една приятелка ми се обажда, ако искам да взема душ у тях. Аз обаче решавам да отида през гората към театъра. И така имах три предупреждения, които не отчетох.
– Имате ли неизиграни роли, за които съжалявате?
– Да, има немалко постановки, в които съм мечтала да играя, но не съм имала шанса. Даже не бих казала роли, а автори, с които не успях да се срещна – най-вече Шекспир. Или Чехов – колко пиеси се направиха в Театъра на армията?
Но пък на 35 години съм била, когато играх Жана д’Арк – нищо не съм знаела, ходех в Народната библиотека с малко френски и руски да прочета нещо за биографията й. В едно предаване за книги наскоро чувам, че е излязла „Лични спомени за Жана д’Арк“ от Марк Твен, повече от 400 страници… И сега, когато прочетох книгата, си казвам: „Как съм имала смелостта да я изиграя?“. Удивих се от това колко неща човек прави интуитивно, идват му отгоре. Има такива роли, в които като стъпиш на сцената, някаква енергия те поема, издига те, сякаш не си ти. И това е нещо велико и незаменимо, част е и от теб, и от магията на театъра.
