Световният вицешампион по самбо и майстор на спорта в класическата борба, скулпторът Иван Яноров Вангелов-Пирин: Чичко Паричко превзе и спорта, навремето се състезавахме за едно потупване по рамото, а сега финикийското изобретение раздели хората, раждаме се равни, но умираме различни

Иван Яноров Вангелов е майстор на спорта. Състезател е по класическа  борба. През 1974 година става световен вицешампион по самбо. Ив. Вангелов е известен и като майстор на чука и длетото. Изваял е много скулптури, които и сега стоят на почетни места в различни градове на страната. Баща е на известната актриса Стефка Янорова, наричана в театралните среди втората Невена Коканова. Съпругът й Петър Трендафилов е работил като хирург във Военномедицинската академия в София.  Иван Яноров Вангелов е роден в Кресна през 1948 година. Макар и на 69 години вече, все още не отпуска мускули и поддържа приятелство с легендите в класическата борба Александър Томов, Боян Радев, Петър Марков и други. Живее в София, но повече се застоява в Кресна, където поддържа бащиния си дом.

– Иван преживял си много. Как живееш днес?

– Ами как? Живея и се радвам от това. Опитвам се да забравя стари, лоши преживелици, да си спомням за добри, а и да се приспособявам към новите предизвикателства.

– И тези нови предизвикателства и условия по-добри ли са от тези, които си преживял?

– Някога можехме да се трудим и за едно потупване по рамото, за някаква грамота, купа или медал. Сега всичко е по-друго. Сега и морал, и човечност, и спортен дух се владеят от Чичко Паричко. Това дяволско финикийско изобретение раздалечава хората. Вярно е, че сме от една семка и че се раждаме равни, но живеем и умираме в неравност и все по вина и заслуга на Чичко Паричко.  Що има човек на земята, не бяга от Чичко Паричко, така и аз. Основното идва от това, че трябва и да се яде. Пенсийката закъде по-напред. И ето че от национален състезател по класическа борба и скулптор станах дюлгерин. Имам ли възможност и поработвам – зидам, лепя плочки, правя ВиК инсталации. Поработвал съм на много места, включително и в болницата „Света Екатерина“ на проф. Александър Чирков. Старая се да имам и лично време да се виждам с приятели, да съм със семейството си.

– Доволен ли си от спортните си постижения?

– От раз го казвам – категорично! Дай Боже всекиму поне по толкова. Ако имам шанс за второ издание на живота си, пак бих предпочел борбата. Първите букви от азбуката на този спорт в класическия му вид научих след прогимназиалното си образование в „Св. Паисий Хилендарски“ в Кресна. Така се случи, че попаднах в техникума в село Кунино, Врачанско. Там ръцете ми узнаха как да държат чук и длето и да откриват в камъка различни образи и форми. В училището бях вече отрасно, ячко момче. Доста връстници бях тръшкал из ливадите край Кресна и Кунино. Забелязаха, че има нещо у мене, от дружеството по борба „Ботев“ във Враца и ме взеха в юношеския отбор. Научиха ме как да използвам силата си. Взех да напредвам и през 1963 година, вече петнадесетгодишен, натръшках някои мои връстници на републиканско състезание и осигурих на клуба второ място, а през следващата година, пак на републиканското – и първо. И така, докато ме взеха войник. Бях вече с име и не се случи да бия чепици по разни плацове, взеха ме в спортната рота „Чавдар“ в София. Записах участия и при мъжете, станах шампион. Житейската съдба обаче си бе намислила друго и от София ме изпрати в Стара Загора, там се включих сред „тежките“ на тамошния тим „Берое“.

– Световен вицешампион си по самбо. Как се случи, че от „класик“ в борбата отиде при самбото и взе такова високо отличие?

– Ами стана. Беше през 1974 година. Все още бях състезател на „Берое“. Трудно беше да пробия към върха в класическата борба, че по мое време там стояха такива титани като нашия гигант от село Склаве Александър Томов, подвизаваше се и Боян Радев. Това бяха хора по това време със здрави мечешки лапи и трудно беше такива като мене да ги изместят.  Така се случи, че ме срещна тогавашният треньор по самбо Недьо Ранчев. Пирине – вика ми, – хайде да те преквалифицираме в самбото.

– Това Пирине име ли ти е?

– Да. И в София, а и в Стара Загора като човек от Кресна и Пиринския край, не знам как се случи, но взеха да ми викат Пирин, Пирине и името Иван така остана само за официалните ми документи.

– Та за самбото?

– Взе Недьо Ранчев да ме обработва, да ми показва, да ме учи, пък и като борец си знаех много от хватките и тънкостите на този спорт. Видях се във форма и се явих на републиканско състезание. И за някои изненада, но за мен си бе в реда на нещата – взех първото място. Това беше през пролетта на 1974 година, а през лятото на същата година ме намери Цено Ценев, генералът, и ми вика: „Пирине, оправяй се, предстои ни световно“.   И дойде световното. Схватките бяха в столицата на Монголия – Улан Батор. Първата ми „приятелска“ прегръдка бе с един англичанин, втората с руснак, ама и двамата не останаха никак доволни от „любезностите ми“ и ми вдигнаха десницата като победител. Третата битка бе с испанец, казваше се Барбузано, и победата над него ме изпрати на финал. Тук вече трябваше да застана срещу първенеца на монголците Баямуни. Той защитаваше световната си титла. Грабна той златния медал, а за мене остана сребърният, но ми е скъп.

– Иване, изпитваш ли носталгия към тепиха?

– Винаги. Борбата бе за мене нещо съществено, нужно, за да съществувам. Не може да се забрави. Е, вече е само спомен, но спомен, който рядко ме напуска. Понякога дори и насън се боря. Тепихът е нещо като голямата любов – не се забравя.

– Не си вече състезател, а сега ходиш ли на състезания да погледаш?

– О, да. Ами краста е и трябва човек да се почесва. Пък и състезанията са да подкрепяме тези, които са наши, а и да се видим със стари дружки. Шумът из залите, атмосферата, прожекторите, тепихите – това е истински опият, и то по-силен от наркотиците. Това е и място себе си да покажем, че сме били и ни има. Случва се да си постиснем на такива места лапи с Боян Радев, а още по-често и с Александър Томов. Ах, този Санде! Аз така му викам на Александър – Санде. Мъж планина, а е изпълнен с нежност. Добър приятел.

– Това за ребрата – на тебе пропуквали ли са ги?

– Абе и моите са пропуквали, ама и аз съм пропуквал на други. Пропуквал ми ги е и Санде. Той бе класик в свръхтежка, а аз с някое кило по-надолу – в тежка. Хванахме се да мерим сили. Той си е така по-отрастен, лапите му по-широко хващат и ме награби, та ребрата ми наистина взеха да пропукват. „Абе, Санде, ще ме потрошиш“ – викам му. А той ме стиска и вика: „Така и трябва, Пирине – всяка жаба да си знае гьолчето“.

– Сега, когато няма за тебе тепих, какви размисли повече се въртят в главата ти?

– Ами, мисля си за мама и тате. Вече ги няма на Божия свят. Тате поживя повече, че за малко и стоте години да хване в Кресна. В Кресна си имам дом, наследствен. Там съм живял, раснал. Живея официално в София, но Кресна си ми е мила и много често съм там. В Кресна имам приятели, повечето от родата ми е там. Там имам брат, Славчо, снаха и друга рода.  Така се получава, че в София съм си селянче от Кресна, а в Кресна пък нещо като гражданче от София. В София съм поустроен. Често съм на гости на дъщерята Стефка, която по фамилия е Янорова. Господ е с нея – стана актриса, и то добра. От театъра в Ямбол, носещ името на Невена Коканова, я кръстиха втората Коканова, което й дойде от ролята на Коканова от пиесата „Крадецът на праскови“.  Не да се хваля, ама Стефка си е нещо като явление в театъра и киното. Има участия в десетки театрални поставки в различни театри и в много филми на широкия екран и телевизионни сериали. Ще спомена поне филмите „Дунав мост“, „Стъклен дом“, „Вакадин разговаря с бога“, „Опелото на дявола“. Зет ми, нейният съпруг Петър Трендафилов, е известен хирург, работил много години във Военномедицинската академия в София.

– Сега от върха на 7-мото си житейско десетилетие чувстваш ли се в дълг към някого?

– В дълг – не, но в изказване на благодарности, че са ми сочили по-добри пътеки за изкачването на моя си връх – имам. Като се загледам във филмовата лента на живота си, не мога да не намеря     добри думи за треньора ми Петко Петков, който ме откри за борбата. Методи Динков – много спортен и сърдечен човек.   Ще разкажа и една случка. В младостта на борбената ми кариера имах участие в селска републиканска спартакиада в Търговище. Бях вече се справил с няколко „пехливани“ и съм на финал. И както съм в схватка, си прехапвам езика и той се обесва между зъбите ми. Уплаших се, а чувам бай Методи да вика: „Пирине, събори го, ти можеш!“. Като го чух, като че сам Бог ми добави сили и го съборих.

– Иване, не мога да не те запитам и за чука и длетото в ръцете ти… Там докъде стигна?

– Искаш да кажеш за перипетиите ми в каменоделството? Да, работил съм с чук и длето. Познавам, дето се вика, и душата на камъка в различните му видове.

– Че камъкът има ли душа?

– Има, разбира се. За мнозина той е нещо мъртво, но във всеки каменен блок, бил от мрамор, гранит, варовик, все се крие нещо, някакъв образ, форма, но са прикрити и трябва да се извадят чрез чука и длетото. И това е задачата на скулптора. Няма да крия, че се приемам за човек на изкуството. Гледай ръцете ми – тежки са, а и груби. Не са нежни, но те знаят да галят камъка или мрамора, и то така, че не му остава нищо друго, освен да проговори.  Сътворено от моите ръце днес е на различни места из страната. Няма да ги изреждам, но ще спомена поне скулптурата на бореца за правдини Герасим Папачев в Стара Загора, там е и творбата ми на поборниците за свобода – братята Даскалови. Пред църквата „Свети Димитър“ пък стои апостолът Васил Левски. Работил съм и по осъществяването на композицията „Бранителите на Стара Загора“. Изработени от мен различни паметници и паметни знаци стоят и край пътя към светинята Шипка. Релефна композиция пък краси част от Велико Търново.

– Нещо, за което да ти е жал?

– Всеки човек в живота си има неща, за които да му е жал. Все има нещо замислено, неосъществено, нещо искано, но непостигнато. Жално е и че животът върви бързо и че е единствен за всеки човек. Ето косите ми бяха черни, а сега бели. Не всичко е красота и радост, че има и мъка по този свят. За да може човек да върви напред и нагоре, трябва да преодолява много неща, нужни са му опорни точки.

Интервю на БОРИС САНДАНСКИ

loading...


Коментар с Facebook

Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *