Кресненското село Будилци е едно от многото в Пиринско, които от години е призрачно и в него няма нито един жител. Последният живял там е описан в регистъра от 1985 г., след тази година там не се води никой. Много превратности съпътстват това населено място, което се намира в живописна част на Малешевска планина. Селото три пъти е изчезвало, но животът в него пак се появявал. От 38 г. Будилци преживява четвъртата си драма – село и къщи има, но живеещи в него няма.
Йордан Дончев, който от 15 години е кмет на съседното с. Сливница, си спомня разкази от свои предци за бурната история на това населено място:
„Чума, опустошителен пожар и Балканската война на три пъти са обезлюдявали селото. Последното преселение, което оставя Будилци без жители, настъпва след колективизацията на земята. Примамени от по-добри пътища, здравеопазване, търговия, социална среда и битови условия в съседните села Сливница и град Кресна, местните се преселват в началото плахо, а в един момент вече никой не искал да остане там.
Откога съществува Будилци никой точно не може да каже, но че има древна история е сигурно, защото в землището му са намирани керамични останки и други материали от ранното християнство /3, 4 век/. Това потвърждават и имената на околните местности – Илин църква, Църквата, Възнесение Господне, Свети Илия. Чрез тях се търси връзка и с откритата преди години близка епископска базилика в м. Градището при село Каменица, която се отнася към 3-4 век.
Първото обезлюдяване е, когато още преди османското нашествие в селото върлувала чума. Малцина оцелели, защото избягали, но след години се върнали. На техните потомци също се наложило да бягат, но този път защото почти цялото село било унищожено от пожар. В 1515 година по време на похода на Явуз Селим и великия везир Хадам Синан цялото село е помохамеданчено. И така остава до Балканската война от 1912 година. Когато прогърмели оръдията на 7-ма Рилска дивизия на ген. Георгий Тодоров, в Будилци все още имало жители, които отглеждали животни, грабнали малкото си покъщнина, подкарали добитъка и се разбягали. Никой не се е занимавал да проследи къде точно са се преселили будилци. Наскоро обаче от някакво село в Пловдивско в Кресненско дошли хора, които се поинтересували къде се намира Будилци, има ли път и как може да се отиде до там. Представили се като потомци на живели в селото техни деди и прадеди и поискали да видят откъде са корените на тяхното родословие.
ТРЕТОТО ВЪЗКРЪСВАНЕ НА БУДИЛЦИ ЗАПОЧВА ОТ 1914 ГОДИНА, НО ТОЗИ ПЪТ С ПРЕСЕЛНИЦИ ОТ МАЛЕШЕВСКИТЕ СЕЛА
Цапарево, Вракуповица, Гореме, Кръпелево. Примамили ги изоставените от избягалите помаци къщи, стопански постройки и земеделски имоти, а пък и районът предлагал добри пасища за развитие на животновъдство. Така до началото на 80-те години на миналия век там е имало живот, макар и не толкова активен. През 1985 г. си отива и последният местен жител, оттогава Будилици е призрачно село, без жители.
По отношение демографията на селото данни има описани от 1890 година от учения и изследовател Васил Кънчов, който споменава, че по време на робството село с име Будилци наброява 255 мохамедани помаци. След новото заселване и преброяване от 1920 години жителите му са 132-ма. Най-многолюдно е в 1956 година – 311. Любопитни факти за селото са, че през 1952 година то се сдобива с първия жичен телефон, през 1958 – земята се кооперира и се строи шосеен път, а в следващите години се строят сграда на училището и кооперация “Братски труд “. 1968 г. селото е електрифицирано.
Името на селото Будилци мнозина приемат, че идва от думите „будно“, „събудено“. Не се изключва и възможността да произлиза от събития, свързани с историята на населеното място в трако-римски времена или по време на помохамеданчването на местното население.
СТОГОДИШНАТА БИВША УЧИТЕЛКА КЪНА ПЕТКОВА Е ОСТАВИЛА СЛЕДНИЯ РАЗКАЗ ЗА СЕЛОТО:
„Аз съм севернячка, от района на Дунавско. В Будилци се озовах като учителка по разпределение. Училището бе с име “Христо Ботев“, а първите му просветителски искрици са проблеснали 1926 година. Първоначално е начално и е настанено в частната къща на Методи Стоянов. Честта на негови първи учители се пада на Стоичко Цонев от Кюстендил и Георги Страшимиров от Цапарево. На трудови начала 1930 г. му се изгражда примитивна сграда, разполагаща с две стаи за I-III и II-IV клас и стая на учителите. В нова просторна сграда е от 1958 година, която и сега съществува, но като частна вила. Училищното дело в селото просъществува от 1926 до 1973 година, когато се закрива училището поради липса на достатъчно ученици. За този период там са учителствали Веса и Симеон Попови от Гореме, Стефан Лазарики от Кърпелево, Иван Грозданов от Будилци, Победа Делева от Кресна, потомка на комитата Харлампи Дулев.
Заслуги към просвещението в Будилци има и местното кметство, което се учредява през 1926 година, като начело са били в годините Андрей Стефанов /първи/, Христо Серафимов, Гроздан Дончев, Григор Дончев, Борис Янев, Борис Георгиев, Димитър Тасев /последен/.
Боже, като се сетя за училището в Будилци, и ми става и сега много мило. На 100 години съм вече, а като че в спомените нищо не се променя. И сега виждам учениците си – послушни, родителите им – с изключително внимание към учителите, приемайки ни нещо като светци. Като дойдеше зима, и децата носят дърва от домовете си за отопление на училището. Родителите им заколят прасе и викат учителите на исменка. Ако това не се случи, то учениците им донасят в торбичките си увито месце. Донасяли са ни бобец, домати и други зеленчуци от градината си. Мило, мило, но вече не вярвам някъде в такъв вид да го има, а и учителят вече не е светило…”, спомня си Къна Петкова.
Изобилието от пасища в землището на Будилци винаги е спомагало за развитието на добро животновъдство. В годините в Будилци е имало над 400 овце и кози, над 200 глави говеда, много коне, мулета, още повече прасета, кокошки. Много от мъжете се занимавали и с лов, като биели златки, белки и други животни, и то главно заради скъпите им кожи. След кооперирането на земята 1958 година идва ред в земеделието на култури като картофи, царевицата, пшеница, които впоследствие отстъпват място на тютюна. Имаше и години, в които хората се караха кой къде да сади тютюн и колко да сади. Това вече е безвъзвратно отминало.
СЛАВЧО ДОНЧЕВ РАЗСЪЖДАВА ДАЛИ МОЖЕ БУДИЛЦИ ДА ВЪЗКРЪСНЕ И ЗА ЧЕТВЪРТИ ПЪТ: „Аз съм млад човек, но от разкази на мама и тате, на баба и дядо знам, че в селото е кипял живот – хората са се веселили на сватби, кръщенета, празници… При лошо време са се събирали на забавления в училището, в съботни и неделни дни се организирали редовно забави. Много били тачени празниците Божик и Великден, Гергьовден, Голяма Богородица. Тъй като всяка къща си имало овце, кози и други животни, на трапезите за празниците редовно слагали печено месо.
Тази идилия продължила докъм началото на 70-те години. От баща си знам, че оттогава хората започнали да хващат път към Сливница и Кресна, и то без да мислят за връщане. Там имало кино, гостували театрални трупи, имало поликлиника, училището пък давало възможност и за гимназиално образование. Така започнало великото преселение. Опустяват ниви, къщите ги обзема разруха… Така Будилци от будно село се превръща в призрак.
В ПОСЛЕДНИТЕ ГОДИНИ ОБАЧЕ ОТНОВО СЕ ЗАБЕЛЯЗВА СВЕТЛИНКА – ПОТОМЦИ НА СТАРИ БУДИЛЧАНИ НАОБИКАЛЯТ БАЩИНИ И ДЯДОВИ КЪЩИ
и вече към петнайсетина са попристегнати за нов живот, други са превърнати във вили. Този процес е подпомогнат и от провеждащите се всяка година зелячески срещи и събори на празника Малка Богородица през септември. Ако е вярна статистика от 1956 година, че селото е било с 311 жители, то на тези събори почти толкова хора се събират отново в Будилци.
Странен е фактът, че на такъв голям християнски празник хората идват в селото, при условие че то е било населено с българомохамедани. След Балканската война Будилци от мюсюлманското се превръща в християнско. След 1916 то е станало нещо като второ село Папарево, тъй като дало подслон на над 20 семейства, сред които от родовете Дончеви, Жежови, Станоеви, Илиеви, Трайкови, Велеви, Накови, Янева, Стоилови, Митреви, Гямчеви. Има преселения и от Горна Рибница, Гореме, Тросково /Симитлийско/, Ратово /сега в Северна Македония/.
Новазаселниците дошли тук със своите традиции, дух и християнската религия. А като естествен център на този живот се превръща църквата “Св. Григорий Богослов“. Църквата е изградена през 1920 година и е лично дело на заселилия се тук семейно от Цапарево през 1916 година Стоилко Дончев. По волята му е била наречена на името на свети Григорий Богослов, а в същност повтаря името на сина му Григорий. Към края на 20 век сградата е в критично състояние. И тогава родолюбиви бизнесмени се захващат с отремонтирането и я спасяват от разруха.
БОРИС САНДАНСКИ
