Имаше една атрактивна личност в Благоевград – Георги Ослеков, когото приятелите наричаха Осата, като съкратено от фамилията му и като журналист, който беше приятел с всички, но обичаше да казва истината без задръжки. „И защото е особен характер, който не търпи измама и фалш, пали се бързо и може и да те ужили”, допълва дъщеря му Нина. Георги се раздаваше за приятелите си и многократно е идвал на гости в дома ни, но тогава не съм се сещала да го разпитвам за рода му и сега реших да направя това с неговата дъщеря Нина Ослекова и съпругата му Калинка, която се пенсионира като музеен работник и се гордее, че е снаха в Ослековия род.
Тази фамилия идва от Копривщица, където Ослековата къща е обявена за музей през 1956 година. Със своята архитектура, стенописи и дърворезба тя е един от най-ярките представители на българската възрожденска архитектура. Строена е през 1853 година от копривщенския бегликчия Ненчо Ослеков, който е прапрадядо на Нина. Строители са били самоковските майстори Уста Минчо и Коста Зограф.
„Моят прапрадядо е пример за богат човек, който милеел за отечеството и дал живота си за него, а е можел да живее в охолство в прекрасната си къща, която и днес изглежда като дворец. Бил е производител на качествени дрехи от вълна. Търгувал е с кервани на Изток и изкарвал много пари”, добавя Нина.
Ненчо е баща на Лука Ослеков, който идва в Горна Джумая, след като народната власт национализира цялото имущество на фамилия Ослекови в Копривщица, и става околийски инспектор на Югозападна България. Неговият син е Нестор, който е бил училищен инспектор в Горна Джумая. Нестор е баща на Георги Ослеков и дядо на Нина. Климентина е нейната баба – майката на Георги Ослеков. Климентина е дъщеря на Георги Талев и любимата племенница на писателя Димитър Талев. Нина казва: „В родната ми къща, която се намирала зад днешния Окръжен съд в Благоевград, се сродяват Ослековият и Талевият род. Димитър и Георги Талеви идват от Прилеп 1927 година. Моят прапрадядо Георги Талев купува една от най-хубавите къщи в града и приютява в нея и брат си Димитър, който е с 8 години по-голям. Той се грижи за него, насочва го в образованието, помага му финансово”, разказва Нина.
Георги Талев е роден през 1883 година в Прилеп. В Скопие завършва българското педагогическо училище, където по-късно и преподава. Става член на ВМОРО и участва в Илинденско-Преображенското въстание през 1903 година. През есента на 1907 година е арестуван от турските власти и през 1908 e принуден да бяга в България. Става член на околийския комитет на организацията в Горна Джумая. За него Ванче Михайлов пише: „Много благ и разумен човек. Тодор Александров се запознава с него в с. Селище, когато бе минал за известно време на българска територия”. Може би заради родовите спомени и лични пристрастия, преди да замине за Америка, бащата на Нина – Георги Ослеков, моли приятеля си Александър Караджов да му направи на рамото татуировка от две букви – ТА, като казвал, че ако го питат, ще каже че означава труд и амбиция, но той ще си знае, че инициалите са на Тодор Александров.
„Първия си роман „На завой” Димитър Талев пише в моята родна къща в Благоевград”, продължава своя разказ Нина. „Това, което ме е впечатлило от спомените на татко, е, че братя Талеви са имали много топли отношения помежду си. Димитър Талев присъства на погребението на сина на Георги – Братко Талев, и му посвещава разказ. Годината е 1929. В деня на погребението на 16-годишното момче в двора на къщата е имало гълъбарник и той видял тъжни гълъби, които чакали Братко да ги нахрани, както правел всеки ден. За Братко Димитър Талев написва разказа „Гълъбите”. Това е пример как и в най-тъжния момент можеш да погледнеш живота откъм красивата му страна. И това те учи, че можем да се трогваме и от тъжното, и от красивото, и да сме истински хора с душа и сърце”.
Дъщерята на Георги Талев – Климентина, умира млада, но Нина чува от хората в махалата колко мила, добра, сърдечна и сладкодумна жена е била нейната баба. Много се е възмущавала, когато комунистите настанявали в голямата им къща с хубав двор непознати хора, както са правели в домовете на всички имотни българи по време на социализма. Смятала е това за нарушаване на човешките права. Климентина става съпруга на Нестор Ослеков, който е внук на строителя на Ослековата къща Ненчо Ослеков. „Ние му казвахме дедо Ненчо, но истинското му име е Нестор. Всички по-възрастни учители в града го познават, бил е уважавана личност”, казва Нина.
Когато настаняват чужди хора да живеят в къщата им, Климентина се разболява. Национализирали и магазините на баща й. Била е чувствителен човек, страдала е от този факт и е имала проблеми с белия дроб, със сърцето и накрая се разболяла от туберкулоза. Димитър Талев търсил лекарства за лечението й, но закъснял и тя умира. Баща й Георги Талев също е бил поставен в унизително състояние – без пенсия, без имоти. „Не я помня, защото Климентина умира млада, но много мили думи съм слушала за нея, с което се гордея. А дядо си Нестор помня, защото аз съм отгледана от него. Беше двуметров, респектиращ мъж. Беше добър, но и много взискателен. Взимаше ме от детската градина, водеше ме на разходка, научи ме да смятам, да чета, да уважавам хората, да ценя образованието, да обичам света и живота. С всичко това аз се чувствам богат човек”, казва Нина Ослекова.
Поради голямата обич и уважение между братята Димитър Талев кръщава единия си син Братислав на сина на брат си Георги – Братко, а Братислав кръщава сина си Климент на дъщерята на Георги Талев – Климентина. „Това е пример как роднините трябва да се уважават и да си помагат, а не да се карат”, размишлява Нина. Калинка ми показва снимка, на която Димитър Талев се сгодавя с Ирина и идва да търси благословия от по-големия си брат Георги, до когото на снимката е дъщеря му Климентина.
Бащата на Нина – Георги Ослеков, е роден на 12 май 1942 година в Благоевград. Завършва Политехническата гимназия „Св.св. Кирил и Методий” /бивша Солунска/. Учи химия в Химикотехническия университет, но се отказва, след това записва испанска филология в Софийския университет и сменя различни професии – като ревизор, миньор, но мечтата му била да завърши журналистика. И въпреки че не го приемат в тази специалност, той работи като сътрудник на в. „Пиринско дело” и сп. „Миньорска дума”, сътрудничи на вестници, предназначени за българи, след като заминава за САЩ. Любима му е била мисълта на Хемингуей: „Най-лошата смърт е да престанеш да правиш това, което те прави това, което си”.
За него дъщеря му казва: „Той е богата личност с приключенски дух, много е видял и преживял. Възпитал ни е да сме честни, да имаме достойнство, да сме трудолюбиви! Като се върна от Америка, често посещаваше литературния клуб „Оксиморон” на писателите в читалището, където се събираха и публикуваха свои произведения всеки месец. От него съм научила, че в живота няма скука! Винаги можеш да прочетеш нещо ново, да научиш, да посетиш театър, изложба, да се срещаш с приятели, така че никога да не ти е скучно”. Това потвърждават и двете му книги с разкази, които той пише, когато се връща от Америка в Благоевград. В тях описва преживяното от него отвъд Океана. Първата книга „През Франция към Чикаго с късмет” издава през 2014 година, а втората „Българинът и американките” излиза през 2015-а.
За майка си Калинка Нина казва, че е с 33-годишен стаж в благоевградския музей. Дълги години е била лицето на музея – главният екскурзовод. Посрещала е много гости от страната и чужбина, правителствени делегации, премиери, президенти, има много спомени от миналото на града.
Калина ми разказа, че е срещнала Георги Ослеков в музея, който тогава се е помещавал в една от старите сгради на площад „Македония”.
„Той влезе като посетител в музея и след като разгледа залата, дойде при мен. Помоли ме да му разкажа за Яне Сандански. Показах му снимки, разказах му неговата история и пак си отидох на мястото. Той разглеждаше дълго време, написа своето впечатление в книгата за посетители, изчака края на работното време и когато затворих музея, той ме чакаше отвън. Пожела да ме изпрати. Дълго си говорихме за историята на нашия край, разговорът ни беше много приятен и интересен и за двамата и започнахме да се срещаме всеки ден. Направи ми впечатление, че е запознат подробно с историята на ВМОРО, тъй като и двамата му дядовци – Георги и Димитър Талеви, са били нейни членове.
След един месец ми предложи да се омъжа за него. Той беше на 31, аз на 27 години. Първо се роди Нинка и дядо Ненчо много се радваше, защото преди това от дъщеря си имаше двама внуци. Нина изцяло прилича на Ослековия род, а синът ми Евгени, който се роди по-късно, прилича на Талевия род. Имаше навремето Фото Делев. Неговата майка Парашкева и съпругата на Георги Талев – Антина, са били сестри. Така че Фото Делев е първи братовчед на майката на Георги Ослеков – Климентина, и той казваше Талевче на нашия син Евгени. Евгени завърши икономика в САЩ и сега е финансист в голяма американска банка. Ние с Георги заминахме за Америка, за да му помагаме, докато следва. Сега е женен за американката Кинистън, която е доктор по професия. Американката е много впечатлена от нашия край. Харесва й паркът Бачиново, Сандански и целия регион”, добавя Нина.
Първият син на Евгени и Кини се казва Георги, а сега, на 9 август, им се родиха и две близначета – Емерсън и Финли.
„Георги щеше много да се радва, но си тръгна много изненадващо за мен от този живот”, казва Калинка Ослекова. „Имахме уговорка с дъщерята и брат ми да ме чакат на летището в София, когато се връщах от Америка. Дъщеря ми я нямаше. А брат ми ме посрещна мълчалив и по пътя го питах как е Георги. А той ми каза, че е постъпил в болница. Бях изненадана, защото той никога не е боледувал. Беше силен и здрав мъж. Вкъщи всички ме посрещнаха унили. Легнах си с надеждата на сутринта да отида в болницата и да видя Георги. Всички се чудеха как да ми кажат, че Георги е починал от инфаркт. Беше 2016 година, а той беше на 74 години”.
Нина добавя, че през целия си живот не е чула никога баща й да се оплаква. „Имаше силен дух и се смяташе за силен и можещ човек! От него съм наследила тази борбеност и никога да не се отказвам пред трудностите”.
Калинка не познава лично свекърва си Климентина, защото е починала 1953 година от туберкулоза. От съпруга си е научила, че около 10 години е била все по болници и синът й Георги е бил около 12-годишен, когато тя умира. Калина разказва, че много рядко се е прибирала вкъщи за няколко дни и пак отивала в болница. „И веднъж гледам, че Георги пише нещо и когато излезе, взех от любопитство тетрадката. Като прочетох написаното, се разплаках, защото той описваше срещата с майка си. Когато идвала за няколко дни в дома им, тя била на леглото, а те я гледали от вратата. Не им позволявали да се докоснат до нея, защото туберкулозата е заразна болест. Та Георги описваше тази среща с майка си трогателно. Едно дете, което иска да прегърне майка си, а не може”.
Нина Ослекова завършва Математическата гимназия в Благоевград. Учи се да свири на акордеон, пиано и след това изучава най-съвършения инструмент, който за нея е човешкият глас. Завършва оперно пеене в Нов български университет. Дебютът й е в Камерна опера – Благоевград, където изпълнява централната роля на Беки Тачър от мюзикъла „Американски уикенд” по романа „Том Сойер”. Беки Тачър е дъщерята на съдията Тачър и любимата на Том. Тя е непознатото красиво момиче, в което главният персонаж се влюбва на мига. Тя притежава сини очи и руси коси, сплетени на две плитки. „Бях много щастлива, имаше танци, хубава музика, хората харесаха спектакъла, но след това се отдадох на отглеждането на сина ми Владимир. Съпругът ми също се казва Владимир. Работата му е свързана с пътуване до Лондон, където ние също ходим. Посетихме забележителностите на английската столица, дворците. Открих дори прилика между Бъкингамския дворец и Ослековата къща с тези емблематични четири колони отпред. Колоните на Ослековата къща са от кедрово дърво, донесено от Мала Азия. Тя е включена в учебниците, в раздел „Възрожденска архитектура”, и е под закрилата на ЮНЕСКО. Тя ще си остане завинаги паметник на културата в Копривщица.
Много любопитно ми стана, когато на един от централните булеварди в Лондон в едно бижутерийно ателие видах да се продава пръстен и колие с името „Ослеков”. Оказа се, че собственикът на това ателие е посетил Копривщица, бил е много впечатлен от богатата, красива къща и на името на собственика й създал пръстен и колие. Трогната съм, че името Ослеков фигурира и в Лондон. Синът ми е Владимир Сотиров, но аз не бих сменила фамилията Ослекова. Гордея се с нея”.
Синът й Влади завърши тази година пети клас с отличен успех. „Ученето между стари и млади, деца и родители винаги е взаимно”, ми отговаря Нина на въпроса на какво я учи синът й, защото тя е амбициозна майка и винаги иска най-доброто за детето си, учи с него до късно, докато го накара да разбере материала, който според нея е написан на по-висок стил, а е необходимо учебниците да са написани на по-достъпен език за децата.
„Учебните програми трябва да се актуализират по-често и да отговарят на динамиката на времето и на потребностите на децата”, споделя тя. „Материалът да се преподава в по-занимателна форма, а не тези дълги уроци, написани в академичен, неразбираем, висок стил. Детето трябва да се радва, че нещо е прочело и само го е научило, без да се налага родителите да помагат, да правят текста по-разбираем за него. Държа много детето ми да знае, но и да спортува, защото мъдреците са казали „Здрав дух в здраво тяло!”. Затова Влади спортува, играе футбол, латиноамерикански танци. Опитва се да предаде това, което е научила от своя баща, и на сина си.
Нина не се отказва да сбъдне една от мечтите си – да си върне парцела, където е била наследствената й къща, където са се сродили Ослековият и Талевият род. Имотът им е възстановен по реституция, тъй като мероприятието, за което са отчуждени, не е реализирано. И смята пред къщата, която ще построят, да постави барелеф на Димитър Талев. „Има улица, има училище и библиотека на името на Димитър Талев в Благоевград. Защо да не се знае къде е живял и къде е написал първия си роман големият ни български писател?”. И с гордост ми показва романа „Илинден” на Димитър Талев, който писателят подарява на племенника си Георги Ослеков с посвещение. Изданието е толкова ценно за нея, защото до тази книга се е докосвал самият писател.
Нина завърши своя разказ с цитат на Димитър Талев: „Човек не трябва и не бива да живее само за себе си!”. Приела е тази мисъл и за свой девиз, защото в днешния ден все по-често забелязва отчуждението на хората, вижда прояви на егоизъм, нарцисизъм, бездушие… „Не трябва да забравяме, че човекът е социално същество и според мен най-красиво се живее в общуването и в споделянето с хората”, смята Нина.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
