Ако днес влезете, в който и да е квартален магазин за хранителни стоки, и кажете:
„Дайте ми едно масло, прясно мляко, бучка сирене и пакет ориз”. В най-добрия случай ще получите укорителен поглед и съскане през зъби: „Какви точно масло, мляко, сирене и ориз искате?”. А допреди трийсетина и кусур години подобно искане би звучало съвсем нормално, както и ако отговорът от зад щанда гласеше: „Няма мляко, получаваме го само вторник и петък“ например.
Една от чертите на търговията през социализма е фактът, че повечето хранителни стоки са единствени по рода си и нямат марките, с които сме свикнали днес. Сиренето е сирене, верото е веро, а хлябът е бял, типов и „Добруджа”. Разликата между отделните продукти, когато все пак има някакъв асортимент, влиза в името по чисто описателен начин – примерно, вафлите са обикновени и локумени, бирата е в кафяви и зелени бутилки, а сиренето е краве и овче. Там пък където има някакви марки, то ако сте на средна възраст със сигурност все още помните, бонбоните „Лукче“, „Русенско варено“, подсладеното кисело мляко „Снежанка“, шоколадите „Крава“ и „Кума лиса“, сухата паста „Балкан“, „Първомайска лютеница”, шоколадовите бонбони „Черноморец” или бисквитите „Детска закуска”, пише socbg.com.
Освен че тези марки доминират цели десетилетия в бита на поколенията живели през соца, то голяма част от тях съществуват и до момента, но вкусът не е същият. Въпреки липсата на разнообразие, основните храни тогава се отличават с доста добро качество и характерен вкус, който мнозина българи смятат като окончателно загубен в периода след промените. Те с носталгия определят тогавашните храни като “истински”: доматите имат сладост, сиренето има вкус на мляко, киселото мляко е кисело и се разваля бързо, защото е естествено, колбасите и хлябът са много вкусни.
Освен липсата на разнообразие от видове на различните хранителни продукти, имаше и много знакови липси, а думите „няма“ и „свърши“ бяха най-чести в речника на продавачите. Затова и до днес хората си спомнят не какво имаше, а какво нямаше. Дефицитни бяха кафето, шоколадът, маслините, а банани и цитруси се “пускаха” по магазините само преди Нова година. Различни видове салами, кренвирши, филета се пускаха от време на време и свършваха бързо. Именно “пускането” бе сигнал за хората по най-бързия начин да се наредят на опашката в близкия магазин. През летните месеци по правило не достигаше бирата, случваше се да няма дори продукти като олио, захар, яйца, червен пипер… Нашенецът нямаше откъде да чуе, че има и стотици други сирена освен овче (то също беше дефицитно) и краве, не знаеше нищо за бульоните на кубчета, нес кафето, замразените полуфабрикати, дори спагетите до 80-те отсъстваха от нашия пазар напълно. Зехтинът също беше непозната екзотика за българския потребител.
Социалистическата търговия бе изключително нелюбезна, без много, много какво да предложи и все пак с опашка пред вратата. Нейните белези са празните рафтове, високомерното и недружелюбно обслужване, лошото оборудване, разпокъсаните опаковки, съмнителната хигиена, чакането и дребните измами.
Магазинната мрежа в страната беше изцяло държавна. Докъм началото на 70-те години в повечето градове и села на България храна се купува от бакалията, хлебарницата, плод и зеленчука, месарницата и сладкарницата, където се продаваше прясното и кисело мляко. В бакалиите се предлагаха ограничен набор от хранителни продукти с изключение на пресни месо, риба, плодове и зеленчуци.
Те се обслужваха от продавача зад щанда, който подаваше яйцата, размерваше сиренето и салама, режеше хляба на половинки и четвъртинки и т.н., а клиентът нямаше право да избира сам какво купува. Хората стояха на опашка и продавачът им подаваше стоката. Широко разпространена практика от онова време бе в тях да се изпращат деца, които тичаха до магазина за липсващия пакет захар, бутилка олио, пликче прясно мляко. С плодовете и зеленчуците това се случваше по изключение, а с месото никога.
Месарниците бяха облицовани с бели плочки на стената и се виждаха целите животни, от които месарите режеха и продаваха, като успяваха майсторски да завият 200 г сланина дори и в най-постната мръвка. Каймата се мелеше пред клиента и най-често се купуваше в пропорция свинско/говеждо. Ако искаш да си вземеш хубаво месо трябваше да имаш познат месар, между впрочем така беше и с всичко останало. След средата на 70-те месото започна да пристига разфасовано от месокомбинатите.
На щанда за колбаси имаше предимно пресни – хамбургски, телешки, „Камчия“ и наденица, от време на време – леберкез, сарфалади, дебърцини и кренвирши, всички в естествена обвивка. Шпековите салами не бяха сто вида, както сега, и си миришеха на шпек. Луканката и тогава струваше скъпо, но въпреки това рядко се намираше по магазините. Кебапчетата например не се продаваха като полуфабрикат, както е днес – те или се омесваха с подправки у дома или най-често се ядяха в ресторантите.
Вакуумирането им в тарелки се появи чак към средата на 90-те. Тогава нямаше хладилници навсякъде и много често човек можеше да си купи стока, която вече беше тръгнала да се разваля. Въпреки това споменът за вкусните салами от едно време и до днес е най-ярък и почти всеки, който ги помни, би казал, че днешните нямат нищо общо със социалистическите.
Плод и зеленчукът пък бе едно доста неприятно място. В тях цареше безпорядък, миришеше на гнилоч и обикновено имаше картофи, зеле, лук, чесън, ряпа, моркови, туршии и консерви. Бяха доста мръсни, неуютни и студени през зимата. Зеленчуците се продаваха неизмити с много кал по тях. Стоката идваше в захабени щайги и касетки и се продаваше бързо. Някой път дори имахме рядкото щастие да попаднем на нещо, върнато от износ. По принцип в щайгите горният ред беше с по-добра стока и всички се надяваха точно, когато дойде редът им, да свърши старата шайга и продавачът да начене нова. Немислимо беше някой да поиска сам да си избере. Или да поиска от друга щайга. Освен ако не беше с връзки, разбира се. Плодовете и зеленчуците се слагаха в пликове от амбалажна хартия. Нямаше найлонови торбички, всички опаковки бяха екологични.
На другия полюс бяха т.нар. показни магазини. В тях, за разлика от плод и зеленчука, миришеше на хубаво, е не като в корекома, но все пак. Те се появяват в големите градове през 60-те и по името им е трябвало да служат за образец и да са витрина на изобилието – да продават родни парникови зеленчуци, образцовите продукти на консервната ни промишленост предназначени за износ, както и вносни цитруси. В тях имаше почти постоянно лимони, краставици и домати даже и извън сезона, но доста по-скъпи.
От време на време се появяваха сушени фурми и смокини, както и екзотичните ананаси и кокосови орехи, които от незнание как се консумират, почти никой не купуваше. В спомените на хората обаче са запомнени най-вече дългите опашки за банани, портокали и мандарини. Някой път, когато имаше лимит на стоката, за която се чакаше, се нареждаше цялото семейство. Например не даваха повече от половин кило маслини. Но като се наредят 4 души – ето ти цели две кила.
Реденето на опашки за какво ли не се беше превърнало в национален феномен. В тях хората нерядко се блъскаха, мразеха и дебнеха. Тези в края тръпнеха дали ще остане нещо и за тях, а тези в началото – дали след часове чакане няма да ги пререди някой. Имаше и опашки, на които хората се нареждаха и после разбираха за какво ще чакат, както и такива, на които никой не бе сигурен дали ще пуснат стоката, за която всички са се наредили. Радой Ралин даже придаде известна героична окраска на този феномен с думите: „Българска майка юнашка по цял ден виси на опашка“.
И ако опашките си остават характерни за целия период на социализма, то от 70-те години картината на пазаруване бавно, но сигурно започва да се променя. Става ясно, че времето на правенето на покупки от един магазин в друг е отминало и у нас се появяват първите супермаркети. Тази форма на пазаруване е водеща в САЩ още от 30-те, а в Европа от 50-те. Първите такива магазини, стопанисвани от държавната фирма „Хранителни стоки“, „Нармаг“, Районните потребителни кооперации и др., възникват в новопостроените жилищни комплекси на големите градове. Когато обаче отварят врати, се оказва, че те твърде малко приличат на тези в ГДР и Югославия, а да не говорим за тези в Западна Европа, които изглеждат на светлинни години от нашите. Но за добро или зло, българинът така или иначе не можеше да пътува на Запад, за да сравнява.
Влизайки в супера клиентът стъпваше по циментова мозайка, на която обикновено се тътреха касетките с хляб, с надеждата да открие върху грубо изработените рафтове и щандове търсените стоки. Те бяха само българско производство, а асортиментът беден. Нямаше вакуумирани пакетчета и тарелки с полуфабрикати. Нерядко пакетите със сол, брашно и захар бяха разпокъсани, бутилките с олио оплескани, а пликовете с прясно мляко разтечени. През 70-те пожелателният асортимент за един супермаркет е бил около 1000 вида храни, но той никога не е достигнат. Например сред тях са 28 вида хлебни изделия, от които българите помнят в ежедневието си максимум 3-4. А стоките, които наистина редовно се намират по рафтовете, са по-малко от една четвърт от пожелателния асортимент. Оборудването им пък освен че е лошокачествено, не достига – чак към средата на 80-те се появяват фризери, и то не навсякъде. Площите са обширни, но нефункционални – липсват достатъчно големи складови помещения. А най-видимо е отсъствието на разнообразни стоки.
Търговията в НРБ бе доминирана от периодичен или хроничен недостиг, липсата на разнообразие и лошото разпределение на стоки по магазините. А трите основни причини за непрекъснатия дефицит тогава са липсата на конкуренция, неритмичното подаване на стоки от производителите и проблемът с гъвкавото и редовно снабдяване на магазините, дължащо се на плановата икономика.
Съществуването на магазините пък изобщо не зависи от търговския им успех в и без това зле развитата търговска мрежа. Продавачите нямат мотивация да правят поръчки и да зареждат добре обектите си, защото заплащането не зависи от оборотите, а пък те само ги натоварват с излишна работа. От друга страна, залежалата стока им носи наказания.
Не са достатъчно хладилниците и складовите площи за съхранение на стоките, затова и доброто зареждане носи рискове. Освен това има голяма разлика в зареждането на магазините в София, големите градове и дълбоката провинция. В селата и малките градчета хората бяха обречени да пазаруват от изключително бедно заредените си магазини, в които например месо, колбаси и мляко и млечни продукти се зареждаха по два пъти седмично.
Другият феномен на соцтърговията беше, че знаехме кое колко струва. Ако ще на другия край на България да влезеш в някакъв магазин, всичко си струваше толкова, колкото си го знаехме. Тогава цените на всички стоки се определяха от държавата, а те бяха еднакви за всички магазини и можеха да бъдат променяни само с решение на властта. Единствено имаше разлика в цените на зеленчуците, които се продаваха в държавните магазини и на кооперативните пазари. По магазините те бяха дотирани от държавата и съответно доста по-евтини, но пък количествата бяха ограничени. За промоции пък никой не беше чувал.
Цените на повечето стоки от първа необходимост не се променяха в рамките на 15-20 години. Например белият хляб от 1960 г. до 1977 г. се продаваше за 34 ст./килограм. Стабилните и сравнително ниските цени на потребителските стоки бяха гордост за управляващите.
В края на 70-те обаче държавата е на ръба на фалита и се налагат спешни мерки за спасяване на положението. Така се стига и до най-голямото увеличение на цените за целия период на социализма, което става през 1979 г. Най-много скачат цените на хляба – белият с 41 на сто, а типовият – със 73 на сто, месото и месните произведения – с около 42 на сто, и на млякото и млечните произведения – с 37 на сто. Последното рязко увеличение през периода е през 1985 г. Тогава средната работна заплата е около 220 лв. (строителен работник с висок разряд например получаваше 400 лв., а един учител 180), а средната пенсия около 100 лв. (едни взимаха 60 лв., други по 140).
Десети ноември 1989 г. заварва България с полупразни магазини и с много надежди за бъдещето. Няколко месеца по-късно обаче в опит да се ограничи повсеместния стоков дефицит и липсата на елементарни стоки е въведена купонна система за основните хранителни продукти. В продължение на месеци пред магазините от ранни зори се извиват километрични опашки за стоки от първа необходимост. В началото на 1991 г. правителството освобождава държавно регулираните цени. Хитри търговци, които дотогава крият стоките си, изведнъж ги слагат на тезгяха, само че в пъти по-скъпи. Така след 45 години забвение се завръща частната търговия. Увеличеното снабдяване с хранителни стоки става главно от новооткритите малки магазинчета, разположени в гаражи и на приземните етажи на сградите. В тях има много стоки, разположени на малко място. Въобще деветдесетте години са период на липса на стандарти и занижен контрол по отношение на всичко, включително и храни. И така до началото на новия век, когато отварят врати големите хранителни вериги, които из основи промениха навиците на българина в пазаруването.
