Основното е да успеем да накараме децата да повярват в училището, в учителите, в класния, ако направим това, то другото е лесно, категоричен е педагогът с 30-г. опит
Диана Петрова е старши учител по английски език в Националната хуманитарна гимназия „Св.св. Кирил и Методий” – Благоевград. Тази година тя заслужи второ място в конкурса на вестник „Струма” „Любим учител”, а по време на церемонията по награждаването сподели, че предпочита да работи, вместо да получава награди. Какво се крие зад тези думи? Как учителката успява да усмирява учениците си само с поглед, какви методи използва в работата си… следва в разговора.
Важно е да се отбележи, че интервюто бе взето, преди да излязат резултатите от международно сравнително изследване на постиженията на учениците PISA. Но и без да знае данните и констатирания тревожен спад, от позицията на своя 30-годишен опит г-жа Петрова открои основните проблеми в българското образование. Говори за нуждата от намаляването на административната тежест, „зубренето” като начин за изкарване на оценки, защото учебниците трябва да са само помощно средство, а на учителите да се даде по-голяма свобода …
- Г-жо Петрова, по време на церемонията признахте, че предпочитате да работите, а не да получавате награди.
- По принцип не съм любител на конкурсите и не мисля, че идеята е човек да се изявява на всяка цена. На фона на това обаче, конкурсът на вестник „Струма” е един от тези, които си струва и имат стойност, защото учителят бива оценяван от участниците и пряко засегнатите от образователния процес – родителите, учениците, обществеността. Именно това е най-голямото признание за нас, учителите. Така че за мен е чест да съм един от призьорите в тазгодишното издание.
Думите, или както казахте признанието ми по време на церемонията, бяха продиктувани от факта, че не съм участвала в конкурси, форуми, в които да се самоизтъквам като педагог. Предпочитам това да го направят моите ученици със своите резултати. Разбира се, всеки изпитва задоволство и чувство на удовлетвореност, като трудът му бива оценен. И да, през 30-годишния ми педагогически опит съм получавала награди. Последната, която си спомням, бе по повод 24 май м.г. За мен обаче най-голямото признание и отличие си остава това от конкурса на вестник „Струма”.
- Казаното от Вас – за оценката от учениците, ме връща към 2017 г. Тогавашният Ви випуск бяха единадесетокласници и ме помолиха да отразя изненадите, които са Ви подготвили за рождения ден. Ще цитирам думите им: „Госпожата не само ни учи, тя ни изслушва и разбира. Страхотно е да имаме такъв учител!”.
- И аз си спомням този ден, и то много добре. Първо, не очаквах и изобщо не подозирах, че учениците знаят кога ми е рожденият ден. Никога не съм го афиширала, а и „наследих” този клас от колежка, която се пенсионира. За една година успях да спечеля доверието им и успяхме, както обичам да казвам, да станем като едно семейство. Този и следващият ми випуск, който изведох миналата година, бяха до мен и в хубави, и в лоши моменти. Радвам се, че до ден-днешен същите тези деца ме приемат като тяхната класна – звънят, за да поискат съвет, или просто ми се обаждат, за да се чуем.
- Не е тайна, че паралелките с профил „Хуманитарен”, и не само те, се радват на засилен интерес и често пълняемостта е над максимума. Как успявате да овладеете класове от по 28, 29, 30 ученици?
- Не съм се замисляла по този въпрос, защото не ми е било трудно. Просто нещата са се случвали, без да се питам как. Например в последния ми випуск бяха 31 ученици. Последните две години – 11 и 12 клас, бяха най-хубавите. В класната стая „нямаше въздух”, но пък имаше атмосфера. Големите паралелки никога не са ме плашили. Основното е да успеем да обединим децата, да ги накараме да повярват в училището, в учителите, в класния ръководител, който в много случаи е повече от приятел. И ако направим това, то другото е лесно.
- Настоящият Ви 8 „а” клас е доста „пъстър”, да не кажа колоритен, имате и близнаци – момчета, а друга двойка близнаци – момичета, са решили да се „разделят”.
- Да, класът е пъстър. Има деца от Благоевград, Петрич, Сандански, Гоце Делчев, Якоруда. Всички сме различни със своя характер и индивидуалност. Близнаците са Виктор и Александър и в началото ми беше много трудно да разбера кои са, защото те са различни и по външност, и по характер. И двамата са чудесни, като единият е по-спортна натура, а другият е артистичен. Имаме и момиченце, чиято сестра е в Езиковата гимназия. Вики пък е избрала да дойде при нас. Казва, че това е нейното решение, а не на сестричката й, и иска да учи точно в паралелката с профил „Хуманитарен” на Националната хуманитарна гимназия.
– Ученици споделят, че не повишавате тон, не удряте по бюрото, а просто въздишате. Това ли е Вашият начин да изразите несъгласието си, недоволството от дадена ситуация в клас?
– Не виждам смисъл в това да викам или да крещя. Когато усетя, че на учениците им е омръзнало или са на предела на това да ме слушат, особено в 8 клас, когато имаме по 4 часа интензивно изучаване на английски език, но трябва да си довърша урока, наистина спирам. Що се касае до дисциплината, ще цитирам думите на една ученичка, която ми каза: „Г-жо, по погледа Ви разбираме, че сме прекалили”. Явно ми е много лош погледът и не се налага да викам.
– Доколкото знам, в работата си използвате и чисто психологически методи. Ще разкажете ли за похвата на анонимните писма?
– Класът ми е от 28 ученици и, както казах, всички са от различни училища, семейства. За мен е много важно да ги направя колектив. И за да не „изпусна нишката”, реших да проведа по-различен час на класа. През лятото на тази година заедно с нашия директор г-жа Солачка бяхме на обучение във Флоренция /Италия/ за емоционалната интелигентност и превенцията от насилие. За мен това бе изключително полезен и адекватен на съвременността курс. В тази връзка приложих част от видяното, наученото, като поставих на учениците задача да напишат анонимни писма на тема „Искам да ти кажа”, или „Искам да Ви кажа”, като включих и себе си. Просто трябваше да изразят какво искат да се промени, или например кого от съучениците си не харесват, като можеше да не се разкриват и да останат анонимни. Изненадата ми бе продиктувана от факта, че повечето деца не се криеха, не се притесняваха и си казваха, докато четях тяхното писъмце. Което означава, че донякъде сме си спечелили доверието. Получиха се много интересни неща като резултат. В писмата открих много пишещи и мислещи деца, които започваха по много интересен, креативен начин, без да се нападат и обиждат, но всеки се сещаше към кого е отправено даденото послание. Мога да кажа, че след този по-различен час на класа у някои деца настъпи коренна промяна в поведението в положителна посока.
– А имаше ли писмо, насочено към Вас?
– Имаше. Няколко от писмата бяха насочени към мен и препоръката бе да не съм толкова търпелива и толерантна към някои от класа. Така че и аз ще трябва да си взема забележка.
– В есето, което написахте за конкурса „Любим учител”, казвате, че преподаването често се бърка с оценяването. Какво имате предвид?
– Много често изискваме, свикнали сме децата да възпроизвеждат това, което сме им казали. И ако малко се отклонят, не пресъздадат дословно казаното в урока, то оценката съответно ще е по-ниска. Аз лично предпочитам при преподаването ми всеки един ученик да ме разбере и да може по свой начин да го асимилира, така че да му е лесно да го запомни и след това да го ползва. Не искам да ми се повтарят думите. Уважавам мнението на всеки един от учениците и за мен не е толкова важно дали днес си написал домашното, ако на дъската ми покажеш, че си разбрал урока. Естествено, трябва да има и положен труд, за да покажат, че са съпричастни с учебния процес.
– Ваши са и думите, че оценката на способностите не трябва да се базира на грешките, а да отчита напредъка, прогреса на учениците.
– Определено стоя зад тези думи. Ако ние непрекъснато ги наказваме и изтъкваме грешките им, може да имаме обратния резултат. Самото дете да се демотивира, да каже, че това не е неговото, и да спре да учи. И обратното, ако се забелязва дори и най-малкия прогрес, положените усилия, то ефектът ще е много по-различен. По този начин ще отчитаме стъпките нагоре, а не стъпките назад.
– Ако разрешите, ще засегна тематиката на Вашата предметна област – английския език.
Естествено, ако някой въпрос Ви се стори прекалено провокативен, може да не ми отговаряте.
– Слушам.
– Според Вас нужно, или по-скоро необходимо ли е обучението по английски да започва още от 1 клас, при положение че тогава се усвояват А-то и Б-то на родния си език?
– Преди няколко години действително имаше т.нар. РЧО /ранно чуждоезиково обучение/, което започваше още от 1 клас, наравно с ограмотяването по български език. Смятам, че това не беше много удачно. Доколкото знам, сега в 1 клас английският език се изучава само ако бъде посочен като свободноизбираем предмет. Според мен е подходящо чуждоезиковото обучение да започва във 2 клас. Тогава нито е късно, нито е рано. Хубаво е нашите деца да се запознаят с езиците в по-ранна възраст, още повече че главите им не са обременени от други предмети и науки, а и по-лесно помнят в тази възраст. И ако ме питате дали в гимназиалния етап има смисъл от интензивното изучаване на чужди езици, то отговорът ми е да. В нашето време, при отворените граници, възможността да се пътува, младите хора трябва да имат възможност да общуват. И тук не говоря за отделните компоненти, граматиката, нивото на владеене, а за самото общуване и в крайна сметка езикът да ни служи.
– Както е известно, от две години държавните зрелостни изпити се провеждат в нов формат. Налице е сериозен дисбаланс. С най-висока средна успеваемост са матурите по чужд език като профилиращ предмет, а по БЕЛ слабите оценки нарастват.
– Това е тенденция и на регионално, и на национално ниво. В нашето училище на ДЗИ по английски език м.г. се явиха около 60 зрелостници от трите класа, на които преподавах. Успехът им е „Отличен” /5.54/. Мога да кажа, че форматът по английски език е прецизиран от страна на чиста граматика и е наблегнато на уменията – за слушане, за четене с разбиране, за писане. Единствено липсва умението за говорене, но поне на сегашния етап това няма как да бъде заложено и респективно проведено. И да, може би точно това допада на учениците и по тази причина толкова голям процент от зрелостниците избират английския език като второ ДЗИ по предмет от профилиращата подготовка.
Ще акцентирам и на друг факт. Докато са в училище, учениците имат възможност да се изявяват в други състезания, които са твърде далеч от учебната програма. Например олимпиадата по английски език. Там все още съществува компонентът диктовка, който не е задължителен и го няма в нито един изпитен формат. И може би наистина трябва да се преразгледат учебните програми.
– На база на резултите от матурите в обществото се налага мнение, че част от завършващите средно образование имат по-добри знания по английски, отколкото по родния си език. Не е ли притеснително това?
– Определено е притеснително. Аз не съм от хората, които смятат, че английският език е най-важният предмет в нашата образователна система. И да, обичам много работата си, учениците си. Изключително удоволствие са часовете по профилираната подготовка, особено тези по английска литература. Просто общуването е на друго ниво. За мен обаче българският си остава на първо място, защото е нашият, родният език. Притеснително е, когато учениците не знаят значението на думи /например наскоро ги питах какво означава ведро и никой не отговори/, или не могат да дадат синоними на дадена дума. Защо е така, могат да обяснят по-добре колегите по БЕЛ, но за мен има една основна причина и тя е свързана с недостатъчното четене. Не говаря само за задължителната литература, а за четенето като потребност, ценност и превръщането ни в зависими към всичко електронно около нас.
– И като споменахте електронно, зрелостници от различни училища са ми споделяли, че се явяват на матуратата по английски, защото са го научили от филмчета, клипчета…
– Мисля, че това могат да го кажат съвсем в началото – някъде до 7 клас. След това при интензивното изучаване, както е при нас, ученици често признават: „Ние си мислехме, че знаем английски, но…”. Да, те са „залети” от песни, клипчета, информация в интернет пространството и социалните мрежи, но това е езикът, който се говори по-скоро на улицата, между тях самите. Но от гледна точка на литературните аспекти, уменията за изразяване, създаване на текст е необходимо едно по-високо ниво на владеене. В момента учим точно това, че има официален и неофициален език. В този смисъл самите ученици много бързо разбират какво трябва да знаят, как да се изразяват, ако искат да продължат.
– Ако зависеше от Вас, какво бихте променили в българското образование?
– От моя гледна точка първо трябва да се започне от учебниците. Може би някои колеги ще кажат, че с многото учебници се дава по-голяма свобода за избор. Реално погледнато обаче, в учебниците почти нищо не се променя през годините, а само се обновява. Това не е добре, защото ние учим различни деца. Второто, което е, че за мен учебниците би следвало да са помощно средство и не трябва да бъдем обвързани до такава степен, а да имаме свободата да подхождаме по-творчески, съобразно класа деца. Тоест, индивидуалният подход да е на предни позиции.
Другото, което бих променила, е административната дейност. Очакванията бяха, че с въвеждането на т.нар. дигитализация, електронните дневници, част от тези дейности ще отпаднат, но не се получава и не мисля, че нещо се улесни в работата на учителя. Половината от времето си прекарваме в разни електронни сайтове, в които трябва да попълваме, да следим, прехвърляме… Ако зависеше от мен, бих намалила административната тежест, или поне да помислим за учител по административната работа.
- Г-жо Петрова, след всичко казано от Вас не мога да не попитам: защо решихте да станете учител?
- И аз самата често се питам това, но пък другият въпрос, който веднага си задавам, е: Ами можете ли да правите нещо друго, г-жо Петрова? Ако трябва да бъда честна, винаги съм си се представяла в ролята на учител, но може би по-скоро в детска градина или в по-ранните етапи на образованието. Усещам обаче, че именно учениците ми ме държат млада по дух и всъщност мястото ми е сред тях.
- По време на церемонията споделихте, че посвещавате наградата на всички Ваши ученици, и най-вече на випуска, който изведохте миналата учебна година. Сега имате възможност да се обърнете към тях.
- С випуска, с който се разделих преди няколко месеца, връзката все още не е прекъсната. Всеки ден някой от тях идва в училище, чуваме се и се виждаме. И ако трябва да им кажа нещо, то ще е да са здрави и да успяват в това, в което са избрали да се реализират. Аз им вярвам. Те доказаха, че са можещи, търсещи и очаквам да видя резултата от всичко това.
И тъй като се стремя да има приемственост, то на настоящите ми ученици се опитвам да покажа, че думите „не мога” и „невъзможно” засега трябва да бъдат забравени и да ги заменим с „искам” и „ще го направя”!
СТАНИСЛАВА ДАЛЕВА
Васко Джибрата, “проф.“ по казаните, като какъв присъства на фотото?