Срещнах бесарабския българин Ян Дрон в Югозападния университет в Благоевград, където е трети курс по специалността „Международни отношения”. Той е на 20 години, но е по-голям патриот и по-мъдър от много хора на три по 20. Може би защото е роден в семейство, което се опитва да продължи българския дух и традиции въпреки превратностите на времето и проблемите, които среща по пътя си. Роден е на 31 януари 2005 година в град Измаил, разположен на река Дунав – днес част от Украйна, обявила своята независимост през 1991 година. Преди това е бил в пределите на бившия Съветски съюз.
„Аз завърших средно образование в село Каменка, със старото име Ташбунар.То е българско село, създадено преди повече от 200 години от българи, напуснали родните си предели през 1811 година след поредната Руско-турска война.За да запазят рода си, те са жертвали родното си място и се заселват в пределите на днешна Украйна, където създават това село.То е уникално с това, че навремето в него беше един от най-големите колхози в Съветския съюз”, разказва Ян.
„Подготовката ми за кандидатстудентските изпити в Югозападния университет започна в 9 клас .Изучавах български език, българска история, българска литература… Има един известен израз: тези, които не знаят историята, ще бъдат принудени да я повторят. Те не могат да градят настоящето и не могат да видят бъдещето. Изучаването на историята ми помага да бъда по-съзнателен гражданин, който иска да подобри живота в държавата, в която живее. За мен това е България”.
По майчина линия баба му Екатерина е с български произход. Тя е на 79 години и е родена в село Каменка, където живее и днес. Нейните баба и дядо са бежанци от Южна България, но Ян не знае много за тяхната история и потекло, поради репресиите в СССР, при които личните им документи са унищожени. В селото на баба Екатерина също е имало информационно затъмнение. „Много хора загубиха националната си идентичност, поради изчезването на личните им документи, които удостоверяваха родовата им история”, разказва Ян”. Родителите на моята баба: Кирил и Евдокия, която наричаха Доча, са запазили българското самосъзнание, но не са могли да запазят никаква информация. Дядо беше партиен работник в колхоза и нямаше право да говори за българския си произход. Беше принуден, защото комунистическата идеология не се интересуваше от националната принадлежност на хората. И ние нямаме никакви спомени и никакви връзки с роднините си тук, в България. Знаем само, че сме българи.Това че нашият род по майчина лини идва от Южна България, се познава по локалния диалект там, който се говори и в моето семейство. Специално съм го изучавал, но повече подробности откъде идват не знам, правя изводи само по диалекта. Мисля, че бягат по време на Руско-турската война 1828-29 година. А що се отнася до историята на град Измаил – през VII век областта на Измаил влиза в състава на българската държава. През 1484 г. османците го завземат и променят името на града, наричайки го Ишмасън, а околностите му – Буджак, според тълкуванието на Евлия Челеби. Там има и турска крепост, която също се нарича Измаил. Построена е от французи и немци по заповед на султана.
Баба Екатерина се занимаваше със земеделие и успя да запази българските традиции в нашето семейство, защото прабаба ми Доча много е държала на българския си произход и е познавала отлично българската история. Не я помня, прадядо ми Кирил също, защото и двамата са напуснали земния си път преди аз да се родя, но родителите ми пазят снимки за тях”.
В разговора по телефона се включи и майката на Ян, която каза, че родителите на баща й: Васил и Тодора, са били гагаузи. Дядо й е роден през 1913, а баба й през 1911 година. „Дядо имаше корен от Румъния, но не разказваха подробности. Една от основните хипотези е, че гагаузите са наследници на прабългарите, на тюркски племена. Майка разказваше, че когато са били 17-годишни, нашето село Каменка се е деляло на две половини – токани и гагаузи, но са живеели заедно, добре се разбирали, така както трябва да бъде. Родителите на майка ми Кирил и Евдокия бяха чистокръвни българи, които наричаха токани”, споделя Татяна Фьодоровна Дрон.
„Българското малцинство в СССР е признато по времето на Хрушчов”, продължава разказа си Ян. „Ленин и Сталин не са признавали малцинствата. Те са подлагали на репресии бесарабските и приазовските българи. Господин Владимир Калоянов има книга „Цената на българщината в Таврия 1917 – 1945 г.”. Като приазовки българин, той също е бил подложен на репресии в Съветския съюз. Имам неговата книга, в която е публикувал много документи като свидетелства за репресиите на българите. Мога да кажа, че съм разговарял с очевидец на тези събития. Българската етническа общност в Приазовието,Украйна, е заселена там от Бесарабия в 1860 – 1862 година. Анализирани са причините, поради които българите търсят приют и препитание в Бесарабия и Таврия, а именно вековното османско владичество и целенасочената политика на Царска Русия за заселване и облагородяване на безлюдни територии. Приазовия е регионът до Азовско море. В Руската империя и в Съветския съюз след Сталин българското малцинство е признато. В Измаил всяка година на 29 октомври празнуват Деня на бесарабските българи – онези наши сънародници, които принудени от историческите събития, повече от 200 години живеят извън пределите на България, на територията на Украйна и Молдова. Бесарабските българи са второто по големина малцинство в Измаил. Те са първите хора, които са започнали да обработват земите на този регион и именно те започват да развиват икономиката там. Развито е говедовъдството и птицевъдството. Лидерът на селото Миндро беше бесарабски българин и благодарение на него нашето село беше изключително развито. Въпреки репресиите, не познавам нито един българин, който да се е отрекъл от българското си потекло. Ние, бесарабските българи, изключително се държим за българското. И всеки се гордее да каже: „Аз съм българин!”. Патронът на бесарабските българи е генерал Иван Инзов, защото той е защитавал интересите и правата им в региона.Той е човекът, който е запазил българщината в Бесарабия.
Майка ми е Татяна Фьодоровна Дрон. Тя е мъдра жена, истинска майка, която има още две сестри, но тя има по-силна връзка с българския си род. От нея научих българския език и от малък си говоря на този български диалект. Тя е много талантлива маникюристка, защото се занимава с този занаят повече от 8 години. Майка и татко за мен са икони.
Баща ми Дрон Сергей Иванович е молдовски българин. Неговият баща Иван Дрон е молдованин, но също с български корени. А баба ми Мария е чистокръвна българка от Горна Албата, близко до Бесарабия.
Майка ми и баща ми изградиха в мен любовта към историята, към родното, към българското. Аз винаги се гордея с българския си корен. Родителите ми са носители на уникални локални традиции за българите от тези региони. Баща ми ни учи на молдовско-българските традиции, майка ни предава бесарабско-българските такива. Много от тях се припокриват. От баща ми и дядо ми научих за винопроизводството и лозарството много неща. Научих как се прави курбан и каварма. Баща ми е изключителен готвач. А от майка и баба Екатерина научих за други гастрономични ястия, характерни за българите. Моята любима манджа е картофената яхния. В нашето село Каменка ние празнуваме „Трифон Зарезан” и всички останали български празници. Имам по-малка сестра Ника, която е родена през 2012 година. Сега е 8 клас и мечтае да дойде да учи в България. В момента тя е на домашно обучение, защото в Украйна със закон забраниха дистанционното обучение. В нашия регион няма военни действия. Понякога бомбардират Измаил и Одеса, но на село е спокойно.
Родителите на Ян в момента живят в Талин, Естония, прибалтийска страна, която граничи с Русия и Латвия, но желаят да емигрират в България един ден. „Баща ми там работи на специална техника много години, а майка ми и сестра ми от с. Каменка отидоха при него преди няколко години, поради тежката икономическа ситуация в Украйна и невъзможността да се живее повече там”.
Попитах Ян дали е усетил войната. „Войната започна на 24 февруари 2022 година. Аз завършвах 11 клас в с. Каменка, но не заради войната дойдох в България, а защото две години преди тя да избухне, се готвих за българските изпити в Югозападния университет. Имам доста познати, които пострадаха, а други загинаха. Разбрах, че там нямам шанс за живот и за реализация. Искам да остана тук и да бъда полезен за България. Но в момента на преден план е да завърша ЮЗУ като достоен специалист по международни отношения. Ще работя това, с което ще съм полезен за държавата. Нямам амбиции и лични предпочитания. Каквато полезна длъжност избере за мен държавата, там ще работя. Обичам мисълта на Левски: „Ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само за себе си”. Аз съм универсален специалист, защото ме интересува политиката на Изтока, на постсъветския блок, на държавите от Средна Азия, на Централна и Източна Европа. Много добре познавам историята, манталитета, проблемите и конфликтите в тези държави. Моите знания могат да бъдат полезни за България. Аз съм живял на територията на бившия Съветския съюз, общувал съм с хора от всички бивши съветски републики и чрез знанията, които имам за тях, България може да печели повече при преговори с тези отделни държави. Всички бивши държави от Съветския блок, включително и от Варшавския договор са в полето на моите интереси.
Проблемът на всички тоталитарни държави идва от главата. Надявам се да се промени властта и Русия да стане демократична държава не само според конституцията, но и реално. Тогава наложената от Европа изолация, ще отпадне. Сега има стагнация в международните отношения. Международната изолация може да се премахне само ако се промени държавният курс или лидерът. Проблемите на Русия според мен не са само от Путин, а от манталитета. Хората живеят в обстановка на заплаха от репресии. Затова бягат и демографията е изключително ниска. Хората там просто нямат избор. Путин управлява вече 20 години”.
В Благоевград Ян живее на квартира и може да си го позволи благодарение на родителите си. Харесва му града и в Благоевград се чувства като у дома си. След като завърши „Международни отношения” в Югозападния университет, смята да запише магистратура, в която ще продължи темата за отношенията на България с държавите от бившия Източен блок и Източна Европа. Надява се доц. Димитър Тюлеков да му бъде научен ръководител. „Аз предпочитам да изуча перфектно една тема, отколкото да избирам няколко и да не изуча както трябва нито една в крайна сметка. За мен доц. Тюлеков е изключителен професионалист, който много ми помага в развитието. С него мога да обсъждам, да дискутирам и винаги получавам професионално аргументирано мнение, което ми дава основа за размисъл и за нови изследвания. Ние не изучаваме историята като суха материя. Ние изучаваме причинно-следствените връзки – какво се е случило, до какво е довело, какъв е резултатът… Ние просто изучаваме реалността в определеното време”.
А най-интересният период от историята на България за него е преходът от комунизма към демокрацията – от 10 ноември 1989 година до 2007 година, когато България става член на Европейския съюз. Отговорът му на въпроса какво според него е характерно за този преход е: „Закриха комунистическия театър, останаха актьорите, които сега управляват България! Демокрацията е просто фасада. Партиите в България вовюват помежду си за власт и влияние в парламента и сред народа, но никой не се интересува от развитието на родината му. Според мен, щом си държавен служител, трябва да мислиш за България, която е над всичко. Така мислят и всички мои колеги от университета. Искат да има развитие, подобрение на живота, модернизация. Старите политици доказаха, че мислят за себе си, а не за България. Точно обратното на идеите на Левски. Българската общност е пасивна, няма гражданско самосъзнание. Хората не знаят, че може да има промени, когато всички реагират, а не всеки да стои и да чака някой друг да реши проблемите. Тези, които се опитват нещо да направят, са малцинство. Не може един или сто души да се борят срещу системата. „В Украйна има интересна поговорка – „Рибата гние от главата!”. Митингите трябва да бъдат целенасочени и с факти, не просто да се реагира стихийно, без крайна цел”.
Ти ако трябва да си лидер на едно гражданско общество, какво би направил, как ще накараш хората да ти повярват и да действат, питам аз: „Това не става с усилията на един човек. Всеки трябва да усети в себе си омраза към корупцията и към тази остаряла система, която я поражда, към неправилните действия на политиците в държавата. Ако 120 хиляди с такава омраза дойдат на площада, може да има резултат и положителни промени. Аз ще правя всичко по моите сили, ще агитирам хората, ще споделям идеите си към правилното, рационалното и нормалното, това засега е всичко, което мога да направя, да служа на България с хората около мен. Моите ценности са изградени от родителите ми, от семейството. Най-голямата ми ценност е гордостта, че съм българин. Останалите се градят върху библейските истини. Не мога да кажа, че съм религиозен човек, но спазвам законите, които са описани в Библията. Опитвам се да живея правилно и да нося в себе си божията истина. Исус ни завеща две неща – миролюбие и любов към Бога, и аз ги спазвам! Не е нужно да вляза в храма, за да усетя връзката с Бога. Той е с мен винаги!”.
Според Ян бъдещето на Украйна зависи от украинската дипломация и власт, защото ако те са прагматични, бъдещето може да не е толкова лошо, колкото прогнозират. Един от вариантите е Украйна да се откаже от своите амбиции да си върне Луганск, Донецк и Крим и да се концентрира върху териториите, които има. Вторият вариант, който не е прагматичен и е изпълнен с омраза към Русия, е свързан с изграждане на националистически общности, които в крайна сметка ще отделят още повече украинската общност от всички останали. За мен най-добрият вариант е да се концентрират върху териториите, които имат, защото Украйна е изключително богата и перспективна държава и без Луганск, Донецк и Крим. В Украйна има много ресурси и изключително образовано население, имат многонационална общност, която винаги се попълва. Има и доста развита промишлена база, която ще им позволи да се съвземат след войната и да подобряват своите територии. Според мен засега украинският президент няма точно изградена позиция, защото не знае как да се ориентира в динамичната международна обстановка, а що се отнася до българската позиция към Украйна,тя е част от европейската, така че дали е правилна, ще видим накрая.
Ян иска да остане в България и да работи за нейното по-добро бъдеще. Чувства се щастлив, че може да реализира тази своя мечта, защото е убеден, че я пренася от дедите си!
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
