Той е от онези мъниста, без които броеницата би се разпаднала – Борислав Мутафчийски от Благоевград. Роден е през 1990 година и целият му съзнателен живот досега е свързан с танца. За първи път се качва на сцената на три години и половина и участва в концерт на 1 юни 1994 година пред Камерна опера за Празника на детето. Той няма спомен от това събитие, но майка му е разказала как е стигнал дотам. Бил е облечен в носия, пази снимки, които обеща да ми покаже, и разказа:
„Сестра ми, която е с около 2 години по-голяма от мен, е танцувала в ансамбъл „Пиринска китка” при тогавашния ръководител Александър Кастелов. Майка ме завела на нейна репетиция през февруари 1994 г. и ме оставила в залата да я изчакам. В края на заниманието господинът казал да повторят това, което са учили, и бил изненадан, че и аз съм станал и съм изиграл стъпките. Когато майка дошла да ни вземе, Кастелов й казал: „Стефка, ако искаш, си я взимай, но следващия път този, малкият, да бъде тука”. Майка се изненадала, защото съм бил много малък, но той настоял. Казал й, че съм музикален, танцувален, ритмичен и ме иска в ансамбъла. Помощник-ръководител в „Пиринска китка” беше Стоянка Вуковска, която беше страхотна жена и бяха семейни приятели с моите родители. Тя потвърдила същото”.
Питам за други талантливи негови предци и той ми каза: „В моето семейство винаги са пеели, танцували и на празници имаше голяма веселба, но не е имало професионален танцьор сред тях. Когато се събирахме в село Каменица, община Струмяни, при баба и дядо по майчина линия, съм слушал много песни и съм гледал хората им. Това се случваше и на празника на св. Пантелеймон, когато се прави голям събор, той съществува и до днес. Но времето вече е друго и го няма това дълго хоро от моето детство. Там живеят хора, бежанци от Берово в Македония и съседни села, които се заселили на тази земя, след като турците напълно изгорили селото през 1912 г. и го напуснали. На баба коренът е от Берово, а на дядо – от Сливница.
По бащина линия – един от прадядовците, Сандо, и прабаба Зоица са от с. Дебочица, а дядо Борис, на когото нося фамилията, е от с. Габрово. Опитвал съм се да търся родословния ни корен, но мисля, че идва от мутавчии или мутафчии – майстори на традиционни занаяти, тези, които правят връхните дрехи, така наречените кожуси от здрави тъкани, от козя козина, дисаги и торби, чували, груби черги, постелки и колани, но не съм стигнал до факти, че дедите ми са се занимавали с това. Знам, че родствениците ми са гледали много коне в с. Габрово, по-точно прадядо ми Стоица. Той с коне е прекарвал кошери с ябълки, сливи и други плодове, а също и дърва, и с това е изхранвал семейството. Чувал съм израза: „Керванът на мутафчиите като се наредеше по билото, изглеждаха като мравки от край до край”. Затова там има такава махала и сигурно някой от по-далечните ми предци е бил мутафчия. Имам много хубави детски спомени от това красиво село, а и от Дебочица, където живееха допреди петнайсетина години моите прабаба и прадядо.
Аз свиря на акордеон и помня моя прадядо – последните години преди да почине, сядаше на масата и все ми казваше: „Вземи акордеончето малко да ми посвириш”, и си тактуваше, а баба е била участничка във фолклорните състави, които участваха на събора „Пирин пее”.
Това помня от детството, а и още, че в ансамбъл „Пиринска китка”, който съществуваше към тогавашния Център за работа с деца, имаше оркестър. Впечатляваше ме живата музика – гъдулката, тъпанът, гайдата, кавалът… Това за мен си беше магия. Всичките ми приятели от махалата ходеха на танци и моето участие там стана по естествен път. Родителите ми винаги са ме подкрепяли и всичко, което имам и съм постигнал досега, дължа на тях.
Майка Лидия е родена в Сандански, баща ми Александър е от Благоевград и дълги години работеше в системата на МВР като полицай. Майка беше технолог в сладкарски цех, а по-късно и в Хлебозавода. Сестра ми се казва Стефка Божикова по мъж. Тя е начален учител в Шесто основно училище. И двамата сме танцьори. Тя си има семейство, деца, живее в Благоевград и е най-близкият ми човек. Имаме прекрасни отношения с нея. Аз я запознах с моя зет, който е от Хаджидимово, и последен научих, че ще се вземат. Миналата седмица празнувахме в Солун годишнина от венчавката им”.
Борислав Мутафчийски учи в Националното училище за танцово изкуство в София и веднага сред като завършва средното си образование, на 11 юни 2009 година започва работа като танцьор в ансамбъл „Пирин”.
„Тогава хореограф беше Тодор Бекирски. Той присъства на моя държавен изпит в София и в края на изпита един от моите преподаватели по български танци, Петя Александрова, ме запозна с него. Преди да започна работа в ансамбъла, бях приет в Duquesne University в Питсбърг, Пенсилвания. В този университет има ансамбъл, който се занимава с източноевропейски фолклор. Приемайки те в този ансамбъл, ти получаваш и стипендия, за да можеш да учиш в университета почти без пари, по-точно с достъпни такси за тогавашното време. Бях приет там, но ми удариха черен печат в посолството, защото съм бил потенциален емигрант. Баща ми предварително ми беше казал, че няма да ми дадат виза, и така стана. Всяко зло за добро, защото нямаше да работя в ансамбъл „Пирин”, където остана сърцето ми. Помня думите на Бекирски: „Ти искаш сега след София да се върнеш назад и да танцуваш с наборите на твоята баба. Тогава законът за ранното пенсиониране все още не беше върнат, след като го премахнаха от правителството на Костов, и нямаше задължения за ранно пенсиониране. В състава наистина танцувах с набори на моята баба. Това са най-хубавите ми години, с най-добрите приятели и моето най-голямо училище. Там се научих на танц, на комуникация с хората, на колегиалност. От 2009 до 2018 бях танцьор в ансамбъл „Пирин” – златни години за мен”.
За да продължи да трупа знания в областта на фолклора, Боби записва Югозападния университет, специалност „Етнология”. Завършва и магистърска програма по антропология и няколко години по-късно – и магистърска програма по специалността „Хореографска режисура – българска народна хореография” в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив. Има три висши образования и сега защитава докторска степен по фолклористика в Югозападния университет. Темата му е „Фолклорните непрофесионални групи в Югозападна България – създаване и развитие” с научен ръководител доц. Илия Недин.
„Надявам се да защитя дисертацията си до края на тази година – споделя Боби. – Много обичам работата и професията си, обичам всичко, което е свързано с фолклора, и избирам да работя там, където се чувствам полезен и удовлетворен”.
Днес Боби е член на две организации към ЮНЕСКО, свързани с фолклорната музика и традиция и с фолклорния танц: International Dance Council – CID UNESKO и International Counsilfor Traditionsof Music and Dance. На втората организация става член като докторант в Югозападния универтитет, а на първата, за да станеш член, някой трябва да те предложи – за него това са направили учениците му от хореографското училище. Това му дава шанс да участва в различни конференции, да публикува доклади и да комуникира с колеги от цял свят.
„През декември 2018 специализирах в Центъра за изследване на танца към университета „Роухемптън” в Лондон по антропология на танца, след като бях завършил моята бакалаварска и магистърска степен в Благоевград. Почти всяка година те канят между 5 и 7 души от различни краища на света, които правят пърформанси заедно със студентите в университета и по този начин ги обучават на фолклор от различни краища на света. Изкарах около 7 месеца в Лондон. Когато се върнах, директорът на Националното училище за танцово изкуство ми се обади и ме покани да започна работа като преподавател по теоретично обучение. Успоредно с учителските ми задължения, за една година бях и хореограф на първия детско-юношески ансамбъл в България – „Изворче” в Националния дворец на децата. Поканиха ме акад. Красимир Петров и Татяна Досева. Тази година този ансамбъл навърши 65 години и бяхме на неговия юбилеен концерт.
Попитах кои са хората, които през годините са му подавали ръка и са го подкрепяли в професията.
„Работех още в ансамбъл „Пирин” и Лилян Данчев, който беше хореограф на ансамбъла по това време, ме покани да стана помощник-ръководител в ансамбъл „Пиринска китка”, състав към Обединен детски комплекс, на който директор беше Мая Дамянкина, един разкошен човек и ръководител. Реших да опитам. Там бяха моите хореографи Лилян Данчев и Георги Чопов. Започнах при Кастелов и Вуковска и това са последните хореографи, с които съм работил, преди да отида в Националното училище. Г. Чопов ме подготви за хореографското училище и ме научи на много тънкости в професията. Имаме хубова комуникация до ден-днешен с него. Обичам го този човек. След него пък Л. Данчев ми даде крилата да си заобичам професията и ще съм му благодарен цял живот. Той ми даде възможност да работя като хореограф и да правя авторски танци. Като млад човек бях несигурен, неопитен, хвърчащ в небесата и той ме култивираше. След като преструктурираха ОДК, се отделихме и създадохме Пирински танцов ансамбъл. В същия период Васил Новоселски ни покани да направим състав към народното ни читалище. То е едно от най-големите в страната, с много самодейни групи, но дотогава нямаше фолклорен танцов ансамбъл и ние го направихме. Хубава роля изигра добрата комуникация между него, Л. Данчев и Иван Иванов, дългогодишен ръководител на ансамбъл „Вихрен” към ДНА, който също беше започнал работа към читалището. Тримата направихме Пирински танцов ансамбъл „Вихрен”. И двамата вече са пенсионери, останах аз и вече 13 години го ръководя. Помагат ми двама млади и много кадърни колеги – Георги и Калина, които са професионални танцьори в ансамбъл „Пирин”.
Бяхме с децата на конкурс и взехме Гран при. Тогава директорът на хореографското училище ме видя и ми каза, че търсят специалист, който да преподава теоретично обучение на неговите ученици. Тогава вече не работех в ансамбъл „Пирин”.
Но късметът ме преследва в съдбата ми. След едното веднага идва другото – или когато една врата се затвори, се отваря друга, за да продължа. Работих в Националното училище за танцово изкуство в София – единственото училище на Балканите, където се учи български фолклорен, класически и модерен танц. През това време водих и ансамбъл „Вихрен”. През 2018 г. започнах работа като преподавател по теоретично обучение, което премина и в практика. Водих български народни танци. Там бях на работа до 2024 година.
Разбирам, че ансамбъл „Пирин” го е срещнал и със съпругата му, за която разказва: „Съпругата ми се казва Кристина Костова и се запознахме пак покрай работата ми в ансамбъл „Пирин”. Тя е от Горна Оряховица и танцуваше в техния самодеен ансамбъл. Бяха дошли на концерт на ансамбъл „Пирин” и чрез Фейсбук тя ми изпрати снимка с мое участие в този концерт. Аз бях студент, а тя все още ученичка. Осем години е разликата между нас, но до днес пазя снимката, която ми изпрати тогава – бях облечен в костюм и участвах в танц с тъпани. Това беше поводът, който ни събра. Когато тя отиде студентка в София, започна нашата истинска комуникация. Тогава работех в хореографското училище. По ирония съм благодарен на коронавируса, защото тогава тя дойде в Благоевград, забраниха пътуванията и остана по-дълго време при мен. И ето, вече 9 години живеем заедно. Имаме син на 4 години с красивото име Ален. Той е много музикално и енергично дете. Работейки пет години в София, аз се прибирах всеки ден, не се преместих да живея там. Много си обичам Благоевград и не мога да си представя да живея на друго място. Тук е семейството ми, моите деца в читалището, моят фолклорен клуб „Жива вода”, който водя вече 15 години. Този клуб беше първото нещо, което направих, когато се върнах от София. Инициатори бяха моите преподаватели от Седмо училище, където започнахме и по-късно се разрастна в по-голм състав. Репетираме където намерим зала, но е важно, че клубът е жив. Горд съм, че 4 или 5 човека от днешния състав танцуват от създаването на фолклорната формация.
Кристина танцува също в „Жива вода”, но тя работи за една американска фирма като финансов анализатор. Завърши „Международни икономически отношения” в УНСС в София. Тя е човек, който много обича това, което прави, и е много умно и съвестно същество. Даже когато беше бременна по време на Ковида, за да не скучае, записа магистратура в Югозападния университет и завърши „Логистика” към Стопанския университет. Надграждаше знанията си с допълнителни квалификации и сега работи онлайн за чуждестранна фирма. И двамата сме щастливи, че работим това, което искаме. Тя е главният виновник да започна работа в Историческия музей в Благоевград. Когато Ален се роди, аз все още пътувах на работа в София. Сегашният директор на музея д-р Кирил Алексиев беше мой преподавател по балканска история в Югозападния университет. Преди около 15 години в Нощта на музеите тогавашният директор Галя Миленкова ме покани да показвам хора. Трябваше да отиде Лилян Данчев, но той замина за Франция и изпрати мен. Тогава се запознах с екипа на музея и разбрах, че с тези хора сме от една и съща кръвна група. Оттогава всяка година правех хоротека в Нощта на музеите до миналата година, когато започна ремонтът на музейната сграда. Години по-късно, когато д-р Алексиев беше станал директор на музея, ми каза, че имат нужда от етногаф. Видяхме се в един от големите вериги хранителни магазини и на моите увъртания той каза: „Докога ще пътуваш, погледни я тази жена, тя има нужда от теб, да помагаш за детето”. Аз не исках да си оставя престижната работа в София, където бяхме седем преподаватели по български танци и цяла България ни познаваше, защото при нас идваха деца от цялата страна. Там идва каймака на това, което наричаме танцьори. Но изведнъж осъзнах, че на първо място винаги съм поставял семейството, и прецених, че ще бъда много по-полезен, ако съм тук, и през 2024 година започнах работа като уредник в отдел „Етнография” в благоевградския музей. Тук преоткривам много неща за тази работа и с всеки изминал ден започвам да я обичам повече. Общо взето, фолклорът е в основата на моя живот.
На въпроса как стигна до Франция, Боби отговори: „Преди 4 години беше моят първи семинар с една френска група, което отново дължа на Лилян Данчев. Той ходи във Франция от 90-те години на миналия век и ме покани да му помагам. Лилян е един от най-разпознаваемите хореографи във Франция, който прави стажове и учи франзузите на български фолклор. Това са различни организации в цяла Франция, които имат интерес към Източна Европа и към фолклора на Балканите. Там има хора, които не са пропускали събора в Копривщица и го посещават от първите му изяви в края на 60-те и началото на 70-те до ден-днешен. По-късно започнаха да идват и на събора „Пирин пее”. Записват се, играят, имат огомни видеотеки и библиотеки, аудиотеки с материали, свързани с нашия фолклор и с нашия танц. Моят първи стаж беше с група от Лион в Южна Франция. Лилян им беше организирал стаж в България и тогава ме извика да покажа на французите няколко хора. В началото бяха много резервирани към мен. За радост ме харесаха, защото след този стаж ме поканиха във Франция и предаването на щафетата стана по естествен път, за което съм безкрайно благодарен на Лилян. Правя по около 4 пътувания ежегодно във Франция в различни градове – Лион, Марсилия, Гренобъл, Гап, Новер, много места обиколих за три години и половина и така се получи връзката ми с френските фенове на българските народни танци. Имаше французи, които танцуваха в българската група „От Извора” в Лион – това са Бруно и Мартин, и като се прибрали във Франция, споделили, че са се запознали с млад танцьор, и ме поканиха да поработя с тяхната група. На един семинар в София, организиран от Асоциация на фолклорните състави в чужбина, Антоанета Асенова, която беше дълги години танцьор в ансамбъл „Пирин” и е зам. директор на училището в София, ме покани да направя лекция за фолклора от Пиринския край и там се запознах с ръководителката на френската група Анита Екенова, на която за мен са говорили Бруно и Мартин. Това беше преди три години и тогава беше моето първо посещение във Франция. После ме включиха в техен проект за изготвяне на един каталог и ги посещавах около 7 пъти, докато тази година направихме танц, с който да се представят на събора „На мегдана на другата България”. Те разбраха, че аз обичам френската култура, защото знам и много френски шансони и ги свиря на акордеон. Предварително се запознавах с историята на градовете, където пътувах и исках да разгледам забележителностите. Сред танцьорите имаше и университетски преподаватели и като разбраха, че освен от танца се интересувам от социална антропология, бяха изненадани, че един хореограф от Балканите се интересува и от тези науки. Покрай френските групи се запознах и с чужденци от други държави. Така направих стаж в Белгия, в Женева, Швейцария, което беше уникално за мен. Миналата година ходих в Лондон, там ще бъда и сега в края на юни, където ще работя предимно с българи. Така че Лилян ми отвори врати за цяла Европа. Благодарение на разбирането на директора на Историческия музей в Благоевград имам възможност да върша и тази работа”.
През последните две години Боби е хореограф и на клуб „Самодиви” към АУБ, където участват студенти с интереси към българския танц.
Борислав Мутафчийски има много авторски танци и е печелил награди, за които разказва: „Един мой танц „Македонки” спечели конкурс в Русия по покана на доц. Петър Петров, който търсеше български състав. Много награди имам, но аз винаги съм бил против това изкуството да има състезатеен характер. Спечелихме първа награда с жените на фестивала „Рила ни гледа” в Дупница. Тогава видях тези хора как се промениха, почувстваха се като звезди… Колегите също започнаха да коментират тази награда и задаваха въпроси с какво този танц е бил по-хубав от техните… Имаше различни реакции. Други се радваха… Затова този спортен дух в изкуството не ми харесва. Тогава спрях участия в събори със състезателен характер. Миналата година с ансамбъл „Вихрен” спечелихме Гран при във Виена, Австрия. Там участваха и жените от клуба „Жива вода”. Миналата година ходихме в Турция, в Силиври, и там имаме награда, бяхме и в Джакарта, Индонезия. През месец юни тази година ни предстои пътуване до Италия с ансамбъл „Вихрен”, а след това пътуваме с жените от клуба до Турция. Между двете пътувания за три дни трябва да отида до Лондон. Натоварена е програмата, но каквито и награди да имам, най-голямата награда за мен е, че след като се разформирова Обединеният детски комплекс, с Лилян и Иван Иванов успяхме да развием и запазим ансамбъл „Вихрен” и днес в него участват над 100 деца в четири възрастови групи. Миналата седмица показахме с колегите 17 танца на сцената. От Лилян наследих политиката децата да танцуват произведения на класици. Затова в репертоара ни освен неща на Данчев, на Иванов и мои има танци на ансамбъл „Пирин”, на ансамбъл „Филип Кутев”, на ансамбъл „Тракия” – с разрешението на техните хореографи, разбира се. Идеята е децата да се запознаят с най-високото ниво на изкуство в страната ни. Ние танцуваме хора по време на екзерсис, но на сцената ги учим на изкуство на фолклорна основа. За миналата година имаме около 76 прояви на сцена”.
– Когато правиш авторски танц, каква е мотивацията – нещо, видяно от класиците, или нещо ново добавяш? Как се прави авторски танц?
– Вдъхновение трябва да има. Опитвал съм се да правя нещо по поръчка, но не се получава както трябва. Най-много усилия ми костваше да направя дипломната си работа за Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив. Трябваше да направим 15-минутен сюжетно-драматичен танц. Когато правя авторски танц, не обичам да ползвам готова музика. Искам да работя с различни композтори, защото е важно музиката да отговаря на идеята на танца. За моята „Преспанска камбана” музиката написа доц. Валери Димчев. Това е много трудно, защото изисква средства, време и социален капитал, който съм щастлив, че имам и мога да спазвам тази професионална хигиена. Работата ми досега ме е запознала с много хора – като с доц. Димитър Христов, доц. Петьо Кръстев, Марек Дяков, когото познавам от детските си години, и други. Все добри композитори.
Темата на последния танц, който правих за групата от Лион на този събор, беше „Либе ле, либе хубаво”, а танцът се казва „Кога Ралена сърце даде”.
Темата е океан, но се съобразяваш с изискванията и възможностите на състава. Те искаха шопски танц, защото не бяха танцували такъв досега. Помагат ми познаниято по фолклор и знанията по етнография, и се опитвам да направя най-доброто за тях. С ръководителката им измислихме сюжета за едно красиво момиче, което се влюбва в хубаво момче, бедняк, но с добра ценностна система. Селото не я дава за него, но възрастните ги подкрепят, защото наблюдават истинска любов, и този сюжет трябваше да разкажем за 9 минути. Шопският танц беше конкретизиран с Кюстендилския край, защото винаги съм държал на детайлите и съм събирал информация от различни празници и събори, които съм посещавал. Не можем да търсим традицията в нейния автентичен вид и не смятам, че фолклорът е мъртъв и че това, което се прави днес, е измишльотина. Дори да е така, фолклорът е жив, той не е артефакт, който можем да извадим от витрината и да го поставим в днешния ден. В университета са ме учили да отбелязваме днес какво виждаме и да направим актуална снимка на фолклора, който съществува въпреки времето. Това, което ми е останало като наследство от работата ми като танцьор и хореограф и от Т. Бекирски, е, че фолклорът трябва да се пипа с много чисти ръце. Бекирски имаше много хубава приказка: „Да го вземеш от народа, да мирише на тор и като го качиш на сцената, да ухае на „Шанел”. За да се направи това, е необходим изключителен майсторлък. Надявам се след 50 години някой да каже за моята работа, че има този дъх на „Шанел”, но аз нямам тази претенция. Винаги съм търсил материал, който да бъде интересен за тези, за които работя, и това да им отива. Същото беше сега и с групата в Лион. Може да имам гениални идеи, но трябва да се съобразявам с хората срещу мен, с техните възможности и емоции. Това винаги е било важно за мен. Не е нужно аз да се покажа като гениален хореограф, нужно е това, което танцьорите показват на сцената, да могат да го усетят и да го преживеят.
– За какво мечтаеш? Какво искаш да постигнеш в живота си като учител, хореограф и като етнограф в музея?
– На моите абитуриенти винаги съм пожелавал да даряват на живота мечти и на мечтите – живот! Чувствам се щастлив и имам късмета да срещна най-прекрасния човек, с когото да живея заедно и да ме разбира. Исках син, роди ни се син. Тайно се надявах да е момче, защото исках някой да продължи фамилията Мутафчийски. Всичките ми чичовци имат момичета и аз съм единствен продължител на рода. Не исках тази фамилия да приключи с мен. Всичките ми детски мечти се сбъднаха – да работя в ансамбъл „Пирин”, да стана хореограф на ансамбъла, в който съм танцувал, да обучавам деца и хора, които обичат фолклора. И сега в музея работя със себеотдаване. Мечтаех си за дом и с Кристина успяхме да си купим наша къща в Кочериново. Единственото, което искам, е здраве за семейството ми и децата, и да не спира вдъхновението да работя и да създавам. Не търся кариера, обичам източната философия, според която е важен пътят и начинът, по който вървиш по него”.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
