Роденият на 15 август 1935 г. колоритен и многолик писател-маринист, художник, мореплавател, културист, спасител, телевизионер, мъжкар, жизнелюб и неуморен герой на безброй житейски изпитания и премеждия Тодор Велчев-Тато би отпразнувал днес по бохемски и с много приятели своята 90-годишнина. Ако не беше си тръгнал от живота преди 15 години – на 19 септември 2010 г., с изстрел от личното си оръжие, оставил много въпросителни и остра болка в душите на всички, които имахме щастието да го познаваме…Това пише в sbj-bg.eu преди дни писателят Любомир Николов и допълва:
Роден е на 15 август 1935 г. в Перник. И макар градът да е известен като миньорски, макар и самият Тодор известно време да е работил и като миньор, родът му всъщност е мореплавателски. Коренът му е в Ботевградско. Мъжете във фамилията по традиция са ставали моряци. Дядо му Велчо Минев, с прякор Торпедото, служи като механик на миноносеца „Дръзки“ и именно той пуска торпедото срещу кораба „Хамидие“. Баща му Кольо Велчев има прозвището Моряка. Учил е заедно с Никола Вапцаров във Военоморското училище във Варна.
В старшинското Нахимовско училище пак във Варна (по онова време преименувана на град Сталин) през 1951 г. кандидатства и самият Тодор. За 160 места се състезават 2600 души. Тодор е приет – класиран е на второ място по успех. Суровото обучение го калява физически и психически, а магията на морския простор попива в същността му завинаги. Излиза от училището през 1954 г. с корав характер, силно тяло и жажда за морски приключения.
Но не си намира работа като военен моряк – по онова време вървят съкращения във военния състав. И започва дългата върволица от около 20 професии, с които си вади хляба през годините. Работи като бетонджия, миньор, арматурист… След като си осигурява така прехраната, се захваща успоредно да учи медицина и изкарва седем студентски семестъра. Налага му се да прекъсне през 1958 г., защото претърпява тежка злополука на строежа, на който тогава работи. Опасно падане натрошава тялото му. В „Пирогов“ му правят седем операции, за да го спасят, след това се налага да стои в гипсово корито в продължение на 270 дни.
С културизъм започва да се занимава още от началото на 50-те години, заради което многократно си е патил от властите като „проводник на американското влияние“, смятано за „вражеско“ по онова време. Синът му Мартин Велчев, дългогодишен оператор в БНТ, разказва, че баща му напук на всичко е превърнал културизма в своя лична кауза. Станал и практически негов основоположник у нас, както и първи треньор по този спорт, увличайки доста младежи, сред които и младия Иван Славков. Впрочем първата им среща е още когато Славков е част от националния младежки отбор по водна топка. Под ръководството на изявения и като плувец Тодор Велчев-Тато момчетата от този отбор стават първите спасители на плажа на новоизградения Международен младежки център в Приморско. Славков по-късно ще посвети в мемоарите си силни думи на възхита на своя ментор в спортовете Тодор Велчев-Тато, запазил до последния си ден своята отлична физическа форма. Избързвайки в хронологията, нека спомена, че през 2001 г. 66-годишният тогава Тато става републикански шампион в силовия трибой, като вдига с лекота 200 кг.
От 1967 г. нататък той най-после осъществява и своята морска мечта – започва да плава на траулери като помощник-капитан. С траулера ОРТ „Феникс“ пресича за първи път Тропика на рака на 24.07.1968 г., а Екватора – на 01.08.1968 г. Обикаля целия свят.
Ето какво ми разказа Тодор за едно от морските си приключения от онези години: „Бяхме на траулер в открито море и докато очаквахме пасажите с риба, започнахме да ловим акули. На една канджа (дълга метална кука – б. а.), вързана за въже, забивахме мерлуза и я хвърляхме в морето на 40-50 метра. Акулата налапваше канджата и всички теглехме въжето. Издърпвахме я и отсичахме главата й. Два часа след като бях отсякъл главата на една акула, зъбите й ме захапаха за крака през ботуша. Стана инфекция. Продължителна рана, но заздравя“.
По онова време Тодор Велчев вече е започнал да пише разкази – първият е публикуван през 1966 г. През 1970 г. решава, че е време да „пробие“ и на страниците на в. „Литературен фронт“, органа на Съюза на българските писатели. Там попада на друг колоритен български майстор на словото – Васил Попов, с когото са „от една кръвна група“. Първата им среща обаче не е въодушевяваща. Като разбира, че донеслият му свой разказ едър мъжага работи „по траулерите“, Васил Попов първо го съветва да зареже писането и да се върне в морето. Но Тодор не се дава лесно. Настоява Попов да си свърши работата и да изчете разказа му. Когато идва отново за мнението му, Попов вече е запазил места в ресторанта на СБП, на обща маса с други негови приятели писатели. Представя им Тодор кратко: „Той просто е един от нас“.
Васил Попов е и „двигателят“, за да излезе първата книга на Тодор Велчев, сборникът, озаглавен като един от емблематичните му разкази – „Фантазия за белите шапки“. Пак Васил Попов е и онзи, който му измисля прякора Тато – още много преди сред народа да започнат да наричат така и Тодор Живков. В случая с писателя маринист това Тато идва от аналогия с прякора Папа, който имал американският му побратим по жанр, големия Ърнест Хемингуей. Васил Попов често е повтарял, че Тодор Велчев е „българският Хемингуей“. Понякога го наричали и с „погърченото“ Барба Тато.
И отново Васил Попов е човекът, който става гуруто за международната слава на Тодор Велчев – по време на първата Международна писателска среща в София през 1977 г. го запознава с участвалия в нея Уилям Сароян и с други членове на американската делегация. Преводач на групата е Кръстан Дянков. Попов хвали пред Сароян разказа на Велчев „Фантазия за белите шапки“ и за да го убеди във високите качества на творбата, кара Дянков още там, по време на срещата, на коляно, да преведе разказа на английски. Дянков го превежда. А Сароян, когато прочита превода, вади сребърна монета от един долар и я дава на автора с думите: „Вие сте написали разказ, с който биха се гордели Елинор Рузвелт и Бенджмин Франклин“. Тоест личностите, останали в историята с борбата си за правата на жените. Американският писател възприема разказа най-вече като вдъхновена защита на жената любима и жената майка. Но той е и възпяване на най-важното триединство, без което човек е свършен, а именно – вярата, надеждата и любовта. (По-долу публикуваме разказа „Фантазия за белите шапки“ – б. р.).
В многобройните си професионални метаморфози Тодор Велчев-Тато стига и до позиции като директор на продукция, редактор и драматург в БНТ, където се издига и до заместник-главен редактор на главна редакция „Телевизионен театър“ в най-силните години на Националната телевизия.
След първата му книга следват още: „Формула 1“ (по която има направена телевизионна екранизация), „Щъркели в пламъци“, „Сините папагали“, „Стрелецо, прицел си“, „Лов на гърмящи змии“, „Звездният разбойник“, „Къща от светлина“, „Море без капитани“, „Окото на циклона“ и др.
Става член на Управителния съвет на Съюза на българските писатели. Особено топло приятелство го свързва с оглавявалия съюза от 2003 до 2013 г. Николай Петев (10.08.1951-15.10.2013 г.). Тодор Велчев-Тато е удостоен и с почетния орден на Съюза на българските командоси. Носител е на следните литературни награди: Голямата награда „Варна“ за маринистика през 1976 г. за сборника „Фантазия за белите шапки“; Националната литературна награда „Николай Хайтов“ през 2005 г.; наградата „Златен век“ на Министерството на културата за 2006 г.
Творбите му са превеждани на руски, английски, немски, френски, испански, чешки, унгарски.
Писателската му слава расте, прекосява граници, отнася го към нови, екзотични морета и океани, в които той се хвърля с неуморимата си дързост. Ето още една от историите му, които ми е разказвал: „Бяхме с Вера Мутафчиева и Здравко Чолаков в Куба на конференция на писателите. Носех си плавници и маска. Дадоха ми самобитен харпун, направен от ластици. Отидохме във Варадеро. Влязох във водата в началото на рифа. Здравко Чолаков също влезе в океана без да му пука, защото не знаеше, че има акули. Бях хванал седем риби и се появиха три акули. Хвърлих рибите и едвам се спасих. Отидохме да пием бира в хотела и видяхме във фоайето изложба – хора, нахапани от акули. Не посмях да вляза повече“.
Историята има и още подробности и продължения, които едва наскоро научих от сина му Мартин Велчев. Оказва се, че заради това своеволно навлизане в опасни води с акули кубинските власти, които бдят за сигурността, дори задържали Тато и му изнесли страховита лекция за ужасите, избегнати само благодарение на небивалия му късмет. После „славата“ на предизвикалия съдбата български писател стигнала и до Фидел Кастро. Когато години по-късно в Куба отишла друга наша писателска делегация, водена вече от Николай Петев, Кастро се срещнал с членовете й и специално попитал как е онзи техен събрат по перо, който едва не бил изяден от кубински акули. И даже му изпратил по Петев подарък – барета с две лица. Едното й лице било черно с червена звезда на челната част. А другата страна – червена, с портрет на Че Гевара и с кубинско знаме. Тато написва по този повод разказ със заглавие „Подарък от Фидел”, в който в своя неповторим стил изразява възхитата си от кубинския лидер и родината му.
Не по-малко вълнуваща следа от словесното му творчество оставя и нарисуваното от Тодор Велчев. Цветовете са ярки, формите са предизвикателни, силна е прегръдката с морската тематика, всичко е просмукано от неудържима жизненост. Стилът му е повлиян от сюрреализма.
Тато е другарувал и с много художници, като силна близост го е свързвала със Светлин Русев, който го е насърчавал да рисува и високо го е ценял като необикновена личност. Светлин Русев му прави два портрета с молив, в които „хваща“ особено проникновено двете лица, двете същности на Тодор Велчев – от една страна, вглъбен в човешката душа писател и художник, а от друга, закален и непоклатим боец с несгодите на живота, безпощаден към неправдите.
Когато разговаряхме с Тато за риболова от лодка или траулер, включително и за подводния, с харпун, ясно се открояваха огромните му практически познания и умения. И още нещо винаги ми е правило впечатление: можеше едновременно да описва много вдъхновено красотата на рибите и подводния свят, но и напълно рационално да обяснява, че рибите са храна.
„ Най-големите убийци са сантиментални хора. Убивам рибите, защото ги ям. Не приемам да ги убия и да не ги ям. Така е конструиран животът. Изкуствено е да помилваш рибата. Две лета съм издържал семейството си на морето от улов”, казваше Тато.
Беше голям шок за всички ни, когато бе съобщено, че на 19 септември 2010 г. се е самоубил с личното си оръжие. Не можехме да повярваме. До последно го виждахме изпълнен с оптимизъм, жизнен, енергичен. Този спомен трудно се съчетава с последните му думи, които според съобщенията той бил записал в малко тефтерче: „Не искам да съм просяк. Щастието е състояние на духа. Обичам ви. Простете ми!“.
Синът му има своя версия – той смята, че на баща му са „помогнали“ да дръпне спусъка… Мартин Велчев свързва гибелта на баща си със своята работа като част от екипа на документалния филм „Амнезия“, заснет от БНТ през 2009 г. по повод годишнината от убийството на студента Стоян Балтов край дискотека „Амнезия“ в Студентския град през 2008 г. Около проточилото се 6 години дело по това престъпление тегнат много неясноти, а двама от убийците на студента и до днес са бегълци от правосъдието. Мартин Велчев допуска, че филмът „Амнезия“ е подразнил сенчести сили. Баща му – Тодор Велчев-Тато, пазел сина си от тях. Но те го отстранили, като инсценирали самоубийството му, и се опитали така да сломят сина от болка… Не са го сломили, но болката от загубата на бащата никога няма да стихне…
Каква е истината, възможно ли е да е обща за всички, има ли я въобще, или винаги ще е само „алиби за лъжите на въображението“, за които говори навремето самият Тодор Велчев-Тато – можем единствено да гадаем…
