Баба Лиляна вече 30 години е част от самодейците в Разлог
Има хора, които със своя борбен дух и оптимизъм те зареждат положително и ти дават надежда и сили да продължиш напред. Такава е баба Лиляна Маркова от Разлог. На 79 години, тя все още работи и не се плаши от живота, а работата я крепи и я поддържа. И тази година тя сама се грижеше за 2 дка градина и влезе в новинарските емисии като жената, отгледала 70-килограмова тиква. С усмивка признава, че е отглеждала и по-големи. Тиквата рекордьорка дала на сватята си, а по-малките оставила за себе си – да прави вкусни тиквеници и бракадан с тиква. В мазето й всичко е домашно и произведено с любов и желание от двете й ръце. Има и за нея, и за децата й, та дори и да припечели някой лев. Посреща трудностите с усмивка и дава кураж на младите, съветва ги да не се отчайват и оплакват, а да работят.
Освен с трудолюбието си баба Лиляна е известна и с любовта си към местните традиции, обичаи и фолклора. Повече от 30 години тя е част от женската певческа група към читалището и взима дейно участие във всички мероприятия в Разлог.
– Бабо Лиляна, твоят живот не е бил никак лек и въпреки всичко си запазила оптимизма си, разкажи ни малко за себе си?
– Моят живот бе много тежък. Първият ми съпруг почина в мината в Елешница. Бях едва на 16 години и имах дете. Ожених се повторно. Съпругата на втория ми мъж също беше починала и той имаше дете на 2 години. Създадохме семейство и родих още едно дете. Отгледахме три деца, но аз съм борбена жена и животът не ме изплаши. Успяхме да построим къща, да купим апартамент. Справихме се със живота. От работа не се плаша, целият ми живот протече в работа. Имам 49 години трудов стаж. Най-напред съм работила в ТКЗС, 15 години в Завода за дрожди и 22 години в КЦХ. Докато работех в КЦХ, завърших и средно образование. Имаше един период, в който работех в деловодството и наемахме ученици за техникума. Образува се паралелка за вечерно обучение и аз се записах. Баща ми не ми позволи да уча по-рано. Беше от първите, които влязоха в ТКЗС-тата при образуването им, трябваха им работници и започнах работа. Идваха учители да му говорят да ми разреши да уча, защото бях добра ученичка, но той беше категоричен, че с майка ми трябва да работим в ТКЗС-то. Все казваше: „Ние сме основатели и трябва да набираме работници“, и не ми позволи. Приятелките ми всички се омъжиха на 15-16 години, и аз направих същото.
– Въпреки че сте били работници, сте успели да постигнете много неща, сега това е трудно, как го направихте вие?
– В бившия Комбинат за целулоза и хартия работех и като началник склад, и като кранист, взимах по две заплати. Професиите ми бяха мъжки, но това не ме притесняваше. Тогава всичко беше евтино, заплатите бяха добри и имаше възможност да строим, децата да си гледаме, да направим войнишки вечери, сватби, мисля, че се справихме и не сме ги лишили от нищо. След като се пенсионирах през 1995 година, получих пенсия от 48 лева, а заплатата ми беше доста по-висока, щатът ми по онова време беше 280 лева. Разликата беше огромна, а на нас ни трябваха пари. Тогава точно дойде голямата инфлация, но не изгубихме нищо, защото по това време строяхме къща и нямахме спестени пари, но много хора изгубиха спестяванията си. Имах кредит, но се справих.
След като се пенсионирах, отново започнах работа в земеделието, защото пенсията не беше висока. Имаше частници, които се занимаваха със земеделие, и започнах да ходя – садяхме цвекло и изкарвах допълнителен доход, а пенсията не я теглех. Успях да спестя някой лев. Следващите години започнаха да вдигат пенсиите и моята стигна до 230 лева, така и до днес.
– Как живее човек с 230 лева в днешно време?
– Аз се справям. От работа не се срамувам. Гледах болни жени, и сега все още много често идват да ме канят, защото са доволни хората от мен, но вече чувствам, че това е тежко за възрастта ми. Болен човек изисква много грижи, а ако е на легло, трябва да го вдигаш, да го преобличаш, да го миеш, да го къпеш, за жена на моята възраст е трудно. Но друго работя, не се плаша. Ходя на лавандула – садим, копаем, жънем, окореняваме, всичко. Надниците ни са много хубави. Просто който иска да работи, си намира работа. Частното стопанство също не го оставям. Гледам около 1,5-2 декара градина и нива.
– Как се справяш с всичко?
– Не ми пречи. Работното време на лавандулата ни е много хубаво – от 8 часа до 16 часа. Лятото денят е дълъг и имаш време за повече работа. Почина си малко вкъщи и отивам на нивата. Това ми помага много, изкарвам допълнителен доход и не мога да се оплача. На нивата имам всичко – тикви, цвекло, царевица, фасул, чушки, праз, пипер, слънчоглед, просто всичко. В Разложкото поле каквото посадиш – става, доволна съм. Като продам нещо, изкарвам допълнително пари към пенсията си.
Миналата година синът ми занесе фасул на един човек. Толкова са го харесали разложкия боб, че 10 човека си бяха поръчали и му го бяха платили предварително. Синът ми донесе 500 евро, а аз не искам да взимам пари предварително, защото не знаеш каква ще е годината и дали реколтата ще е добра. Слава богу, успях да произведа достатъчно и да се издължа на всички за това, което бяха платили. С тези пари си купувам дърва или каквото ми е необходимо.
– Не ти ли тежи вече работата?
– Работи ми се. Децата ми се карат и не искат вече да работя, не ми разрешават да ходя на лавандула, но аз предпочитам да правя нещо. Ако остана вкъщи, какво? Работата ме държи, поддържа ме жизнена. Жените, с които ходим на лавандулата, са млади, на по двайсет и няколко години, а ние, по-възрастните жени, сме около 10. Винаги им казвам да не се отчайват, да работят, да не се плашат от нищо. Залегнеш ли вкъщи, мислиш само за глупости.
– Как протича денят ти, лятото ходиш на работа, на нивата, а зимата?
– Аз съм малко щура. Всяка неделя съм на черква, пея в черковния хор вече 30 години, самодеец съм в читалището също повече от 30 години. Пея в женската певческа група. Ходя и в Клуба на пенсионера, ходим на излети, на екскурзии, посещаваме различни клубове, така че не скучая.
– Намираш време за всичко?
– Просто имам желание. Като отида на репетиция с жените, се разтоварвам. Два часа не мисля за нищо – смях, вицове, и времето ти мине. Смеят ни се, казват ни да се откажем вече на тези години и да дадем път на по-младите, но те не искат. Отделно от това посещавам всякакви мероприятия, които се организират в града – здравни лекции и други. Много хора не искат, смятат го за губене на време. Аз не мисля така. Това, което ще чуя и ще науча, за мен е полезно, а си и между хората.
– Вашето поколение сте живели по съвсем друг начин, какво не ти харесва в днешното?
– Младите някак си се уплашиха как ще живеят, отчаяха се. Няма от какво да се плашат. Трябва да се работи. Един лев да изкараш, е по-добре, отколкото да стоиш вкъщи и да бездействаш. Младите казват: „Малко плащат“. Колкото и да е малко, все е нещо. На лавандулата получавам 30 лева, а ако стоя вкъщи и бездействам, няма да получа нищо. За мен тези пари са една помощ – да си купиш дърва, да си покриеш нуждите. Не трябва човек да се страхува и да се срамува от работа, но като че ли днес не е така. И ние сме били млади, но бяхме трудолюбиви, не сме оставали да не работим. Сега все им се струва, че работят за малко пари. На мен са казвали: „Вие сте луди, та вървите за 20 лева да роботите“. 20 са повече от нищо. Има и хубави, трудолюбиви младежи, но има и много мързеливи. Ще се оправят, но трябва да се сблъскат с трудностите на живота, за да погледнат от друг ъгъл на нещата.
– Цял живот работа, строежи, борба, има ли ли сте време за почивки?
– Като работех, преди да се пенсионирам, ходех често на почивка. Тогава имах и заболяване, може би от повече напрежение. Ходех много в Сливенските минерални бани на лечение, на море с децата сме ходили много, но сега вече някак си ме е страх и не ходя никъде.
– Зимата, когато няма полска работа, какво правиш?
– Плета чорапи, пуловери, а и вече гледам да си почивам, да събирам сили за лятото. Не смятам още да се отказвам. Докато имам сили и се чувствам годна да работя, ще го правя.
– Трудно ли живее един пенсионер в днешно време, искаш ли да кажеш нещо на българските политици?
– Как да не е трудно с 230 лева на месец, особено ако разчиташ само на тези пари, а има хора и с по-малко от това. Гледам себе си, имам болен син и с тези 230 лева трябва да се справя – да купя дърва, да платя тока, водата, да купя хляба. Докъде ще стигнат, ако не работя и не изкарвам допълнително? На 79 години аз нямам задължения никъде – нито в магазин, нито към държава, нито на близък, никъде. От това да дължиш пари някъде най-много се страхувам. Като се разплатиш, ти е спокойно и можеш да вървиш с открито чело, че нямаш никъде да даваш.
На българските политици искам да кажа да обърнат внимание на хората. Има много болен народ, а не е лесно да гледаш болен човек вкъщи. Ето например тези болни деца, които всеки ден гледаме по телевизията. Нека се запитат българските политици как издържат тези майки! То няма здрави хора вече, но няма и спокоен живот, няма сигурност. Единствено пенсионерите получават сигурен доход, макар и малък, но е сигурен. Затова казвам – нека помислят за хората, здравето на човек е по-важно от всичко.
ЯНА ЙОРДАНОВА
