Константин Пашкулев е роден на 23 март 1966 г. и живее в град Гоце Делчев. Завършил е българска филология и история в ЮЗУ „Неофит Рилски“ – Благоевград и журналистика в СУ „Климент Охридски“. Автор е на 20 книги – стихосбирки, научна монография („Обречените характери в романите на Димитър Димов”), повест, роман, камерни пиеси („Парламентарни уроци“, „Самотни полета“ и „Съседки“), мемоарна студия. Повестта му „След тютюна“ е продължение на големия български роман „Тютюн“ от Димитър Димов, спечели голям читателски успех и по-късно прераства в роман със заглавие „Кармата на Ирина“. По негови текстове са създадени двайсетина песни в областта на поп и рок музиката, както и на македонски фолклор по музика на композиторите Александър Кипров, Евгени Димитров-Маестрото и Годжи, Васил Делиев, Николай Кръстилов, Стоян Джамбазов-Джемби, Здравко Георгиев и Петър Станков, представяни на фестивалите „Пирин фолк” – Сандански и „Пирин фолк” – Банско, и на националния конкурс за българска песен в „Евровизия”. Сценарист и режисьор е на пет концертни спектакъла, представени в родния му град и заснети от регионални югозападни телевизии.
Работи като учител по български език, литература и история вече 32 години в село Дебрен, Гоцеделчевско, и успоредно с това като журналист на свободна практика. Бил е репортер на Българското национално радио, Дарик радио, Радио Благоевград и на много регионални и национални вестници. Като журналист и поет е гостувал в много тв предавания и заедно с Емил Димитров.
През 2001 г. българският вестник „Форум” в канадския град Монреал отпечата обзорната му статия за творчеството на Лили Иванова „Песента е живот”, непосредствено преди турнето на Лили в Канада. В края на 2012 година е заснет биографичен филм за Константин Пашкулев, излъчен в тогавашното предаване „Необичайните заподозрени“ и може да бъде гледан на страницата на писателя в Youtube.com.
Преди дни излезе от печат мемоарната му студия „Неказаното за Емил и Лили”, но тя е само повод за представянето му като многообразна личност – дългогодишен учител, поет, писател, сценарист.
– В предисловието на най-новата си книга пишеш, че детството на всеки е „персонално и уникално”. Какво беше твоето детство?
– Безгрижно, щастливо и пълно с детски творчески емоции. От малък бях закърмен с песните на Лили Иванова и Емил Димитров – от радиоточката и телевизията. Когато моите съученици и връстници си играеха на всякакви детски игри или нещо спортуваха, аз организирах екип от съседи на моя възраст и си играхме на театър. Фантазията ми провокира една завеса, която разделяше преходната ни спалня от хола и аз реших зад завесата – в спалнята, да строя декори и да си измисляме пиеси. Какво ли не включвах в правенето на декори – столове, масички, завивки, пердета и други. Оттогава е несбъднатата ми любов към театъра и мечтата да стана професионален актьор. Баща ми имаше втора професия – фотограф, и по мое настояване заснемаше всяко едно „представление“.
– Следваш в Благоевград, пътувал си и пътуваш много, но след дипломирането се прибираш и до днес живееш в родния си град Гоце Делчев. Любов или магия те задържа в Града*?
– Като войник в София успях да се запозная с много мои любими артисти, между които най-великата за мен и която ми стана много близка приятелка. Споделих й, че искам да кандидатствам ВИТИЗ (сега НАТФИЗ), но тя много загрижено ме посъветва: „Не си почерняй младостта и проваляй живота си с тази супер неблагодарна професия!“.
Още като студент представях себе си като преподавател във ВУЗ по литература, но с прехода от тоталитаризъм към демокрация новата жестока реалност бързо попари тези мои стремления. За което не съжалявам. Завърнах се в любимия град, без който не мога да дишам. Тук, сред своите приятели, дишам спокойно, пълноценно и плувам в свои води. Както казват много мои приятели от София – Гоце Делчев е уникалното съчетание между планини и море. Имаха предвид, преди да отворят ГКПП за Гърция, минералните извори в Огняново. Имам една приятелка от града, която живя над 20 години в САЩ, но окончателно се завърна и каза: „За мен светът е България, а България е Гоце Делчев!“.
– Какви хора бяха твоите родители? Какво „наследство” ти оставиха?
– Родителите ми бяха прекрасни хора. Запознали са се вече като са били на 40 години и майка ми ме е родила на 44 години. Те са от бедни семейства – майка ми е била на две години, когато идват с родителите й и вуйчо ми като бежанци в Неврокоп от село Търлис, сега в Гърция. Казвали са ми, че са били толкова бедни, че когато с баща ми са сключили брак, са носели закърпено долно бельо! Те бяха природно интелигентни, майка ми четеше непрекъснато след работа.
Баща ми също не бе учил много, но имаше пет професии и с къртовски труд като огняр и фотограф успя да ми осигури спокойно и безгрижно детство. Спомням си, че като станах осми-девети клас, той от всяка заплата отделяше по 20 лева и ме пращаше в книжарницата да си купувам каквито книги искам. Когато тръгнах да уча висшето си образование, той ми отправи един завет: „Бъди честен и никога не допускай да те вербуват като доносник!“. Е, като най-атрактивния на външен вид студент, обличах се и се подстригвах в протестърския тогава стил „пънк“, се сблъсках с подобен опит да бъда вербуван, тъкмо когато журналистът Тамбуев отразяваше критично събитията в Етрополе. Цяла година се срещах на кафе с вербовчика от полицията – бивш преподавател по физкултура в ЮЗУ. Той всяка седмица ме канеше на кафенце, биричка, картофки и в края на общия разговор току отправяше завоалирани въпроси – разказват ли се политически вицове сред студентите, как са настроени към перестройката, харесват ли дисиденти като Блага Димитрова и други. Аз се правех на „залухав“, отнесен, накрая той разбра, че от мен нищо не става и се отказа.
– Още в ранно детство си запленен от музиката. Мечтаел ли си да станеш певец и да създаваш песни?
– О, да! Музиката е не само в мен като душевност, но и е заложена генетично в рода на майка ми – Карпатови. Още в седми клас бях запленен от операта и запалих по нея братовчедка ми Мариана Карпатова. Тя завърши оперно пеене в Консерваторията, после специализация в Джули арт скул – Ню Йорк и повече от 30 години е оперна певица и вокален педагог в Щатите. Сестра й Дона пък е поп певица и повече от 25 години с бенд пее по корабни круизи в Скандинавия. Много просперираща от няколко години е и талантливата ми племенница Бояна Карпатова, която като изпълнител на поп и джаз вече има няколко много сполучливи клипове и е много търсена за светски събития от всяко естество.
– Учителстваш от 32 години в училището на село Дебрен, като всеки ден пътуваш до работното си място. Какво те привлича в учителската професия и какво точно те задържа в това училище?
– За училището в Дебрен мога да говоря много. Като завърших, ми предложиха назначение в три села, но предпочетох Дебрен, защото беше най-близо до Гоцето, а и с много дебренци бяхме учили в един клас. Дебрен се оказа едно от най-напредничавите села, с много перспективни деца. Вече 32-ра година съм там, на половината ми сегашни ученици съм учил и родителите. С колеги се шегуваме дали ще доживеем да учим и внуци?! Много мои бивши ученици вече са лекари, инженери, прависти, стоматолози, компютърни специалисти. Една от големите ми гордости е това, че за толкова години в училището аз стоически работих за правоговора на децата и в момента Дебрен е с една отличителна черта – почти чист книжовен говор.
– Продължава ли контактът ти с учениците, след като напуснат училище?
– Да, контактите ми с мои бивши ученици никога не са спирали – вече на съвсем човешка и приятелска основа. Тук искам да споделя едно признание на мой бивш ученик, което най-много е стоплило сърцето ми. Той бе студент по медицина в Санкт Петербург, вече е дипломиран лекар, тогава ми каза: „Господин Пашкулев, зная английски и руски език, в момента уча немски и арабски. Но без вашите уроци по български език едва ли бих постигнал това!“.
– Всички литературни творци обикновено започват с писането на стихове. При теб как беше?
– Писането на стихове почти при всички започва по най-баналния и тривиален повод – влюбване, разочарование, недоразбиране от другите… И аз така – започнах с детски стихове още в трети-четвърти клас. Но едва в девети клас се докоснах до словесната магия на великите съвременни български поети – Павел Матев и Дамян Дамянов. Те ми повлияха и върху оформяне на собствен поетически почерк, на идеи и модерност като изказ. Благодаря на Бог, че след години успях да се запозная с тях, с Дамян и Надежда дори станахме приятели. Гордея се с това, че успях да се докосна до голямата Блага Димитрова, която рецензира мои стихове с нейни забележки, но и с много ласкави думи. „Ще станеш добър поет“, каза ми тя, тогава бях още в казармата.
– Димитър Димов ли е твоят любим писател и какво те провокира да напишеш продължения (повест и роман) на романа му „Тютюн”?
– Още в осми клас прочетох „Тютюн“ и до единайсети клас вече го знаех почти наизуст. Изучих цялото му творчество, дори преди 20 години издадох научна монография за творбите му – „Обречените характери в романите на Димитър Димов“. Хрумването ми дойде съвсем случайно и спонтанно. Преди 20 години ми попадна книгата „Историята на Дългия Джон Силвър“ от английския писател Денис Джът. На автора, който е историк и декан на факултет в Лондон, любим детски роман, както и на мен, му бил „Островът на съкровищата“ на Робърт Луис Стивънсън. В него един от главните герои е еднокракият пират Джон Силвър. Години наред Денис Джът се е вълнувал от съдбата на героите, опитвал се е да си представи миналото им. В романа си авторът е разказал въображаема предистория на зловещия герой на Стивънсън – Джон Силвър.
Тъй като и аз години наред съм се вълнувал от това какво би станало с останалите живи герои в края на романа „Тютюн“ – Павел, Лила, майките на Ирина и Борис, Чингис, Бимби и Баташки, куртизанката Зара. Реших да напиша въображаемо продължение на техния живот в новите български условия – след 1945 година. Романът е в две части – „Времето на култа към личността“ и „Времето на Студената война“.
– Разностранни са интересите ти, а темите на повечето ти творби са злободневни. Една от тях е кичът. Защо?
– За мен като писател, поет и естет най-големите тумори на днешното ни общество са простотията, бездуховността и кичът! За това най-голяма роля имат съвременните технологии, като интернет пространството и телевизиите, където младите непрекъснато биват облъчвани с кич. Основно оръжие в тази масова пропаганда играе чалгата. И резултатът отдавна е налице – липса на всякакви ценности, неграмотност и наркомания.
– Общувал си отблизо и общуваш с много личности от естрадния бизнес. Безспорен твой любимец е Емил Димитров. Как се запознахте и протече вашето приятелство?
– С великия Емил се запознахме в прочутото софийско хайлайф кафе навремето „Кристал“. Но по-близки станахме по време на едномесечния му гастрол в нощния бар на хотел „Ален мак“ в Благоевград през 1988 година. Той беше много интелигентен, талантлив и много духовит. Още оттогава в съзнанието ми е неговата сентенция: „Коце, простакът е непобедим!“. Преди нощните му участия в нощния бар часове сме прекарвали в барчето на хотела или ресторанта в интелектуални разговори. Освен че харесваше много стиховете ми, ние много говорихме за музика. Той бе удивен от това, че младеж като мен има толкова познания за френския шансон, италианска и испанска музика. Дълго сме коментирали Шарл Азнавур, Далида, Енрике Масиас, Жо Дасен, Жилбер Беко, Мирей Матийо. Започна да ми споделя и личните несгоди – многото негови песни, неприемани от музикалните цензори на радиото или заради много силен текст, или затова че самият той е автор на музиката. Станахме много близки и после редовно ходех в царствената му вила в квартал Княжево. Най-много го болеше от това, че втората му съпруга Мариета, майка на сина му Емил-младши, го беше обрала, докато бил в чужбина е изтеглила с фалшиво пълномощно целия му влог в банката. Вече се наливаше от сутринта с водка и кола. Но дори и пиян беше творец – пред мен, сядайки на пианото, раждаше страхотни музикални пасажи, които по-късно влязоха в едни от последните му песни. След 1991 година му уредих редица участия в ресторанти в Гоце Делчев. След като получи инсулта през 1999 година, не спрях да го посещавам във вилата му.
– В най-новата си книга правиш дисекция на артиста и човека Лили Иванова и личи дълбокото познаване на живота и творчеството й. Какво „неказано” за нея си написал?
– С Лили също се познавам отдавна, но никога не станахме близки. Тя е недостъпна за обикновени поети и творци, обкръжава се само с хора, от които има полза. Но пък станах близък с едни от най-близките й хора – най-дългогодишният й творчески партньор и любовник Асен Гаргов, тогавашния й неизменен композитор Александър Кипров, саксофониста Кирил Йорданов-Киката, както и с последната й голяма любов Цветан Владовски-Чочо. Аз бях първият, който направи дискография на Лили – систематизация на всичките й песни със студийни записи, класифицирани по композитори и поети. В мемоарната си книга правя една естетическа дисекция не само на твореца, но и на човека Лили Иванова. Защото между двата субекта има огромна разлика. Но… повече – в книгата ми.
– През април ще представиш литературните си творби в Благоевград. Доколко са важни за теб срещите с читателите?
– Изключително важни, но дотолкова, доколкото ги има или въобще вече стават редки като полезни изкопаеми. До гуша ми е дошло от творчески срещи, където публиката вместо да задава въпроси към твореца, просто прави собствени изказвания.
– Над какво работиш в момента? Текст за песен или нов роман?
– В момента приключихме с един проект на талантливата народна певица Галина Димитрова, в чийто албум аз и композиторът, с когото работя – Стоян Джамбазов-Джемби, сме автори на три песни. Обичам да пиша текстове на песни, но за по-сериозен белетристичен продукт ще си дам малко почивка. Все пак преди няколко дни навърших 57 години и издадох 20-ата си книга.
Разговаря ЛАЛКА БЕНГЮЗОВА
* Града – така местните хора наричат град Гоце Делчев.
Из мемоарната студия „Неказаното за Емил и Лили” на Константин Пашкулев, 2023 г.
***
През декември 1987 година вече бях втори курс студент в Югозападния университет „Неофит Рилски“ – Благоевград. Единственият нощен бар по това тоталитарно време бе в най-реномирания хотел „Ален мак“ и правеше нощни програми. За декември в нея бе обявен Емил Димитров. С една колежка си взехме куверти и се настанихме в сепаре за двама. В началото на програмата Васил Андреев нахъса публиката страхотно със свои импровизации. Емил излезе доста късно. В програмата си имаше само пет-шест песни, но интересно бе, че за нощен бар бе избрал да пее много популярни тогава сръбски песни, като „Луда ли си, скитнице, че остана с мене…“. Акомпанираше му оркестър от Благоевград и успехът на Емил бе много голям.
На другия ден вечерта бях излязъл за питие, срещнах един приятел, бургазлия, танцьор в благоевградския ансамбъл.
– Отивам да видя Емил Димитров, ела да те запозная, ако искаш.
Веднага се съгласих! Отидохме в ресторанта на „Ален мак”. Емил пиеше водка (после разбрах, че целта на Илия била да му потърси пари назаем и Емил му даде). Запознахме се. Докато вечеряше сирене по шопски, Емил ме попита кои песни ми харесват от последния му албум „Акордеон”. Отговорих му – „Само морето“ и „Ти не ме разбра“. Доста се замисли и тръгна за участието си в нощния бар.
В следващите дни няколко пъти пихме кафе в дневното барче на „Ален мак”, а до него плътно бе благоевградската атрактивна дама Миропа Кьосева.
Впоследствие разбрах, че тя е искала много да се ожени за него, дори били сключвали църковен брак.
Бог да я прости, отиде си безславно!
***
През март 1999 година посетих звездата при едно от отиванията ми в столицата по личен повод. Обадих му се, каза веднага да отида. Взех бутилка водка и кола и с едно такси след 15 минути от автогара „Овча купел” бях във вилата му в „Княжево”.
Посрещна ме доста притеснен. Попитах го какво има, но той не сподели нищо. Каза ми:
– Знаеш ли, ти си ми приятел толкова години, но все не намерих време да напиша една песен по твои стихове. А аз ти имам всичките стихосбирки, материалът вътре ми харесва много!
Аз му припомних стихотворението, което той хареса на промоцията ми преди три години и бе решил да напише песен в стил Шопен:
Дъждът е толкоз остарял,
щом вече си отиде.
Какво от себе си е дал,
какво ли още му се свиди,
когато с мирис на сено
забравен като сянка мина.
Той жертва себе си в едно
прераждане – прозрачно синьо.
Сега проплаква влажен лист,
нощта жестоко се усмихва.
И този свят сега е чист,
и примирен, пречистен, стихва.
Помълча, взе стихосбирката (от трите ми издадени дотогава, оставени до пианото), загледа се и се замисли. Помълча около пет минути, четейки стиховете, които се оказаха едни от най-напрегнатите минути в живота ми. След това каза категорично:
– Да, много е хубаво, наистина може да стане песен в стил Шопен, но в момента в главата ми звучи друга музика, в друг стил. Аз си харесах едно стихотворение от първата ти стихосбирка, което забелязах още през 1992 година, но все не ми оставаше време! Много ми харесват думите в него, предишното, което бях харесал, е много абстрактно и символистично. А това отговаря на мои лични спомени и на мои преживявания, в него намирам общи обстоятелства за мои вълнения.
Всичко хубаво, приятелю, е в спомена,
в праха на стари календари,
в милувката на лятото, отронило
познанствата по малки тротоари.
Всичко хубаво, приятелю, е в снимките,
в малките минути на пробуждане,
в сметките по кръчмите (броим ли ги!),
празнувайки великденските служби.
Всичко хубаво, приятелю, е в младостта ни!
В това, че пак сме тук – скандално същите.
Какво от туй, че има разстояния,
щом съществува думата ЗАВРЪЩАНЕ!
– Това ще е песента! – категорично отсече Емил. – Ще я направя в стила на песента ми „Ти налей ми чашата”. Само да мине представянето на последния ми албум и почвам нов с песен по твоя текст!
Но… дори не подозираше, че не нов албум, нова песен вече никога нямаше да може да напише…
