Художникът от Благоевград Сашо Стоицов: В Комсомола не ме приеха, имал съм буржоазно влияние заради дрехите – обличах се в стил между Миг Джагар и Елвис Пресли

Не влязох и в Академията, защото на политическия изпит развих теории как по–хубаво да се управлява и живее в страната ни

Той минава седемдесет години, но излъчването му е на дете, което продължава да търси най-подходящите думи за своето място в съвременното изкуство, въпреки че го наричат едно от най-добре познатите имена на българския авангард. Сашо Стоицов започва кариерата си като живописец. Има десетки самостоятелни изложби, най-популярни от които са „Пробив”, „Fly”, „Водопад”, „Природно”, „Хартиена намеса”… Проф. Свилен Стефанов  го определя като „най-чистия адепт на фотореализма в българската живопис” през 80-те години. Той е художникът, който търси вечните истини в  „Капсулите на бъдещето”. В тях има толкова много сънувани и реални спомени, както и идеи за настоящето и бъдещето, че чрез тях можем да се докоснем до душата на един творчески бунтар, който със сигурност пренася част от тези качества от дедите си. Затова започвам този по-обикновен  разказ за  човека и твореца Сашо Стоицов.

Роден  е на 15 октомври 1952 година в Благоевград. Баща му Кирил Стоицов е от благоевградското село Дъбрава. Дядо му Стоица е пренасял части от различни краища на освободена България в дюкяна си и сглобявал оръжия за четите на освободителното македонско движение. Основател на рода им е дядо Мито. През 1891 година българският историк Георги Стрезов пише за село Дъбрава, че е  „разположено в полите от Арисваница, до Бистрица, 1/4 час до границата с Македония. Тук живее дядо  Мито, овчар на 125, прочут по околията саморасъл доктор и хирург, който лекува с баяние”.

Майка му Пара е от село Вуково, Кюстендилско, известно с красивите си скали, които често привличали  художници от кюстендилската група   да ги рисуват. Семейството й се премества в Горна Джумая за по-добра реализация.

Родителите на Сашо се запознават при Панка Гърбавата, при която са учили шивашкия занаят. Работили са в ТПК „Нов свят” и в една шивашка модна работилница в центъра на Горна Джумая. Сашо има и две сестри близначки, родени през 1955 година -Теменужка и Виолетка, които са строителни инженери и работят в частна фирма в София, където живеят със семействата си.

Сашо се жени за Райна от с. Алдомировци, община  Сливница. Тя идва в Благоевград да учи в Полувисшия институт за културно-просветни кадри и се запознават в известния на времето бар „Газар”, където се събираха младите хора. Работила е във  фотографско ателие. След демократичните промени през 1989 година известно време e в екипа на  в. „Пирин нюз”, но напуска земния си път преди повече от 10-ина години в Ню Йорк, където се преместват да живеят и тя си намира хубава работа като детска учителка.

Сашо има двама синове. Кирил е по-големият и е учил изкуствознание, но избира да е барман в  известно заведение близо до Бродуей в Ню Йорк. По стените му са изрисувани лица на известни личности, които са го посещавали, а те не са малко. Женен е за Шиван – американка от Бостън. „Тя е артистка и е много красива”, похвали се Сашо, който има  апартамент в центъра на Манхатън, близо до новия музей за съвременно изкуство. По-малкият му син  Андрей е археолог и живее  в София със съпругата си Флорентина, чийто дядо е един от първите автомобилни състезатели в България. Двамата сега си взеха  къща в с. Кърпачево, при известното Деветашко плато в областта Ловеч, където пренасят идеята на Сашо Стоицов и Росица Гецова за Stick Place, което е  ново пространство за представяне на съвременно изкуство на улицата. Проекта за желязната стойка им направи Пламен Ковачев от Благоевград и сега студенти я бетонират. Първата работа ще бъде на Пламен Ковачев и официално ще се открие на 25 юли пред Арт център „Мелницата” на селото. „Такава колекция от винтили гостуваше и на Моста на влюбените в Благоевград”, споделя Сашо със задоволство, че наследниците му имат такъв интерес към съвременното изкуство, което колекционират и в дома си в София.

От Андрей и Флори той има внучка Елица, която е вече на 15 години и сега е приета в Немската гимназия в София. Щастлив е, че е наследила бунтарския му дух, защото я е виждал да прави като малка танцов пърформанс против булчинската рокля на майка си.

До четвърти клас Сашо Стоицов учи в едно от най-старите училища в Благоевград, след това се премества във Второ основно и завършва основното си образование в новопостроеното Пето основно училище.

„Пето училище беше много модерно навремето”, разказва Сашо. „Там се учеше по Сендовската система и до края си остана новаторско. Там завършиха и синовете ми. Аз рисувам от ученическите години. Майка беше моден шивач и умееше да рисува моделите си. Тогава частната практика беше забранена, но тя работеше вкъщи и идваха клиенти от София да си шият при нея. Винаги ми слагаше рисунките по стените като на изложба, за да могат да ги виждат клиентите и гостите й. По някакво съвпадение в началото на нашата улица се засели един македонски художник – Иван Тасев, който беше художник на военните към ДНА. Приятел ми беше синът му и му показвах мои рисунки. Бях нарисувал голите баири около града, тогава имаше само сухи храсти, не беше още залесено и той одобри работите ми. Започнах да се уча при него. Преди години се наложи да бъда жури на учителя си по повод негова самостоятелна изложба в града, представяш ли си?! Веднъж в един стар вестник бях намерил снимка на моста в Истанбул и я направих с темперни бои на шперплат голям формат и тя дълго време стоеше като украса на една от стените в Пето основно училище. Там ми преподаваше г-н Карадачки и ходих на негови курсове. При него идваха да се учат и деца от други училища. Там се запознах със Стефан Янев, който също идваше от друго училище. С Павел Димитров Пальо бяхме в един клас, седяхме на един чин, от деца сме заедно и решихме да кандидатстваме в Художествената гимназия в София. Пальо, Стефан Янев и аз се готвихме при Стойне Шаламанов. Приеха ни още първата година и беше голям кеф. Връщахме се от София на товарни влакове в едни от празните конски вагони и  бяхме най-щастливите момчета на света. Тогава забелязвах баирите покрай Бараково и цялата природата, която ни заобикаляше. В началото беше еуфория. Имах обаче препятствие със завършването на тази гимназия. За дипломната  работа едната тема беше спорт, втората беше  разстрел, но да личи кой е предателят, и третата тема – майка оплаква убития си син партизанин. Показвахме скици, преди да започнем работа, но  направих съвсем друга доста мащабна картина. Тя беше провокирана от една житейска случка с моя приятел Пламен Братонов, с когото ходихме да работим при Славе, когото наричаха Чаве. Носеше се мълвата, че заради побоища в някогашния ресторант „Волга” той излежавал присъда в Белене. Беше анархист, пристигна в нашата махала, направи си частна тухларна и ние с Пламен ходихме там да изкарваме пари. Трима човека бяхме – той слага тухлите, ние ги пренасяме и аз това нарисувах. Нарисувах го с тънки боржуазни мустачки, Пламен беше с отпечатан по тялото му потник от загара на слънцето и го бях нарисувал като дете, което държи две тежки тухли, и зад него още един човек. Тогава беше невъзможно да се приеме  идея, която отразява частен бизнес и експлоатация на детския труд. После ми разказаха, че благодарение на г-жа Костова, която току-що беше завършила академията и симпатизираше на моите работи, ме беше защитила, и успях да завърша. Не влязох в Художествената академия по няколко причини. На изпитите трябваше да се рисува глава, фигура и композиция. Моята глава беше една от най-добрите, но после трябваше да правя композиция. По темата спорт направих хора, които откриват паметник на спортист, защото всички говорихме за тази показност, която не е полезна за истинския спорт. Тази композиция много ми намали оценката. И  този политически изпит съвсем ме съсипа. Беше се паднал въпрос, свързан с един от партийните конгреси, и аз вместо да говоря по учебника, развивах теории как би било по-хубаво да се управлява и да се живее в страната ни. Бях много добронамерен, но тогава с такива разсъждения беше абсурдно да ме приемат. И в Комсомола не бях приет, заради дрехите, които носих. Казаха, че имам боржуазно влияние, защото се обличах в стил между Миг Джагар и Елвис Пресли – обувах си карирани панталони с широк двоен колан и раирана риза. При двама шивачи вкъщи, ходих при други да ми шият дрехите.

След като завърших Художествената гимназия, се върнах  в Благоевград и се чувствах като в пустинята. Липсваха ми творческите емоции в столицата. Баща ми не можеше да приеме да се изявявам като свободен артист и искаше да си намеря нормална работа. Стойне Шаламанов ме уреди като художник в НТС. Сградата беше раздвижена, много хубава за времето си, хареса ми и оттам ми тръгна вдъхновението, от големите и светли фоайета с огромни стъкла, в които се отразяваше всичко от улицата. Там направих една творба, която дадох за национална изложба, после картината отиде в Полша и там си остана, не можаха да я върнат, защото била много голяма. Дойде един млад директор на НТС, завършил в Москва, и аз постъпих много глупаво, като споделих радостта си с него и си мислих, че ще му стане приятно, че негов служител участва в такава национална изложба в София. Той прие моя успех за грешка, че едва ли не използвам работното си място за свои работи, и не след дълго време ме уволни. Баща ми пък ми помогна да започна работа като художник в Телефонния завод, където преди мен е имало някакъв музикант, който предимно свирил на барабани и го освободили. Трябваше да се нарисува Ленин за един от празниците. Опънах едно платно и направих копие на една сполучлива глава на Ленин. Партийният секретар, като я видя, каза, успокоен, че вече си имат художник. Ленин два пъти в живота ме спасява. Като ученик веднъж пътувах на автостоп от  София до Благоевград за един купон и стигнах до полицейската бутка в Княжево, без шанс да продължа. Молих катаджията да спре някаква кола, а той ме пита какъв съм. Като разбра, че уча в Художествената гимназия, ме покани вътре да му нарисувам Ленин. И понеже главата му е характерна със силуета и брадичката, се получи. Тогава той ми повярва, спря един камион и стигнах навреме за купона. Но и от Телефонния ме уволниха пак след един разговор с партийния секретар, на коогто разказвах моите философии за живеене.

При всичките ми преживявания и настроение тогава нарисувах картината „Саксофонист в банята” и я представих за една окръжна изложба в Благоевград. С приятеля ми Пламен Парасков я закрепихме на покрива на колата на д-р Парасков и я закарахме до галерията, която тогава беше в едно помещение срещу днешната галерия „Еме”. Картината беше два метра на метър и нещо. Бях нарисувал един млад човек, който свири на саксофон в баня с плочки, с бойлер, с открити тръби… Беше 1973 година. Два часа чакахме решението на журито. След дълги разговори ме извика председателят, който беше дошъл от София, интелигентен художник, обикалял Европа, и ми каза: „Много е хубава работата ти, би се класирала навсякъде по света, но вашите не дадоха да я приемем тук, защото звучи много песимистично”. Преди година срещнах  секретарката на галерията, тогава и тя ми каза: „Какви разговори се водиха около твоята картина, бяха страшни разправии два часа”. Не пожелах да ми ги казва, за да не ми останат в подсъзнанието. През 90-те години на миналия век бях много активен, давах работи във всички национални изложби с неформални участия. Тогава направихме изложбата „11.11.88” в Благоевград. Националната беше през 1989 г. Към идеята се присъединиха   младите художници от Благоевград, защото бяхме на една възраст и темите, които ни вълнуваха, назряваха за подобна изява. За мен  беше важно да направя нещо, което не съм правил никога, а и времето беше такова, светът започна да се отваря за хората. Тогава участвах с около седем мои работи. Едната беше поглед през едно околярче и в дъното пише „Няма алтернатива”. Другата се казваше „Домашна екология” – върху  плюшена покривка, бях сложил дървени струговани гъби. Още една -„Бум в енергетиката”- отворено чекмедже от един шкаф и в него въглища… Сега виждаме, че това се сбъдва – въглищата остават в миналото. Имах и живописни работи, които също бяха направени по начин, чрез който се откликва на съвременни проблеми”.

По идея на жена си и синовете през 1998 година Сашо печели зелена карта и заминават за Америка, където големият им син е на студентска бригада и остава с тях. „Можех да направя кариера в Атланта, откъдето започнах. Парите по времето на Клинтън все едно хвърчаха във въздуха, нямаше невъзможни неща. Можех да се реализирам там, но избрах да отида в Ню Йорк. Това беше мечтата ми, там е центърът и всичко се случва на момента. Бяхме компания от около 15 души от цяла Америка. Там записах училище за дигитални медии и арт технологии. То беше едно от първите, в което се изучаваше арт дизайн. Преподаваха ни хора, по чийто учебници учихме компютърен дизайн. Запознах се с млади момчета и момичета, които бяха царе на този вид дейност. Тогава показах на учителите каталог от работите ми в България, който направих преди да замина. Чрез различни изразни средства в изкуството бях правил това, което те ни показваха да правим с компютъра – наслагване на различни форми, които при натрупването образуват съвсем различна картина. Първо с прахосмукачка пръсках сипкав фон, върху който с преливане и други геометрични форми се наслагваше фотографско изображение. Изрязвах със скоч фигурата отстрани да изглежда, че е залепена. И те като го видяха, казаха: „Ех, какъв студент си имаме…”, и ме оставиха намира, защото мисленето е същото. През това време работих в едно голямо ново фотоателие, в което ни изпращаха по една бройка диапозитиви от Оскарите, да направим стотици бройки за разпространение. Имаха голяма машина за репродукции. Но това ателие фалира, защото навлезе дигитализацията. Аз видях каквото трябваше и научих достатъчно. Живях в САЩ  почти 15 години. По-скоро исках да усетя как се създава изкуство в свободния свят. Там е меката на свободното мислене, за разлика от Европа, която е по-снобска, по-консервативна. В Америка можеш да видиш автори от цял свят. Има много галерии с много изяви всеки месец, все едно си на световно биенале. Усещах раждането на нещата, получавах натрупване на информация, което ми е липсвало тук. Тогава имах силен период. Рисувах това, което естествено идваше като идея от самия живот. Направих две изложби, но по-скоро ме вълнуваше да се наситя на това, което минаваше през мен, не ме блазнеше идеята да правя кариера. Това винаги е било при мен. Забелязал съм, ако нещо тръгне по руслото, както се казва, аз бързам да го спра и да се освободя от утъпканото, традиционното… Това чувство ме преследва цял живот. Аз не мога да стана системен  автор. Например започвам да правя една работа в определена форма и стил и да продължавам по същия начин само защото се е харесала. Можех дълго време да правя работите с фотография и геометрия, които много се харесваха и участваха във всяка изложба, но аз спрях и за следващата национална изложба дадох по друг начин направени творби. Постоянството не е моето. Никога не съм правил изкуството заради самото представяне и показване. Ако усетя нещо такова, веднага спирам. Не го приемам като занаят. За мене изкуството е отрицание на неща, които не ми харесват не само в обществото, но и във формата, в изказа. По един начин  това се изразява с думи, но съвсем различно е когато трябва да го покажеш чрез различни форми в изкуството, които по някакъв начин да отричат предишните форми”.

При толкова различни творчески настроения, питам Сашо какво най-харесва в работите си, а той ми казва:

„При мен в съзнанието образите  и думите се явяват в цвят. Моето име, например, пасва със сиво и неаполитанско жълто. И когато използвам такива цветове, те най се харесват на публиката, отличават се като мой характерен знак. Харесвам „Дупка в паркета”- която направих с една тесла. Тя е протест срещу паркетния комунизъм, при който хората се интересуват само от материалните неща. Харесвам и серията „Програма”, т.е. програмирани хора в соца, и аз ги ситуирах в различни състояния.” Интересното е, че Сашо няма програма за собствения си живот и ми казва: „Ако се програмирам някъде, всичко по пътя ми ще е грешка. Радвам се на моментите, в които съм правил нещо непознато за мен. Използвал съм живопис, рисунка, скулптура, инсталация, фотография, пърформанс, компютър, за да изразя някоя социална тема или теми, свързани с познати хора или с изкуството. Постоянната промяна ме отдалечава от скуката на формалността”.

Сашо приема себе си като представител на  съвременното изкуство, което отразява действителността. Всяка година той кани през пролетта и лятото творци от цялата страна в Благоевград, които оставят свои творби, характерни за съвременното изкуство. Вече 11 години продължава идеята за събиране на работи за откриване на музей на съвременното изкуство в Благоевград.

„Корабът на идеята отдавна се е откъснал от котвата и плува във времето без компас в свои води”, пише той до участниците в тазгодишния пленер. А те са живописецът Албена Петкова от София, Войн де Войн – най-добрият пърформър в България, който сега ще рисува на платно, Гери Табакова, младият автор Денис Спасов от София, Деница Боева-Балабанска и Кристиян Балабански от Благоевград, Иван Ямалиев – пърформър, който веднъж замръзна като буца лед, но сега също ще работи на платно, Ивайло Христов ще участва с неонова инсталация, Иглика Христова е френски възпитаник от Сорбоната, Мартиян Табаков и Радослав Мъглов – всичките са много добри автори и част от тях са участвали в националната изложба „Стаичките – различното пространство” в кв.”Вароша”.

„Такива са сега времената, че корабът  на цялата тази идея  се управлява от ситуацията в света. Творците оставят своеобразен отпечатък на времето върху платното. Избрани творби от целия фонд за съвременно изкуство в благоевградската галерия ще покажем и през януари 2026 г. в галерията на училището за приложни изкуства в София. Хубаво е да се направи музей на съвременното изкуство в Благоевград, за да се виждат тези творби  постоянно, защото поколенията нищо не знаят какво се създава в тази област. Идеята е колекцията толкова да натежи, че да няма друг избор, освен да се покаже в постоянна експозиция. Важно е, че почти всички автори, които работят в тази област, ги има вече в нашия фонд”, казва Сашо.

Питам го сега какви теми от съвремието го вълнуват, но той ми казва, че не ги предвижда, не мисли предварително за тях, и ми показва последната си работа, която е кръстил „Булана”. „През 1990 година имах идея с тази булана, но тогава не я осъществих и сега по друг начин я направих по повод изложбата в Русе, която откриваме заедно с Росица Гецова на 18 юли. Поръчах буланата по интернет и я получих с бележка – малко използвана от соца, защото темата на цялата изложба е свързана с екология и е формулирана като „Порив на изкуственото”. Идеята е свиване на разликата между изкуственото и естественото. Нещата все повече се случват в едно голямо кълбо. Изкуствените неща, създадени от естествения човек, почват да се радват на собствената си свобода. В работите си авторите създават това усещане на преплитане на мислите със създадените от тях изкуствени създания. Използваните материали и засегнатите теми са категорична илюстрация”.

Говорим си, че изкуствените неща станаха повече от естествените в живота ни, не пропуснахме да споменем и изкуствения интелект, но Сашо казва, че днес дори не ги разграничаваме колкото преди. А това е темата на света, затова не само се вълнува, но иска да твори в тази посока.

Сашо сподели, че има пророчески сънища, които се сбъдват във времето. „Когато се появят такива сънища, знам, че са пророчески, и не ги забравям. Мисля си, как така сън преди десет години се сбъдва с такава точност сега. Сигурно в някакъв паралелен свят вече се е случило това, което преживявам след време, за да го видя в съня си. Сънувал съм, когато нещо, което правя, ще има успех или ще се провали. Ако сънувам как се възхищавам на определена работа, знам, че няма да стане, но почне ли да се чупи или да й се откача рамката, това вече е успех. Нямам обяснение, но се случва. Понякога дори се отказвам нещо да правя, а сънят ми казва, че ще има успех, и нещата се случват, сякаш са програмирани в друго измерение”.

Сашо Стоицов е творец на мига, който  иска да бъде на върха на вълната на съвременното изкуство, и му се получава. Някой някъде в друго измерение реди пъзела му, за да прави крачки напред и нагоре.

ЮЛИЯ КАРАДЖОВА