Председателят на клуба по борба “Тангра” /Бл/ Добромир Симеонов е роден на 24 януари 1987 г. в Благоевград. Най-големите му досегашни успехи като състезател са сребърният медал от държавния шампионат за мъже в кат. до 60 кг през 2006 г. с екипа на „Левски” и бронзът в същата категория при свободняците 6 г. по-късно, когато носи първо отличие за “Тангра” от най-високия форум на републиканско ниво. Две седмици преди края на 2016 г. дипломираният в НСА „В. Левски” треньор по борба се завърна от гурбет в Англия, където изкара 9 месеца в Уулвърхямптън.
– Добри, какво принуждава един вицешампион на България по свободна борба с треньорска диплома от НСА “В. Левски” да търси препитание в чужбина?
– В основата на решението ми са средствата, които се отделят за спорта като цяло, и в частност за борбата. Те са крайно недостатъчни, за да се издържам аз самият, камо ли ако трябва да храня семейство. Това ме принуди да изляза навън, с идеята да спестя някой лев.
– След учредяването на “Тангра” преди няколко години имахте школа за подрастващи, ходехте и по състезания, до какви изводи стигна след този стаж?
– Бързо разбрах, че не е лесно да се занимаваш със спорт или какъвто и да е бизнес в България, особено във времето, в което живеем. Трудностите са доста, не само като недостиг на средства, но и заради различните интереси, с които се сблъскваш.
– В Англия бяхте заедно с годеницата ти Мария. Ти ли я накара да отидете там?
– Тя ме накара. Защото смяташе, че тук само си губя времето. Това, разбира се, не е точно така – да ангажираш младите хода със спорт е нещо значимо, но след като не мога да успея и да постигна целите си, реално се получава загубено време. Така излиза в България.
– Каква е равносметката ти от престоя на Острова?
– За прекараните 9 месеца там направих повече пари, отколкото тук за целия си съзнателен живот, ако трябва да представим нещата от финансова гледна точка.
– Какво работихте?
– В един склад, товарехме камиони с хранителни продукти за магазините. С това бяхме ангажирани и двамата. Работата беше тежка, защото те имат определени изисквания. Трябва да се справиш за определено време, нещо като норматив, което налагаше да се трудим по-усилено.
– За теб физическият труд едва ли е бил проблем, но за Мария?
– Тъкмо ми се откри чудесна възможност да й се реванширам за безценната помощ, коята ми оказа при интервюто за работа. Необходими бяха познания по английски, а тя е по-напред с материала в тази област. Първите три месеца бяха много тежки за нея в товарното отделение, после я преместиха на по-лека работа. Пак там, но да не вдига толкова сериозни тежести, защото е жена.
– Сигурно ви е останало свободно време да поразгледате Уулвърхямптън, намери ли зала за борба?
– Имаше една зала за борба, поинтересувах се и я открих. Посещаваха я различни хора, а треньорът беше англичанин с индийски произход. Заниманията се провеждаха три или четири пъти в седмицата. Отидох да потренирам и бързо установих, че нивото в българските зали е много по-високо от тяхното. Разбрах, че не могат да ми предложат нищо ново в технически план, а и като работа. Затова спрях да посещавам залата и се концентрирах върху служебните си задължения.
– Помниш ли ценоразписа на този борцов храм?
– Да, взимаха 3 паунда на тренировка, без да цепят секундата. Не се засичаше време, плащаш си за проведено занимание, което продължава по осмотрение на треньора – обикновено около 2 часа.
– На теб какъв треньор ти дадоха?
– Е, те бяха общо двама. Нямаше голям избор.
– Колко тренировки посети?
– Точно две.
– Каква беше равносметката, сверихте ли часовници в приятелска схватка?
– Както казах, нашето ниво е по-високо и не представляваше особена трудност да спечеля преборванията.
– Ако някой дойде в твоя клуб и ти “разкаже играта”, няма ли да ти е неудобно да му вземеш пари за урока?
– Въобще не бих му взел пари, а ще опитам да го задържа и при възможност да му предложа нещо. Човекът е дошъл да ме научи на нещо, а аз…
– Планираш ли да се върнеш в Англия?
– Съществуваше като вариант да се върна за още една година или няколко месеца, не повече, но може би няма да се получи, защото годеницата ми не иска.
– Склонен ли си да направиш нов опит с клуба, да работиш като треньор по борба на подрастващи?
– Мога да кажа, че със сигурност не съм се отказал окончателно от тази идея. Но преди да започна, ще си направя по-добър план и ще обмисля по-внимателно нещата, за да не повтарям стари грешки. Наскоро говорих по темата с един приятел и бивш съотборник, който много ми е помагал преди. Като чу, че се колебая дали да започна отново с борбата, каза: “Не се занимавай с глупости, отвори кафе или стани полицай, има търсене”.
