20 г., до­ка­то са на гур­бет в Ита­лия, ка­мъ­че по ка­мъ­че се­мей­ство Ка­ра­ка­но­ви гра­ди с лю­бов дом с уни­ка­лен двор в род­но­то Бла­жие­во

До­маш­ни­те лю­бим­ци – ку­че­та­та Ай­ра, Аш­ли и Деа, имат собс­тве­но царс­тво – дво­ра на къ­ща­та на се­мей­ство Ра­ли­ца и Пла­мен Ка­ра­ка­но­ви. Ора­нже­вия­т ко­та­рак Лъ­ки пък е цар на ба­сей­на.

Пре­ди 20 го­ди­ни Пла­мен Ка­ра­ка­нов за­поч­ва да ре­но­ви­ра ба­щи­ния си дом в бо­бо­шев­ско­то се­ло Бла­жие­во и да съз­да­ва ую­тен, уни­ка­лен двор, в кой­то на спо­кой­ствие да рас­те де­те­то му.

Жи­во­тът на Пла­мен Ка­ра­ка­нов пре­ми­на­ва в гур­бет­чий­ство. Връ­ща се със съп­ру­га­та си Ра­ли­ца и дъ­щеря си Кат­рин пре­ди шест го­ди­ни в Бъл­га­рия и се ус­та­нов­яват в Бла­жие­во.

Точ­но то­га­ва пред­стоят кмет­ски из­бо­ри и не­го­ви съ­сел­яни, род­ни­ни, прия­те­ли правят пъ­те­ка до до­ма му с мол­ба да се кан­ди­да­ти­ра за кмет на се­ло­то. На бла­жиев­ци им трябвал сър­цат чо­век, да взе­ме не­ща­та в свои ръ­це. И та­ка Пла­мен Ка­ра­ка­нов ста­ва кмет на Бла­жие­во сле­д 23 го­ди­ни жи­вот в чуж­би­на. И днес ве­че ка­ра своя вто­ри ман­дат.

– Пла­ме­не, жи­во­тът ти е пре­ми­нал в гур­бет­чий­ство, в кои дър­жа­ви ра­бо­ти през го­ди­ни­те?

– Да. Два­де­сет и три го­ди­ни от жи­во­та ми оти­до­ха да ра­ботя из­вън стра­на­та. Бях на 21 го­ди­ни, ко­га­то ре­ших да за­ми­на за чуж­би­на. Имах ху­ба­ва про­фе­сия, за­вър­шил съм сред­но­то си об­ра­зо­ва­ние в Тех­ни­кум по ра­диое­лек­тро­ни­ка в Ра­до­мир. Днес ра­диое­лек­тро­ни­ка­та е мно­го тър­се­на спе­цил­ност. Но ре­ших, че мо­же да ус­пея в чуж­би­на, да спе­челя па­ри и да ­съз­дам собс­твен дом. Пър­во за­ми­нах за Гър­ция там ра­бо­тих три го­ди­ни ка­то еле­ктро­тех­ник. Из­ка­рах доб­ри ­па­ри и пос­ле си на­ме­рих ра­бо­та в Ита­лия. За­поч­нах да се за­ни­ма­вам и със строи­телс­тво. При ед­но от ид­ва­ния­та ми се за­поз­нах с най-кра­си­во­то мо­ми­че на Бо­бо­ше­во – Ра­ли­ца. Тя е де­сет го­ди­ни по мал­ка от мен, кра­си­ва, ум­на, ин­те­ли­ген­тна, на­ход­чи­ва… Влю­бих се в нея от пръв пог­лед и тя в мен. Връ­ща­не­то ми в Ита­лия без нея ста­на не­въз­мож­но. Ре­ших­ме и два­ма­та заед­но тръг­нах­ме за Ита­лия. Там нап­ра­вих­ме и сват­ба­та. Там се ро­ди дъ­щеря ни Кат­рин. В мо­мен­та тя е на 20 го­ди­ни, учи ар­хи­тек­ту­ра в Нов бъл­гар­ски уни­вер­си­тет. В Дуп­ни­ца за­вър­ши с пъл­но от­ли­чие и бе­ше пър­ве­нец на ви­пус­ка си. Ра­ли­ца в мо­мен­та ра­бо­ти ка­то бри­га­дир в бла­гоев­град­ска фир­ма, пъ­ту­ва все­ки ден. Оби­ча си ра­бо­та­та.

– Как ре­ших­те с Ра­ли­ца да нап­ра­ви­те то­зи чу­де­сен дом и уни­ка­лен двор? За­що точ­но в Бла­жие­во, а не в Ита­лия?

– Ко­га­то се оже­них­ме с Ра­ли­ца, най-гол­яма­та ни меч­та бе да си има­ме собс­твен дом с голям кра­сив двор, къ­де­то да рас­те де­те­то ни. И два­ма­та сме мно­го при­вър­за­ни към род­но­то си място и не мо­жем да го за­ме­ним с ни­кое дру­го кът­че на све­та.

По­лу­чих в нас­ледс­тво ста­рия ми ба­щин дом, кой­то гле­да къ­м ­ре­ка Стру­ма и е с ­голям двор. Об­но­вих­ме с Ра­ли­ца ­къ­ща­та и за­поч­нах­ме да из­граж­да­ме еле­мен­ти­те на дво­ра. Ре­ших­ме ог­ра­да­та да бъ­де с об­рат­ни сво­до­ве, ка­то хрис­тиян­ски­те хра­мо­ве, и съм до­во­лен, че не сме сбър­ка­ли с Ра­ли­ца с то­ва си сме­ло ре­ше­ние. Хра­мът в цен­тъ­ра на Бла­жие­во е със съ­щи­те та­ки­ва объ­рна­ти сво­до­ве. Всич­ки ви­ли и къ­щи, къ­де­то съм бил в Ита­лия, са с ба­сей­ни и мно­го цветя и зе­ле­ни­на. Из­гра­дих­ме и ние ба­сейн в дво­ра. Го­ди­на след го­ди­на строя­хме по не­що. И та­ка двай­сет го­ди­ни ид­еи, твор­чес­тво и меч­ти вло­жих­ме в на­шия дом.

На­ша прия­тел­ка от се­ло Усой­ка – Маг­да­ле­на Го­це­ва, ни нап­ра­ви из­кус­тве­на­та ска­ла с во­до­пад в дво­ра, кой­то всич­ки на­ши гос­ти мно­го ха­рес­ват. Гра­дин­ският ин­те­риор е де­ло на съп­ру­га­та ми Ра­ли­ца и дъ­щер­ята Кат­рин, на коя­то меч­та­та е да из­граж­да кра­си­ви къ­щи и дво­ро­ве.

– Спо­ред те­бе как­во бъ­де­ще им­а ­за хо­ра­та, за­вър­на­ли се от гур­бет в               Б­ла­жие­во?

– По­ве­че­то ­гас­тар­бай­те­ри ка­то нас с Ра­ли­ца, кои­то са се­мей­ни, се за­вър­на­ха в Бла­жие­во и Бо­бо­ше­во, а пок­рай пан­де­мия­та още по­ве­че. Из­рав­ни­ха се стан­дар­ти­те на жи­вот в Ита­лия и Бъл­га­рия и ве­че гур­бе­тът не е та­ка прив­ле­ка­те­лен. Кои­то на­пе­че­ли­ха па­ри, си нап­ра­ви­ха къ­щи и фир­ми и ве­че ра­ботят тук. Има бла­жиев­ци на ра­бо­та в Дуп­ни­ца, Со­фия, Бла­гоев­град. Пъ­ту­ват и ра­ботят. Ма­гис­тра­ла­та за Со­фия ни е бли­зо. Все­ки е на­ме­рил свое­то поп­ри­ще. В се­ло­то има мла­ди се­мей­ства с де­ца, кра­си­ви дво­ро­ве. Хо­ра­та гле­дат зе­лен­чу­ко­ви и ово­щни гра­ди­ни, имат лозя… Има­ме бо­га­та земя, коя­то мо­же да ни хра­ни. И чис­та при­ро­да.

Но в Бъл­га­рия ху­ба­ви­те не­ща труд­но се случ­ват, за­що­то мес­тни­те  фео­да­ли, ус­та­но­ви­ли се в се­ла­та и гра­до­ве­те, ста­на­ли не с труд, а с прес­тъп­ле­ния и ко­руп­ция ми­лио­не­ри и чор­ба­джии, са во­де­ни­чен ка­мък за хо­ра­та в с­тра­на­та ни. Те мо­гат да си купят кмет­ско, де­пу­тат­ско, ми­нис­тер­ско крес­ло. То­ва от­чай­ва чес­тни­те и доб­ри ­хо­ра. Нап­ре­дък с та­ки­ва хо­ра, кои­то са­мо ламтят за чуж­до­то, е мно­го тру­ден. Но съм оп­ти­мист, ще ус­пеем от­но­во да вдиг­нем Бъл­га­рия на кра­ка, а то­ва за­поч­ва от мал­ки­те се­ла ка­то Бла­жие­во.     

 ДЕ­НИ МИ­ЛЕ­ВА