25-г. благоевградчанка Илина Стойнова: Събирам идеи и професионален опит по света, за да ги приложа в родния си град

* Липсата на възможност за свободно общуване в САЩ за мен бе културен шок * В девическото училище в Кливланд никой не оправяше дори косата си и фокусът бе върху академичните постижения * Ковид кризата ме завари в университета на Стърлинг в Шотландия, върнах се да съм полезна на България *

Първи режисьорски проект реализира благоевградчанката Илина Стойнова в премиерния спектакъл на Камерна опера „Мишките отиват на опера“. Тя е на 25 години, завършила е рисуване в НХГ „Св.св. Кирил и Методий“, учила 1 г. по програма за обмен в САЩ, а световните Ковид рестрикции я заварват в Шотландия. В Благоевград се връща с хъс да разчупи статуквото и да даде своя дял за развитието на родния си град. Дъщеря е на природозащитници – орнитолога Емилиян Стойнов и Надя Вангелова, бивш преподавател в СУИЧЕ. Има по-малък брат, който следва електронно инженерство във Флорида и вече една година трупа семеен стаж с любимия си Бошко Апостоловски. Той е от Велес, РС Македония, учи в ЮЗУ и се занимава с коли, авточасти и уебдизайн.

– Илина, откъде идва името ти?

– От дядо ми Илия по майчина линия. Родителите ми са спазили традицията да подновят имената на техните родители. По-малкият ми брат носи името на другия ни дядо.

– Защо в 7 клас избра да учиш в профил рисуване?

– Изкуството във всичките му форми ме влече от малка. Първо тръгнах на пиано при Симона Генкова, а след нея продължих при Ваня Коляшева. В тийнейджърските години отидох в единственото частно училище за извънкласни занимания по изкуства в Благоевград, което тъкмо прохождаше. Там е трудно да не се запишеш на всичко, а в НХГ попаднах на най-добрия класен ръководител, който можеше да ни се падне – Илия Филипов.

– 11 клас си изкарала в девическо училище в САЩ далече от семейството си. Как стана това и защо реши да се впуснеш в това приключение, преди да навършиш пълнолетие?

– Като учител майка ми е много отворен човек и силно вярва във възможностите, които дават еропейските образователни програми за развитие и обмен. Винаги ни намираше на мен и брат ми великолепни възможности да пътуваме по разни проекти. Първото ми пътуване беше на Азорските острови, Португалия, тогава бях на 16 г. Спомням си, че беше за развитие на бизнес проект и аз бях на долната възрастова граница за участие.

– Как се справи с английския език?

– От малка уча английски и вече се справях добре. Владеенето на чужди езиците е едно от нещата, на които и двамата ми родители винаги много са държали. Бях 2 седмици на Азорските острови и си изкарах великолепно. Много пъти съм кандидатствала по най-различни проекти, много пъти не съм била одобрявана, но когато съм печелела, винаги съм научавала нови неща и съм си прекарвала чудесно. Имаше няколко програми за обмен на ученици, които бяха влезли в полезрението на майка ни. Тя ни разказа за тях по интересен начин, запознахме се с хора, които са ходили, и аз, а после и брат ми се възползвахме и кандидатствахме. Мен 2 години поред не ме приемаха по програмата, през която кандидатствах, но решихме да я сменим и ме одобриха от едно девическо училище в Кливланд, Охайо, САЩ, да уча 1 г. там с пълна стипентия. Тя включваше самолетния билет, таксата за обучение в частното училище и джобни, които се даваха на приемното семейство, тъй като аз бях непълнолетна и те преценяваха кога от какво имам нужда. Програмата работи с много училища в различни държави и всяко от тях си избира кандидат.

– Какви бяха страховете ти като тръгна?

– Нямах страхове. От България за САЩ тръгнахме заедно 8 човека по тази програма, които щяхме да учим на различни места в Щатите. Първите 4 дни в Бостън бяха за ориентиране, преди да се разделим. Единствените ми притеснения бяха, че ще ми липсват приятелите тук и родителите.

– Основателни ли се оказаха?

– О, да, много ми липсваха.

– В какво приемно семейство попадна и какви бяха плюсовете и минусите на девическото училище, в което учи 1 година?

– Всяко ново нещо е трудно и на никое ново място не е лесно, но това, че бях в приемно семейство, много ми помогна. При тях учех горе-долу по една нова дума на ден. В англоговоряща среда нямаш друга алтернатива, освен да говориш и да мислиш на английски. Google преводачът помага да се оправиш в нестандартна ситуация, но това е изключение. Научаваш думи, за които дори не си се замислял преди, а те са елементарни, като „парцал” например. Помня, че една от първите думи, които научих там, беше „сламка”. Приемната майка прекара с мен 1 час в обяснения как да си извъртя езика, за да изговоря правилно думичката. Семейството много ми помогнаха с акцента.

– Приемното ти семейдство имаше ли деца и трудно ли ти беше да се приобщиш?

– Да, имаха две момичета, малко по-малки от мен, и двете осиновени – едната от Китай, другата от Гватемала. Трудно е да влезеш на тази възраст в друго семейство. Вече имаш възпитание и морални ценности, оформени спрямо гледната точка на родителите ти, и отиваш в друго семейство с други норми и ценности, на които държат. На мястото, където бях, ако нямаш кола, не можеш да се придвижваш свободно. Свободата, която имах в Благоевград още от ранна възраст – да играя и да се разхождам в квартала и из града, там не съществуваше. На мястото, на което бях, дори понятието да излезеш да играеш с децата в квартала не съществуваше. Родителите се организират с други родители да закарат децата в дома им, за да общуват. За мен това беше много сложно и трудно, защото първо трябваше да си създам нови приятели в училище и да се организираме те да идват да ме взимат или някой някъде да ни закара, за да имаме социален живот. Аз съм много социален човек и тази липса много ми тежеше. За мен това беше културен шок.

– Какво ти даде тази година в САЩ?

– Много неща. Например открих, че обичам да уча. В България имах много приятели и социален живот, който трябваше да съчетавам с училище. Там като нямаше какво да правя, открих, че физиката ми доставя огромно удоволствие, обичах да си уча уроците, да решавам задачите и да си пиша домашните. Освен това преподавателката ме третираше еднакво с останалите ученици, докато повечето учители ме приемаха като чужденец. В началото от това ми беше неудобно, но после разбрах, че няма как да е по друг начин, защото по литература и по английски например бе невъзможно да съм на едно ниво с останалите. Но пък по математика, физика и останалите предмети не са ме толерирали. Единствено може би при есетата бяха снизходителни към пунктуационните и правописни грешки.

– В НХГ как се справяше по физика и математика, преди да заминеш за САЩ?

– Биваше ме. И химията в един период ми беше много интересна.

– В Щатите си учила в девическо училище, това не ти ли беше странно?

– Да, беше ми и в началото много се чудех защо момичетата и момчетата да учат разделени, но в средата на годината човек осъзнава, че фокусът му тотално се изменя. Не говорим за междуполови взаимоотношения, а да не мислиш въобще какво да си облечеш за училище, защото там няма кого да впечатлиш, а и няма защо да ти се подиграват. Униформата беше с пола, а отдолу масово носят анцунг. Никой не си оправяше косата, никой не се гримираше. Както си станал – така отиваш на училище, и в началото ми беше много странно, че в училище никой не държеше на външния си вид и те гледат странно, ако имаш грим – защо, на каква се правиш?! Извън училище всеки се контеше. В средата на годината осъзнах, че това е много добър метод да накараш едни младежи да се фокусират върху това, което трябва да постигнат. Академичната част беше много състезателна, задължително трябваше да участваш във всякакви извънкласни дейности и всичко ти се пише в портфолиото за кандидатдстване в университетите. В 11 клас всички кандидатстваха, без мен, защото се връщах в България, но пък ходих на всички екскурзии, които училището организираше до колежи, за да се запознаят на място кандидат-студентите с условията, които те предлагат.

– Върна се доволна, че прие предизвикателството, или недоволна, че изгуби цяла година и трябва да я наваксваш с допълнителни изпити в България?

– Доволна съм от това, което научих, че показах на себе си, че имам силна воля. От постиженията си там в областта на точните науки и че си доказах, че мога да държа ниво и се справям добре, както и от възпитанието, което получих от приемното семейство.

– Какво имаш предвид, като казваш възпитание, все пак ти си била оформена личност, когато си заминала?

– Приемната майка беше много строга, но невероятна домакиня. Тя беше адвокат и работеше по 8 часа в кантората, а като се прибереше, се грижеше за абсолютно всичко в голямата къща, в която живеехме. Тя сама чистеше и готвеше и покрай нея и аз се научих да готвя. Сега се сещам, че специално заради мен приемните родители бяха издирили магазин за балкански стоки. Бях им споменала, че нашият кашкавал е различен от техния и те всяка седмица ми купуваха кашкавал. Много се грижеха за мен, но през очите на един тийнейджър признавам преживяното не беше много приятно, защото да живееш далеч от семейството си цяла година е истинско изпитание. Но от сегашна гледна точка бих агитирала всеки, който има възможност, да се възползва от подобна програма, да отиде да поживее някъде другаде, да не я изпуска. Това предизвикателство ме направи много по-самостоятелна. При повечето ми съученици това се случи, като заминаха в университет, а аз вече го бях играла.

– Защо не остана да следваш в България, а предпочете университет в чужбина?

– Защото видях, че мога да отида навсякъде. Някой някъде по света дава пари на хора като мен да видят света, да учат на ново място и да се запознаят с нова култура, и има възможности човек да учи със стипендия. Веднъж като го осъзнаеш, е много лесно да искаш още. В 12-и клас бях ходила за 1 седмица по проект за снимане на късометражни филми в Шотландия и там ми беше много интересно. Като се върнах, реших, че много ми харесва природата, културата, архитектурата, беше много различно. Оказа се, че образованието там беше безплатно, имаше само една такса, за покриването на която можех да кандидатствам за стипендия. Направих го и ме приеха в университета на Стърлинг, специалност „Филми и медия“.

– Трудно ли ти беше?

– Да, но въпреки това беше супер. Всички тестове там бяха анонимни, за да няма пристрастност в оценките. Намерих си чудесни приятели и ако пипате майка ми за времето на следването ми, сигурно ще ви каже, че горе-долу през седмица бях склонна да се откажа от университета и да се прибера. Понякога ми идваше много, но на следващата седмица като получиш добра оценка на есе, ти стане приятно и интересно, казваш си, че сигурно ще ти се получат нещата. Трудно беше, защото точно тогава „удари“ Ковид вълната и затвориха всичко, включително и университета. Първата година обучението ни беше присъствено и беше много добре, но втората и третата беше онлайн. Не мога да направя сравнение със ситуацията по същото време в България, но предполагам, че навсякъде е било еднакво по отношение на ограничителните мерки. В края на първата година успях да се прибера, като изкарах вкъщи затворена 2 седмици под карантина.

– Защо се върна в България след 4 години в Шотландия и диплома в джоба?

– Първо, защото България ми харесва и смятам, че мога да направя някаква промяна, дори и малка, за да вървят нещата към по-добро. Благоевград е супер и много исках да помогна на града си със знанията и уменията си.

– Как с твоята специалност смяташ, че би била полезна на общността тук?

– Като начало част от професията, с която излязох от университета, е дигитални медии, социални мрежи, винаги можеш да помогнеш най-малкото с промотиране на събития, които да привличат хора. Бях сигурна, че мога и има накъде да се развия. Много хора казват, че в Благоевград няма какво да се прави, а аз смятам, че е обратното и никога не съм се съмнявала, че ще си намеря тук работа. Зам. кметът Кимчев ми даде шанс да работя в общината, с него се познаваме отдавна, подкрепял ме е много пъти и винаги сме били добър екип.

– Първият ти творчески „скок“ в режисурата е музикалният спектакъл на Камерна опера „Мишките отиват на опера“. Притесни ли те поканата на директора Лина Ангелова да станеш част от творческия екип?

– Екипът е великолепен и предполагам заради това не бях притеснена от поканата. Но денят на премиерата си беше доста стресов, признавам, а стомахът ми беше на топка заради притесненията на другите.

– Чие мнение бе важно да чуеш след премиерата?

– Майка ми беше там и ми каза, че е много свежо и много й е харесало, но оценката, от която най-много се притеснявах, е тази на децата. Първите две представления преди обяд ми дадоха отговор, защото видях как децата много се забавляват. В етюдите има едни смешчици, които бяхме подготвили специално, и те проработиха, децата ги усетиха и им беше смешно.

– Забеляза ли, че болшинството от хлапетата не знаят как да се държат в салона по време на представлението?

– Точно тази опера е много подходяща за целта, защото в нея се казва точно какви са правилата на поведение. По-голямото притеснение е, че има възрастни, които не знаят как да се държат в салона. А децата се държат естествено, показват емоция и това най-силно зарежда екипа на сцената.

– Би ли пробвала отново да влезеш в ролята на режисьор?

– Ще видим. Това беше едно прекрасно изживяване, чувствам се заредена и мисля, че ще си намеря нови творчески проекти.

– Нещата, които правиш в момента в Благоевград, явно ти доставят удоволствие, но смяташ ли да продължиш да търсиш нови предизвикателства по света?

– За момента искам да съм си тук. В Благоевград има много възможности и ниши, които тепърва да се запълват. Светът е прекрасен, много обичам да пътувам, но по-скоро вече на екскурзии, да събера малко енергия и идеи, да се насладя и да ги върна и приложа обратно тук. Продължавам да ходя на форуми за обмен на идеи и професионален опит и вече доста неща съм „си прибрала“ с амбиция да ги приложа в родния ми град.

– Как приемаш конфликтните ситуации?

– Такива винаги има и е хубаво да се вземе опит от тях и да се забравят, за да не се изживяват отново неприятните емоции.

– Бакалавър си, смяташ ли да продължиш образованието си с магистратура?

– Да, дори знам какво искам да уча – стратегии за градска среда. Не е задължително да си завършил архитектурна или инженерна специалност, има я на няколко места в света и включва всякакви градски проблеми и стратегии за справяне с конкретни предизвикателства. Това ми е много интересно и дори вече си търся стипендия.

Разговаря

ДИМИТРИНА АСЕНОВА

Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *