26-г. спортист и любител фотограф от Кресна Янко Димитров: В Алпите правих елинсталацията на вилата на руския милиардер Олег Тинков, плащаха ми по 1000 евро, три пъти по-малко, отколкото на французите, защото бях към българска фирма

Янко Росенов Димитров е роден през 1991 година Янко Росенов Димитров е роден през 1991 година  в кресненското село Долна Градешница. Начал- но и основно образование завършва в училищата на Долна Градешница, Кресна и ОУ „Димитър Талев“ в Благоевград, където учи в Електротехникума „Никола Вапцаров“. От ЮЗУ „Неофит Рилски“ в Благоевград се дипломира като педагог по физическо възпитание. Малко трудов стаж има към минивец на р. Влахинска и като електротехник във Франция.

– Янко, участниците на скоро проведения детски фестивал „Веселяче“, а и гостите и жителите на Кресна бяха изненадани от фотодекорацията на сцената пред сградата на общината, за която и ти имаш заслуга. Как се случи?

– Ами не беше лесно. Поработихме доста с приятеля ми Димитър Лазаров, мераклия фотограф като мен. Използвахме всевъзможна техника за снимане, дори и дрон с възможности за дневно и нощно снимане. Това ни беше нещо като изпитание. От общината ни поставиха задача да представим най-значимите природни, исторически и други забележителности по селища и райони. На платна в огромни размери представихме и град Кресна със забележителните пясъчни сипеи Мело, части от курортното селище Върбите в Пирин планина. Трудно, но се получи.  – Във фотографията ли виждаш бъдещето си?

– Ще ми се и, дето се казва, работя по въпроса. Мечтая за професионални изяви във фотографията.

– Фотоапаратът или фотографът решават всичко?

– Съвременните фотоапарати наистина са с големи възможности, но нещата не биха се получили без намесата на фотографа. Не става само с насочване на обектива и натискане на копчето.  – Портрет или пейзаж – какво ти е по на сърце?

– Ами и двата вида дават възможности за творческо мислене и представяне. Засега по-познат и близък ми е пейзажът. Покланям се пред природата, пред нейните очарования, аромати и състояния, като тук особено много ме примамват планините, а най-вече Пирин.

– Как се прави добра снимка?

– Преди всичко с търпение. Нещата се свеждат до възможности на виждане и търсене. То е нещо, както при ловците – оглеждат всяка трънка, че не се знае в коя може да има заек. Всяка снимка е избор на обект и на виждането на фотографа, зависи какво иска да каже със снимката. Възможностите са много. Фотографът може да представи обекта с атмосфера, с дихание, с движение. Така може да се представи вятърът чрез извити клони на дървета, буря чрез скупчили се облаци… Въпросът е в подбиране и на светлина, сенки, цветове и нюансите им. Виждащите очи могат да видят едно и също дърво от изгрев до залез на слънцето поне в хиляди състояния и с всевъзможни промени, така че, заснето от едно и също място, да изглежда в различен вид. За добра снимка е важен изборът на момента, в който да се натисне копчето.  – Фотоателие имаш ли?  – Не още. Работя у дома. Вече съм инвестирал по нещо.

– Как се увлече във фотографията?

– Още като дете. Ако трябва да търся „виновник“, то това е чичо ми Томан, брат на баща ми Росен. Водеше ме понякога из Пирин и снимаше ли, снимаше. Тогава нашите ми купиха два фотоапарата, единият беше „Зоркий“. Чичо ми Томан много снимаше, а и бе голям планинар, водеше групи на излети, и то не само из Пирин, но и из други планини.

– Планинарството увлича ли те и извън фотото?

– Много. Имам ли свободни дни, съм из Пирин. Поне 6 пъти съм се качвал на Вихрен. Не съм пропускал Шаралия, Синаница, Георгийца, Бански Суходол и други върхове. Неповторимо е чувството да заставаш горе, между земята и небето. Имам и зимни преходи, но те са най-вече до хижа „Синаница“ и някои по-ниски места. Обичам да не се застоявам и съм разбрал, че колкото е по-тежко на краката, толкова е по-леко на душата и очите. За мен природата е измеримостта на справедливостта и ако има Бог, тя е част от него.  – С приятели или сам си из планините?  – И сам, а и с приятели. Много често съм обикалял с Иван Стоилков от Благоевград. С него сме бродили повече из Рила. Той сега е помощник-готвач на един остров между Франция и Англия.

– Ти опитвал ли си шанса си в чужбина?

– Да, поработих във Франция. Бях в град Анци и околностите му. Градът и районът му са богаташки, курортни зони. Там се занимавах с електротехника.  – И за какво отиде?  – Ами да видя свят и повече за това, за което ходят почти всички – за пари. Поработих по елинсталации на вили и други сгради. Това е район на Френските Алпи. В курортното градче Валтерон поработих и на 3000 м надморска височина на вилата на руския милиардер Олег Тинков. Не беше лесно. Въздухът е разреден, мястото е на равнището на нашия Вихрен. Бяхме група от нашенци, работехме с босненци и французи.

– Как се отнасяха французите към вас, гурбетчиите?

– Много учтиво, колегиално. Коректни бяха.

– Как ви плащаха?

– На мен месечно ми идваха някъде по около 1000 евро плюс 200 евро за храна. Ползвах и безплатна квартира, но французите вземаха поне два-три пъти повече. Работата ни бе една и съща, но   фирмите бяха различни, като ние бяхме към български подизпълнител, та трябваше да има и за него.

– Свободното си време с какво запълваше?

– Ами имахме наистина и свободни дни – неделите. Пътувахме, обикаляхме и заведенията за развлечения. Карахме ски.

– Там ли се научи да караш?

– Не. Имам известен тренинг по пистите на Банско, докато бях студент в ЮЗУ „Неофит Рилски“. Професор Глушков ни водеше в Банско на обучителен курс. На университета дължа и доста познания по спортно ориентиране. Тук пък заслугата е на професор Атанас Георгиев. Работихме с компас и карта, най-често из курорта Паничище и други места из Рила, та стигнахме и до състезания в страната.

– Как видя живота във Франция?

– Ами всичко е в реда си, финансовите проблеми на хората са лесно решими. Чистота, вежливост. Имам чувството, че в град Анци, а и в други градове, в които бях, поне половината от хората са на велосипеди. Това е колкото за здраве, толкова и за опазване на околната среда.

– Ти караш ли колело?

– Аз съм поддръжник на всичко, което поддържа здравия дух и здраво тялото. Така и с колелото. Не съм любител обаче на карането по шосе и още по-малко по асфалт. На сърце ми е планинското колоездене. Карал съм по черни пътища и без пътища и до 60-70 км из Малешевска планина. Пътувам най-често сам. Качвал съм се с колелото си на връх Пъстрец, на Студената вода, Моравска, Будилци и други места из Малешевска планина и съм се спускал по кози пътеки. Обикалял съм из поляни и гори. Екстремното изживяване ме зарежда с адреналин. Така и когато съм на туризъм из Пирин, често опитвам шанса си по труднодостъпни скални масиви, но все още съм далече от алпинизма. С колело съм бил и из много обекти на Рила, дори съм правил и нощни изкачвания с фенерче на глава до връх Голям Мечи връх.

– Едва ли ще се намери човек на младежка възраст, който да не играе футбол. При теб как е?

– И това не ме подмина. Започнах да играя в Кресна като дете. Треньор ни бе учителят Фроси Тренчев. Заедно бяхме с Венци Бенгюзов, който е от Долна Градешница, бивше орле, а сега състезател на „Верея“. След Кресна бях в Спортния интернат в Благоевград. Стигнах до дублиращия тим на „Пирин“. На футбол ме учеха треньорите Станке Михайлов, Асен Георгиев, Тодор Лулейски и Венци Гочев. Участвал съм и в официални мачове на пиринските юноши. После продължих в кресненския „Перун“.

– Сега играеш ли?

– Да, но колкото за поддържане на форма. Включвам се в тима на Микрево – „Малеш“.

– Да се върнем малко пак към Франция. Освен в Анци и Волтарен бил ли си и другаде?

– Видях свят. Бил съм на Женевското езеро. Работих там на модерна вила в огромно имение с къща за гости и къща за прислугата. Бил съм и в Шамони – от Анци е на 60 км. Шанс за мен бе да видя и град Лион. Там бях изпратен от фирмата ни на обучителен курс. Там видях за първи път 3D принтер. В Лион видях за първи път навлизащите и тук електроуреди, които могат да се командват от компютър или от телефон.

– Френската кухня изненада ли те с нещо?

– Не са големи различията с нашата. Специално за такива като мен любима ми бе уличната кухня. Навсякъде по улиците там има пекарни, вземах кроасан или нещо друго.

– А банички?

– Банички не видях.

– Весели хора ли са французите?

– Ами да. А и как иначе, като са си понасмогнали на масрафите.

– Янко, след Франция накъде?

– Ами засега съм в Долна Градешница. Поработвам тук-там на парче. С помощта на мама и тате се насочвам към фотографията. Засега все още съм в етап хоби, но търся там и професионално поприще.

Разговаря БОРИС САНДАНСКИ

loading...


Коментар с Facebook

Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *