Калинка като ученичка в Благоевград
Със съпругата си Крум Миленков в най-щастливия им ден
На екскурзия в Рилския манастир с дъщеря им Жасмина
Семейна снимка от 2003 г. Калинка с внучетата си Иво, Веселка, Калинка и съпруга си Крум 1985 г.
Калинка Миленкова е третата отляво, права
Прославеният тим „Барселона“ /Черниче/ от 60-те години с Крум Миленков-Врънгата /третият отляво клекнал на снимката/
Крум с колеги автобусни шофьори
Крум като войник в Брезник
Калинка Костадинова Миленкова е родена на 27.III.1937 г. в симитлийското село Черниче. За-
вършва гимназия “Св.св. Кирил и Методий” /бивша Солунска/ в Благоевград. Създава семейство с легендата на футбола в тимовете “Барселона” /Черниче/ и “Миньор” /Брежани/ Крум Миленков, който изкарва 42 години трудов стаж като шофьор на автобус към мината и е футболен съдия. Имат две деца – Валери Миленков, заместник-директор сега на ДТ “Никола Вапцаров” в Благоевград, и Жасмина Миленкова, която работи като администратор. Калинка Миленкова е работила като магазинерка в Черниче, била е и лаборантка към ДМ “Пирин” -Брежани в Орловец. На обществени начала е работила и като библиотекарка в НЧ “Гоце Делчев-1958” в Черниче. Обожава фолклора и книгите, към които са я насочили най-вече сестрите на Христо Смирненски – Мария и Райна Измирлиеви, в Благоевград.
– Калинке, как ти се видя светът, в който те въведоха Мария и Райна Измирлиеви, сестрите на майстора на поетичното изкуство Христо Смирненски, в Благоевград?
– Беше прекрасно за мен, селянчето от Черниче. Благодарна съм им и сега. Те ми отвориха очите към света, навлязох в света на книгите, заобичах театъра, фолклора, киното. И по-важното беше, че и Мария, и Райна ме приеха у дома си като своя по-малка сестра. Често им гостувах, като учех в Благоевград, пък и после. Домът им, който сега не съществува, беше в района на житния пазар, наблизо бе и градската градина.
– Какво представляваше?
– Ами за ония години беше хубава къща, двуетажна. Имаше дворче с цветя. На първия етаж имаше спалня и кухня. Към втория етаж се качваше по външна стълба. Там имаше и кабинет на сина на Райна – Борислав Измирлиев, той беше зъболекар. Беше уютно, добре подредено, чисто. Често тук се уреждаха срещи с приятелски семейства, говореше се за книги, поезия, театър. За образцовото поддържане на дома се грижеше и една наета жена. Гостуваха тук знатни семейства, така да се каже, от тогавашния хайлайф на Благоевград, но и те често бяха канени от такива семейства.
Това беше време на романтика, на пробуждане. Посещаваните от мен домове бяха на изискани хора, с авторитет, добронамерени. Много бяха, но ще посоча сред тях поне семейство Андонови, д-р Андонов, семейство Тимчеви /и сега пред очите ми са сестрите учителки Слава и Мария/, учителското семейство Димитрови, докторското семейство Бобчеви… Покрай покровителките ми Мария и Райна и аз попаднах в това отбрано общество.
Излишно е да казвам, че при тези визити ме изпълваше чувство на гордост, че и аз съм вече нещо. Ще допълня, че в този нов за мене свят, в който се озовах, се държеше на изисканост, на добри обноски, почиташе се културата, просвещението, и така и на мен ми се отвориха очите и започнах да виждам заобикалящия ме свят в по-светли тонове.
– Как стана приятелка на Мария и Райна?
– Ами късмет. Когато учех в Черниче, сред учителките ми бе и Мария Измирлиева. Тогава се поувличах от книгите, участвах в училищната самодейност, а Мария все ме поощряваше. Понякога в неучебни дни ме водеше и в дома й в Благоевград. И сега още помня майчинските й думи: „Няма да те оставя селянка”. После така се случи, че станах ученичка в Благоевград. Дипломирах се в гимназия „Св.св. Кирил и Методий” /бивша Солунска/. Четирите ми ученически години в Благоевград се оказаха като истинска приказка.
– А как сестри Измирлиеви са се оказали в Благоевград?
– Те са преселнички от Кукуш. Там са и учили. Райна е била и учителка там. Ами случило се – били бурни времена и всеки е търсил по-спокойни места за живеене. Такова за Измирлиеви се е оказал град Горна Джумая, сега Благоевград. Често и Мария, и Райна са ми разказвали за някогашния живот в Кукуш, за дома им, в който често отсядал с четата си войводата Кръстьо Асенов от Сливен, който е сестрин син на легендата войвода Хаджи Димитър и заедно с Яне Сандански и Христо Чернопеев става сред главните автори на голямата афера „Мис Стоун” през 1901 г., разшумяла се по целия свят.
– А защо те са Измирлиеви, а брат им, поетът Христо, е Смирненски?
– Ами по техни разкази далечни родови корени имат в Измир, Турция, и след преселване в Македония, в Кукуш, името на града станало фамилно – Измирлиеви. В превод думата „измир” означава „смирна” и братът Христо е предпочел да се казва Смирненски.
Като стана дума за дома на Измирлиеви в Кукуш, не ми се ще да пропусна и други разкази на Мария и Райна. Домът им е бил посещаван и от апостола Гоце Делчев. По негово настояване Райна, която е била ятачка и участвала в дейностите на ВМОРО, е ушила и извезала знамето на четата на Кръстьо Асенов.
– Ученическият ти живот в Черниче по-различен ли беше от този в Благоевград?
– Много. В Черниче бях дете, селянче, а в Благоевград станах гимназистка, почти мома. Да ти се представя като една тогавашна гимназистка, и то от глава до пети. Започвам от петите – черни обувки, до коленете рипсени чорапи, нагоре черна пола, после бяла блуза с бяла якичка, барета с монограм на училището, по който могат да те познаят поне от 50 метра къде учиш, и ако си в някаква нередност, да те докладват. В учебните часове бяхме и с черни ученически престилки с пристегнати коланчета.
По време на учението ми военните години бяха започнали да поотшумяват и се чувстваше някакво пробуждащо се раздвижване към по-добро. Хранихме се в стол, ходихме на кино, театър. Библиотеката в читалището беше богата съкровищница на книги. 50-те години на миналия век в Благоевград бяха времена на мечти, на романтика.
– Сега връщаш ли се към него?
– О, да, в спомени! Та нима може да се забрави. Вече съм над 80 г., но и сега се виждам като ученичка. Ето, има празненство на площад „Македония”. Към него поемат под строй със свои духови музики всички училища. Звучат музики, песни, а по тротоарите се струпал народ, като че минават правителствени делегации. Тези взаимни празнувания на гражданство с ученици си бяха едно голямо житейско разнообразие.
Ами да разкажа ли за Стъргалото? Стъргалото наричахме улицата от сградата на бившия ГУМ нагоре към площад „Македония”, оттам покрай градската баня и сградата на Националната агенция за приходите /тогава хотел „Волга”, който беше единствен за града/ се продължаваше в посока към стадион „Христо Ботев”. Движението бе като два потока от хора, предимно млади. На учениците се разрешаваше до 21 часа. Там се разменяха любовни погледи, от двата потока се поздравяваха приятели и познати. Ние, учениците, избягвахме да рискуваме след 21 часа, че когото открият, може и да му намалят поведението /тогава към оценките по изучаваните предмети се добавяше и оценка за поведение, която ако не е с дума „примерно”, лошо се пише. Движението по Стъргалото бе и мястото на влюбване.
– И на тебе ли?
– Моето се оказа по-сложно. Аз все нямах добро самочувствие за мене си. Дори и като отраснах, не разбрах, че съм била хубава, а ми го казваха. И все така си карах смирено. От приятелки по-късно разбрах, че в гимназията съм имала голям почитател, и то знаменосецът, но аз не съм поддала, или по-точно не съм забелязала, а и той не е намерил куража да ми го каже.
– И как свърши за теб приказката Благоевград?
– Ами взех, че се омъжих и се върнах в Черниче. Примами ме Крум Андонов Миленков. И той бе учил в Благоевград, но е имал и проблеми, тъй като е бил причисляван като син на кулак, че родителите му, които са имали доста имоти, не са искали да влязат с тях в кооперативно стопанство. 42 години изкара съпругът ми като професионален шофьор на автобус, возеше миньорите в „Пирин“ – Брежани от селища от Кресненска и Струмянска община. Беше и голям футболист. Играеше в тимовете на Черниче и Брежани, а после стана и футболен съдия.
Та с този Крум създадохме семейство, и за добро било. Той риташе топка, въртеше кормилото на автобусите, а аз поработих като магазинерка, после като лаборантка по обследване на каменните въглища в сепарация „Орловец“. И така се заредиха години, появиха се с тях синът ми Валери, който сега е заместник-директор на ДТ „Никола Вапцаров“ в Благоевград, и дъщерята Жасмина, която се е специализирала като администраторка.
– Черниче е сравнително ново селище. Корените на род Миленкови къде са?
– Старите жилки са в Брежани, в махала Качева, оттам е станало преселването.
– От секретарката на читалището в Черниче Галина Чивиева разбрах, че имаш големи заслуги към местната художествена самодейност.
– Щом е казала, може и да е така. Пяла съм, участвала съм и в театралната трупа. Играехме пиесите си в една сграда близо до жп гарата. Ходили сме из Брежани, Симитли, Крупник, Полена, Полето и други селища. Няколко години поработих на обществени начала и като читалищна библиотекарка.
– Калинке, знам, че светът на книгите е като втори свят за теб. Как се увлече?
– Започнах да чета още като ученичка в Черниче. После ме подхвана учителката ни Мария Измирлиева. Четях много, вживявах се в съдбините на героите. Ще споделя нещо несподеляно, но като четях „Под игото“ на Иван Вазов, исках аз да съм тази Рада Госпожина.
– Иван Вазов ли ти е любимият писател?
– Един от любимите, защото много са ми допадали – Вера Мутафчиева, Йордан Йовков… Обичам да чета и поезия, но от по-старите поети – като Пейо Яворов с неговите „Две хубави очи“…
– А ти лично пробваш ли да пишеш?
– Така, за мене си. Имам няколко тетрадки, но не са за пред хора. Някои от стиховете ми са шеговити, други с посвещения.
– Кажи някое?
– Едно само, но кратко. За една девойка Нина:
Роди се момиче
в наше село Черниче,
с устни на малина,
с очи като къпина.
Нина, мила Нина,
пленяваш ти мнозина.
– А за свои близки?
– Малко. Наскоро драснах едно куплетче за сина ми Валери:
На приятелите – вярва. На врагове – прощава.
На близки и далечни непрестанно се раздава.
Път избрал си, сине, който никак не е лек.
Но така се заслужава, сине, думата човек!
– Калинке, 8 пълни десетилетия житейска съдба с почтена възраст и товарът им не е лек. Как го носиш?
– Ами още съм на крака, макар и трудно. Живея – кога с радост, кога с болежки, но такива са съдбините човешки. И, дай Боже, по много години на всеки!
БОРИС САНДАНСКИ
