„15 юли е черно петно върху турската демокрация“. Думите са на турския премиер Бинали Йълдъръм, произнесени на 16 юли, събота сутрин, след потушаване на военния метеж в нощта на 15 юли. Като благодари на медиите (90% под контрола на правителството), че навреме и „правилно“ информирали народа за случващото се, посочи анонимния предател: „паралелна терористична организация в нашите въоръжени сили“.
Но има логика: щом е паралелна, значи има и друга такава в турската армия! Премиерът не я спомена, но посветените са наясно. Става реч за тайната ултранационалистична организация „Ергенекон“, кадрово базирана във военния, разузнавателен и научен елит.
Именно нея свързват с ШЕСТТЕ ОПИТА ЗА ВОЕНЕН ПРЕВРАТ в Турция през последните 56 години, четири от които успешни. Три (1960, 1971, 1980 г.) „твърди“ и един „мек“(1997 г.), когато генералите принуждават демократично избрания премиер-ислямист Неджметин Ербакан да подаде оставка. От 1997 социологическите сондажи неизменно сочат: повечето турци изпитват уважение към армията, но само ако не излиза извън своите казарми.
Когато обаче през 2002 г. на власт идва проислямистката Партия на справедливостта и развитието (ПСР) на бившия кмет на Истанбул Реджеп Тайип Ердоган (в превод – мъжки сокол), генералите, считани за гаранти на светската република, са все по-загрижени: Турската република неотклонно „затъва“ в блатото на ислямизма. Тогава замислят преврати. По време на шумния процес срещу „Ергенекон“, стартирал 2007 г., се установява: от 2002 до 2007 г. е имало поне още 4 планирани преврата(кодово название „Сарекез“, „Ауюере“, „Якамоз“ и „Елдивен“). В 2003 г. е първият осуетен опит за преврат. Резултатът: ексшефът на Генщаба Илкер Башбуг е осъден на доживотен затвор. Последният опит за преврат е свързан с меморандума на генералите от 27 април 2007 г., чието авторство сам си признава пред Военния трибунал ген. Язар Бауканит, главнокомандващ турските въоръжени сили. В документа военните се противопоставят на кандидата за президент от управляващата ПСР Абдуллах Гюл, заплашвайки, че Турция може да се окаже в хаос.
Мнозина анализатори обаче смятат, че делото „Ергенекон“ е „неособено правдоподобен политически дедектив“, чиято цел е дискредитиране на турския генералитет. Обвинителният акт е от 2445 страници. Цели шест години (чак до 2013 г.) 275 подсъдими очакват зад решетки присъдите. Сред осъдените са не само видни генерали (споменатият ген. Башбуг и генералът от запаса Вели Кючюк), но и видни професори. И топжурналисти (главният редактор на влиятелния опозиционен вестник „Джумхуриет“ Илхан Селчук). На „Ергенекон“ се приписва планирано убийство на Нобеловия лауреат за литература Орхан Памук, както и че стои зад убийството през януари 2007 на арменския журналист Грант Динк.
Оттогава Ердоган, особено когато става президент (август 2014 г.), се разправи с вътрешната опозиция в армията, като основно прочисти Генералния щаб и командването на трите рода въоръжени сили (армия, ВВС и ВМС). Нека напомним, че по Конституцията, приета на референдум след военния преврат 1980 г., началникът на Генералния щаб е 3-ти в държавната йерархия (след премиера и президента), а министърът на отбраната – едва на 10-то място. Самият факт, че метежниците няколко часа държаха под обсада началника на Генералния щаб Хулуси Акар, един от кумовете на Сюмейе, по-малката щерка на Ердоган, доказва в каква степен президентът е успял да подчини генералитета.
Метежът от 15 юли т.г. обаче носи особени белези. Които, от една страна, по своя „почерк“ рязко го отличават от предишните преврати, а от друга – поставят ред въпроси. Първият белег е ниският професионализъм в действията на превратаджиите. Вторият – липса на опит. Третият – слаба воля и решимост, съчетана с лоша координация. Те позволяват на тълпите привърженици на Ердоган, „на пожар“ свикани в нощта от последния, да спрат с телата си и със знамена танковете. В този смисъл някои анализатори правят механичен паралел с Августовския пуч 1991 г. в Москва срещу Горбачов, когато в сблъсък с Елцин и верни нему военни части 5-членна номенклатурна хунта се опита напразно да предотврати разпада на СССР.
Досега в Турция са арестувани близо 3000 военни, намиращи се на различни нива в йерархията. Но сред тях нито един генерал! Наистина уволнени са 29 полковници и 5 генерали, но това е съвсем различно от арестуване. Удобно време за преследване на набедени „вещици“. Ердоган умело използва момента да стартира втора масова чистка във висшия и среден ешелон на офицерския корпус на малцината останали верни на заветите на Ататюрк. Гореизтъкнатите отличителни белези доказват: метежниците са от средното командно звено на въоръжените сили. Този факт обяснява тесногръдия подход в планирането на акцията, логично свързан с нарасналата възможност за нейното осуетяване. Превратаджиите стават жертва на независещо от тях обстоятелство: колкото на по-ниско ниво е едно съзаклятие, толкова по-вероятно е наличието на юди в него.
Резултатът: със своя провал военните допуснаха фатална грешка. Вече нищо не може да спре отмъщението на президента. Така, след 10-годишна полуприкрита борба, ЕРДОГАН ПОСТАВИ ВОЕННИТЕ НА КОЛЕНЕ.
Това дава основание, твърде пресилено, анализатори да оценяват метежа като бутафорен (фалшив). Но едно е ясно: Ердоган постигна отдавна лелеяната възможност да постигне крайната цел – президентска република.
Нека припомним, че още преди да се справи с генералитета, Ердоган още като премиер натовари с нови функции полиция и жандармерия. Въоръжи ги с оръжие, неприсъщо на техните функции: самолети и хеликоптери, кораби, артилерийски системи, мобилни ракетни комплекси. Мотивът: нуждите на войната в Анадолски Кюрдистан. Затова никак не бе случайно, че именно полицията и спецчастите получиха особена благодарност от премиера Йълдъръм.
Но още преди да подчини на своята воля Генералния щаб и да създаде втора (паралелна на класическата армия) сила в лицето на полиция и жандармерия, Ердоган подчини MIT (Турското разузнаване).
Експертът по национална сигурност Боян Чуков: „Ако през 2002 г., когато Ердоган идва на власт, 45% от състава на MIT са бивши офицери, завършили в Уест Пойнт и други западни военни академии и са с ататюркска (антирелигиозна) закваска, то днес техният процент е 3,5. Всички ключови постове днес са заети от хора с религиозно образование и възпитание! Това отчасти обяснява ред неудачи (включая проваления през дек. 2015 г. опит да бъде изолиран от ДПС почетният председател Ахмед Доган). Провалът на MIT тези дни доведе до отстраняване на шефа на MIT, лоялен на президента, но некадърен.
Ред анализатори сочат: именно MIT бе най-удобната „маша в ръцете“ на Ердоган. Благодарение на нея той е в състояние да сътвори какви ли не провокации, включително и атентати, приписвани на кюрдската ПКК, а всъщност организирани (или провокирани) от разузнаването. Има нещо твърде съмнително в първите реакции на властите непосредствено след всеки кървав атентат.
Буквално минути след него те обявяват „виновника“, осланяйки се на неговия „почерк“, преди още терористичната организация да поеме отговорността. И по правило: без да привеждат конкретни и ясни доказателства!
Аджамийският (от тур. аджамия – некадърник) опит за преврат обаче постигна неочакван и необичаен ефект: обедини с властта всички опозиционни партии, включително кюрдската Демократична партия на народите, имаща 59 депутати в Меджлиса. Обяснимо. Ако бе успешен, военният преврат означаваше втора фаза на ескалация на гражданската война в Анадолски Кюрдистан, доколкото военните не признават кюрдите, а ги наричат „планински турци“. Опитът за преврат обезпечи на Ердоган подкрепа дори и на главната опозиционна партия – Народнорепубликанската, считана за наследница на Ататюрк и защитница на светското начало на държавата. Общ користен интерес обедини всички партии около Ердоган. Един успешен преврат пращаше депутати, министри и прочее партийни назначенци на трудовата борса, а немалка част от тях – в затвора, главно заради корупция, както бе през 1980 г.
Особен и показателен нюанс в поведението на Ердоган бе неговият опит да маркира „погрешна следа“ за разследващите органи, сочейки за главен задкулисен инициатор на метежа неговия политически противник, ПЕНСИЛВАНСКИЯ „ЗАТОЧЕНИК“ ФЕТХУЛЛАХ ГЮЛЕН, популярен защитник на умерения ислям, от години живеещ в изгнание в САЩ. Тази харизматична личност създаде по времето на управлението на Тургут Йозал (1983-1993 г.) мрежа от полурелигиозни училища из цял свят, но най-вече в Средна Азия и Африка, като част от плана на Йозал за Велик Туран от Байкал до Адриатика и от Чечня до Судан. Неговата „вина“ към Ердоган бе, че от години разобличава последния като некоронован „султан“. Неслучайно в среднощното си обръщение Ердоган не спомена името му, но ясно намекна за „дългата ръка от Пенсилвания“, откъдето заговорниците „получаваха заповеди“. На следващия ден (събота, 16 юли), когато огнищата на метежа бяха потушени и заваляха поздравления от цял свят, той директно призова Вашингтон „да върнат в Турция това лице“. В този контекст става ясна причината за ареста на генерала от запаса Остюрк, известен поддръжник на Гюлен.
Външните реакции от страна на Вашингтон и Москва бяха интересни със своя нюанс. Докато руският дипломат №1 Лавров още в самото начало ясно и еднозначно подкрепи законната власт в Анкара, държавният секретар Джон Кери употреби витиеват двусмислен израз на загриженост: Вашингтон се надява, въпреки случилото се, че Анкара „ще запази мира, спокойствието и приемствеността на властта в нейната цялост“. Приемственост в кое? Несъмнено на властта! От цивилни във военни ръце. Че нещо се е пропукало в отношенията с Вашингтон прозвуча в изявленията на премиера Йълдъръм, който косвено се усъмни в искреността на приятелството на главния съюзник на Турция в НАТО.
На горното изявление на Кери контрапунктира интересен ракурс на случилото се, очертан в изявлението на кмета на Анкара Мелих Гьокчек пред Си Ен Ен Тюрк. То е отразено в статията на Ахмет Чък (в електронния вариант на „Джумхуриет“): че един от пилотите на F-16, свалил руския самолет Су-24 на 24 ноември м.г., също участвал в метежа?! Това, а и други неведоми за нас факти, изостри съмненията на Анкара, че в метежа вероятно „има пръст“ проамериканското крило във въоръжените сили, комуто противостои евразийското, ратуващо за конструктивни отношения с Москва и Пекин. Аналитици сочат, че едва ли е случайна връзката между 45-минутния телефонен разговор Ердоган-Путин (29 юни), последвал официалното писмо от 27 юни, в което турският президент поднесе съболезнования за загиналия руски пилот и извинение за варварския акт.
Вашингтон бил неприятно изненадан и ядосан от този неочакван ход на Ердоган. Макар засега да липсват данни, доколкото следствието над арестуваните заговорници е още в начална фаза, анализатори намекват за имплицитна (скрита) връзка между процеса на рестартиране на прекъснатите преди 7 месеца отношения Турция-Русия и опита за преврат. На срещата на върха на НАТО във Варшава (8-10 юли) именно въздържаната позиция на Анкара и София предреши краха на идеята на Вашингтон, подсказана на нашенския креслив „джобен ястреб“ (израз на топжурналиста К. Кеворкян) Плевнелиев и украинския президент-олигарх Петро Порошенко за обединен Черноморски флот. Тепърва предстоят анализите, които да изяснят случайни или не са съвпаденията между горепосочените два факта, визиращи позициите на Белия дом и Кремъл, от една страна, с последвалия няколко дни по-късно опит за преврат, от друга.
Случилото се в Турция показа в пълен блясък една ефектна черта на президента Ердоган -ПЕРФЕКТЕН МАНИПУЛАТОР НА НАРОДНИТЕ МАСИ.
Още в нощното обръщение той призова народа да излезе на площадите. Премиерът Йълдъръм неслучайно натърти: „Турският народ показа колко е силен с демокрацията“. Интересно, чия демокрация“ От Ердоганов тип. Доколкото само преди няколко месеца бе гневен на Конституционния съд, задето прекрати делото с обвинение за национално предателство и постанови освобождаване от затвора на главния редактор на опозиционния вестник „Джумхуриет“ Джан Дюндар и кореспондента на анкарското бюро Ердем Гюл. Вбесен, президентът за пореден път си „изпусна нервите“, заканвайки се да разпусне Конституционния съд.
Внимателни наблюдатели на събитията от 15-17 юли отбелязаха позната картина в по-големите градове. След получена от президента парола партийни организатори изведоха в нощта на 15-ти юли по улиците на главните градове десетки хиляди симпатизанти на ПСР. Именно тази „организирана тълпа“, колкото и това да звучи странно, разблокира окупираните от метежниците учреждения, редакции и TV студиа. „Гражданите“, както ги нарече премиерът Йълдъръм, които „преградиха с турски знамена танковете“, всъщност са фанатичното мнозинство симпатизанти, с тук-таме срещащи се либерално увредени наивници-интелигенти. Този „очеваден факт“ даде повод на премиера тържествено да заяви: „Народът ни показа колко е силен и така предотврати прекъсването на демокрацията“.
„Народът“ не му остана длъжен и показа фанатична вярност към президента: „Ние обичаме Ердоган, нашия татко!“, „Турция – само демокрация! Само Ердоган!“.
Така Ердоган постигна онова, за което мечтае всеки държавник. Което преди век (1915 г.) отбелязва гениалният политпсихолог Густав Льобон: „Истинската власт не се състои в силата на този, който командва, а в доброволното подчинение на този, който слуша“. Турско-ислямският синтез, проникнал в снагата на нацията и на държавата от времето на президента Тургут Йозал (1989-1993 г.), даде в ръцете на Ердоган нужното му човешко „тесто“ за постигане на неговите цели.
Подкрепен от народното мнозинство и от опозицията, Ердоган постигна безпрецедентен успех. Той заложи на един реален феномен, споменат от цитирания Льобон: „Друг един призрак, недосегаем и безсмъртен, е колосалният призрак на страха. Той упражнява своята власт от началото на света, без да го е докоснало още времето“. Серията кървави атентати в Турция през последните 2 години, нестихващата гражданска война с кюрдите плюс жертвите след осуетения военен преврат „преля чашата на търпението“ и… обедини турската нация. Но има ли по-неестествено обединение, чийто демоничен знаменател е страхът?! Колко е прав Льобон, когато казва: „Всичките призраци, този на страха и тези, които той поражда, бяха познати на великите държавници. Умението да се използват бе част от техния гений“.
И макар такъв да не е Ердоган, той има огромно преимущество вътре в страната и вън – пред либерално разложено и гей разплута Европа и съсипаните след US интервенция в Ирак (2003 г.) южни съседи на Анкара.
Неусетно обаче, за жалост малцина усетиха, че в Турция паралелно с потушаването на метежа мълниеносно бе извършен тих контрапреврат, ръководен от самия президент. 6 часа след началото на преврата чрез Министерството на правосъдието бяха уволнени близо 3000 съдии, включително и върховни. От Брюксел и Вашингтон и техните „правозащитни“ лакеи – никаква реакция! Контрапревратът задоволи отколешна закана на Ердоган – да прочисти из основи съдебната система. През 2013 г. именно тя изнесе наяве крупен корупционен скандал, започнал с изтекъл в медиите телефонен разговор, на който ясно се чува бащата Ердоган да съветва сина си Билал какви „трикове“ да приложи, за да избегне мрежите на правосъдието. Същият Билал, за когото разследваща група от Колумбийския университет (САЩ) с конкретни факти доказа още пролетта на 2015 г., че стои зад организирането на незаконния износ на петрол от „Ислямска държава“ през Турция. Износ, логистично и технически прикриван от MIT. През май 2015 г. опозиционният „Джумхуриет“ публикува снимки и пусна в Интернет пространството видеоклип, на който ясно се вижда как турската гранична полиция открива в ТИР-ове щателно укрити артилерийски снаряди и лек клас ракети за „Ислямска държава“. Фактите за материалната причастност на Анкара към ИДИЛ бяха потвърдени със спътникови снимки на 2 дек. 2015 г. от руското Министерство на отбраната.
Преди две години британското списание The Economist публикува показателна карикатура на Ердогановия режим в Турция. На нея върху статуята на богинята на правосъдието Темида думата Justisia (англ. правосъдие) е зачеркната, изместена от Erdogania.
В декларация от името на правителството премиерът Йълдъръм произнесе загадъчни думи: „Приключихме първата фаза“. И призова: „В понеделник очаквам след работния ден народът да излезе с турски знамена по улиците“.
Какво означава изразът „приключихме първата фаза“, ако не мащабна чистка в армия, съдебна система и администрация, прогонване на останалите читави привърженици на светската република на Ататюрк? Случилото се дава от години страстно желана мечта на Ердоган: да сведе до две партиите в парламента. От сегашните четири на две (управляващата ПСР и опозиционната Народнорепубликанска). Много вероятно е Ердоган, умело манипулирайки чувствата на религиозното мнозинство, още есента да отиде на предсрочни избори, за да изхвърли от парламента кюрдската ДНП и дори Партията на националистическото действие (ПНД), четвърта по сила партия. Ако тези две партии получат под 10%, изпадат от парламента и ПСР ще получи 2/3 мнозинство. Това ще бъде прелюдия към отмяна на ненавижданата от Ердоган Конституция, приета след военния преврат в 1980 г., която дава изключителни права на военния елит във вътрешната и външна политика. Това отваря пътя към президентска република.
В горния контекст да разбираме неслучайните думи на Ердоган в нощното му обръщение: „Стара Турция е в историята! Ние ще градим нова Турция“. Нова, тоест Ердоганова. И това вече става факт, начиная с ускорено протичащата драматична чистка във въоръжените сили и съдебната система.
Всъщност още през май, току-що заел поста премиер, верният на Ердоган бивш транспортен „пластелинов“ министър Йълдъръм заяви: „По най-бързия начин ще тръгнем към промяна на конституцията, така че основният закон да отговаря на фактическата ситуация в страната. Това е най-важната задача на ПСР“.
Мотива защо Ердоган е прав в своите намерения и действия премиерът обясни с факта: той е първият държавен глава, пряко избран от народа. Това никой не оспорва. Но още древните са казали: мотивът често прикрива истинската причина за дадено твърдение или поведение. В случая с Ердоган турците са убедени, че нему дължат икономическия и социален разцвет на страната в последните години (2002-2014). Истината е, че основите постави гениалният реформатор президент от кюрдски произход Тургут Йозал, физически отстранен през 1993 г. с обединените сили на „Ергенекон“ и дотогавашните му люти врагове – ислямските фундаменталисти.
Сега и Западът, и Изтокът се радват на потушения метеж. Изтокът – заради възобновените икономически отношения на две силни държави, изпаднали в изолация. Русия – поради санкциите за Крим, а Турция – заради доскорошната си, зле прикривана подкрепа на „Ислямска държава“. Западът, в лицето на Европейския съюз, си отдъхна от притесненията за възможна нова бежанска вълна. Вашингтон пък, фиксиран в налудничавата идея да реализира план „Анаконда“ за ограждане на Русия с мрежа от военни и военноморски бази в Черноморския регион, е принуден отново да „припознае“ Ердоган за регионален играч, с когото трябва да се съобразява.
Ердоган отново е победител. Миналата година изданието The American Interest точно прогнозира онова, което днес вече става факт: Реджеп Ердоган „се опитва да установи режим на султанат в страна, ползвайки се с поддръжката на консервативното мнозинство“, а за него самия въплъщение на „традиционните ценности се явява Османската империя“.
Последното означава: два типа „ценности“ са изправени един срещу друг. В Турция ислямистките ценности отдавна са победили, а в Европа тепърва предстои. Тъй като, съгласно Корана, земята на неверниците християни се нарича Дар ал-харб (Дом на войната). Обозначава земите, които граничат с Дар ал-ислям (Земята на исляма).
Страните от Дар ал-харб са предназначени да бъдат завладени чрез богат набор от методи и средства, известни с удачно измисления от US полковник Петерс в обединителен термин „хибридна война“. Трите кървави атентата във Франция само за година и половина доказаха, че войната не просто се води, но открито бе обявена от лидера на „Ислямска държава“ Ал Багдади още през 2013 г.
Срещу тези кръвожадни ислямистки „ценности“ се изправят от години натрапваните ни от купени политолози т.нар. евроатлантически „ценности“. Пропагандаторите на тези гнили „ценности“ са „сирените“ на ред западни неолиберални държавници, които отдавна подигравателно са наричани от джихадистите „полезни идиоти“. Открито визират канцлера Ангела Меркел, френския президент Оланд и Жан-Клод Юнкер. Тези разлагащи националната плът и държавност „евроатлантически ценности“ заслужават думите, изказани още в края на 19-и век от Фридрих Ницше: „В света на историческите ценности властва фалшификацията“?!
