„Веднъж една много красива жена влезе в лагера му при Тукуринка и поиска от стражите разрешение да го види. Пуснаха я да мине, защото познаваха фанатизма на някои майки, които пращаха дъщерите си в спалните на най-блестящите воини, както те самите казваха, за да подобрели расата”. Твърди се, че колумбийският писател Габриел Гарсия Маркес е почерпил вдъхновение за този епизод и редица други в неговия роман „Сто години самота“ от сексуалната мощ и подвизите на своя близък приятел Фидел Кастро.
Бащата на кубинската революция бил силно привързан към талантливия творец и често го посрещал като гост на частния си остров Кайо Пиедра, познат още и като „райската градина“ на Кастро. В този оазис на лукса Ел Команданте прекарвал много часове, изпълнени с наслада, в компанията на безброй любовници. Специалните гостенки и другите му ВИП посетители били откарвани до острова с шикозна яхта от рядко анголско дърво и с четири двигателя, която била подарена на Фидел лично от Леонид Брежнев. Луксозното возило бързо впечатлявало дамите и ги правело още по-лесни жертви на неутолимия апетит за женска плът на диктатора. Часове след неговата смърт „Ню Йорк пост“ описа и конкретните измерения на неговия афинитет към нежния пол. Според изданието Кастро е правил секс с най-малко две жени на ден – на обяд, вечер, а понякога по време на закуска, твърди негов приближен. Охраната му дебнела за следващата „плячка“ по плажовете на Хавана, а общият брой на неговите завоевания възлизал на близо 35 000 жени. Малка част от тях обаче успяват да развълнуват истински сърцето на Кастро и да запишат имената си в неговата биография. Едва две са тези, които успяват да му сложат брачната халка. Със статут на негова първа съпруга се сдобива красивата дъщеря на една от най-заможните и аристократични кубински фамилии – Мирта Диас Баларт.
Студентката по философия прави Кастро баща още 20-годишен и го дарява с първия му син Фидел, когото всички наричат Фиделито. Макар тогава бъдещият държавник да гради кариера на правист, във вените му кипи бунтовническа кръв и той живо се вълнува от политическите бури в страната. Определени обстоятелства разгневяват Кастро и го подтикват към организирането на щурм на казармата „Монкада“ в Сантяго заедно с брат му Раул и други съмишленици. Разгромът на тази операция изправя всички участници в нея пред съда. Фидел получава присъда от 15 години затвор и заедно с останалите е заточен в „образцовия“ затвор на остров Пинос. Там групата се посвещава на политическо обучение, четене, писане на анализи и писма. Точно тогава Кастро задълбочава епистоларната си любов с омъжената кинозвезда Наталия Ревуелта, която ще се окаже пагубна за семейното му положение. Тайната афера със зеленооката хубавица и съпруга на известен кардиолог е започнала още преди бъдещият диктатор да попадне в затвора. Нати е дълбоко убедена, че е по-подходяща за негова спътница в живота, отколкото настоящата му жена. В същото време самата Мирта е притискана настойчиво от своите роднини да се разведе с Фидел, но въпреки всичко тя стоически издържа на тяхното упорство и остава вярна на мъжа си.
Шансът обаче не е на страната на първата любов. Братът на Мирта и приятел на Фидел от университета – Рафаел Диас Баларт, вече се е издигнал до поста зам. министър на вътрешните работи. Той решава да действа твърдо и използва влиянието си, за да изманипулира сестра си да разтрогне своя брак. През Рафаел минава цялата кореспонденция на затвора от Пинос и той е в течение с документираните на хартия прегрешения на Кастро, заради което разменя писмата от Фидел до Мирта и Нати. Свидетелството за изневярата, което получава съпругата, я наранява жестоко и тя напуска Кастро. Две години по-късно, след като Батиста амнистира заговорниците от „Монкада“ и Фидел излиза от затвора, първото място, на което отива, е в обятията на Нати. Страстта им определено е силна, защото точно 9 месеца по-късно актрисата му ражда дъщеря – Алина, която взема фамилията на съпруга рогоносец Ревуелта. Като никога преди това Фидел е привързан към детето, макар да не е до него, а в Мексико, където подготвя „монкадистите“ за ново въстание срещу Батиста. По време на престоя си в страната на мариачите кубинецът вкусва от сладостта на гореща испанка и ред други изкушения, към каквито ще проявява слабост ежедневно. След победата на революцията в Куба Кастро вече е станал изключително важен и опасен човек, към когото е обърнал поглед целият свят. В най-славните си години той се среща и буквално омагьосва за цял живот 19-годишната германка Марита Лоренц. Връзката им продължава осем месеца и половина, но хубавицата завинаги остава пленница на мъжествения чар на Ел Команданте и с носталгия се връща към изживените мигове с него. В този случай неговото обаятелно въздействие върху дамите успява да му спечели не само поредното женско сърце, но и собствения му живот. Като в холивудска продукция се оказва, че Марита Лоренц е наета от ЦРУ да го убие. Планът е тя да стане близка с него и да се погрижи той да приеме отровни таблетки. Красавицата криела хапчетата в буркан с крем, което в крайна сметка ги направило неефективни. Самата тя обаче никога нямало да ги използва по един или друг начин, защото била сразена от Кастро. „Още щом видях очертанията на Хавана, разбрах, че не мога да го направя. Самият Фидел в един момент дори ме разкри, като откри таблетките, но вместо да ме накаже, прави любов с мен“, признава Лоренц през 1993 г. След горещите сиести с Марита увлечението на Кастро към чужденките се засилва. Приписват му се афери с различни другоземки и много американски журналистки наред с Джина Лолобриджида, която изготвя фотоалбум за Куба. Любовта в живота на Ел Команданте е прекомерна, но винаги остава на втори план след революционните и политическите му дела, на които се отдава изцяло. Неслучайно една от големите му любови е и съратничка от партизанската война в Куба – Селия Санчес.
Тя е с пет години по-възрастна от Фидел, хубава, умна и с твърд характер. Става емблема на независимата и силна жена. С крайния си алтруизъм повлиява на изграждането на Кастро като идеалист и спартанец. Бива до него ежедневно като негова секретарка и предана помощница, която го обича ревностно. Бащата на кубинската революция обаче не може да отговори със същата отдаденост на нейните чувства и без угризения продължава безбройните си похождения. Изневерите му докарват Селия до ръба и отвъд, а двамата никога не официализират отношенията си. Тя умира през 1980 г., като някои твърдят, че се е самоубила от ревност и мъка заради поредното извънбрачно дете на нейния любим. Други обаче са на мнение, че обикновените прелюбодеяния не са смутили твърдата Селия, а единственият враг, пред когото се е предала, е била коварната болест рак. По всичко личи, че Кастро е обичал и уважавал чувствата на Селия, защото чак след нейната смърт встъпва в брак с втората си и последна официална жена Далия Сото дел Вайе. Кастро среща русокосата Далия още през 60-те години по време на кампания за ограмотяване в Куба. Тогава тя е учителка от Тринидад, а двамата си разменят брачни халки чак през 1980 г. Любовта им може и да започва като тайна афера, но продължава почти половин век, а в резултат двамата имат петима синове – Ангел, Антонио, Алехандро, Алексис и Алекс.
Най-голямата несподелена любов и жена, която не успява да подчини с мъжеството си Кастро, се оказва неговата единствена дъщеря Алина Фернандес Ревуелта. Иронично е, че именно тя е един от най-яростните противници на режима на своя баща. Фидел много трудно преживява бягството на своята наследница в САЩ с фалшив паспорт на испанска туристка. Още по-голяма болка му причинява и съдържанието на книгата, която тя публикува – „Алина. Спомените на дъщерята бунтарка на Фидел Кастро“. На страниците непокорната щерка отправя много остри критики към своя родител и дори разкрива още един негов незаконен син – Хорхе Анхел. Алина до последно остава безумно хладна към покоряващия дух на легендарния си баща и жестоко осъжда неговите дела, макар майка й Наталия да защитава до сетния си дъх кубинската революция – най-обгрижваното дете и голямата любов на Кастро, която му осигури безсмъртието на безумен тиранин за едни и велик водач за други.
Габриел Гарсия Маркес: Фидел, когото познавам
Големият колумбийски писател и носител на Нобелова награда за литература Габриел Гарсия Маркес, роден през 1927 г., се пристрастява към писането още като млад журналист в колумбийския вестник „Ел Еспектадор”. Сред най-нашумелите му международни репортажи от онзи период е описанието на свалянето във Венесуела на диктатора Маркос Перес Хименес с народна революция през януари 1958 г. и Кубинската революция, точно година по-късно. Отразявайки еуфорията на кубинците, отървали се от своя тиранин Фулхенсио Батиста, Гарсия Маркес пише тогава, че сякаш е преживял второ издание на венесуелското въстание.
Особено заинтригуван от опита на Куба, където започва да се гради непозната по-рано в Латинска Америка обществена система, Габриел Гарсия Маркес, или Габо, както всички го наричат, се установява за по-дълго в Хавана през 1960 г., където общува тясно и с други латиноамерикански интелектуалци. В тези среди тогава се запознава и с българския поет Никола Инджов, който многократно по-късно разказва за хаванското им общуване.
Аржентинският журналист и революционен деец Хорхе Рикардо Масети, по-млад с две години от Габо, но вече отразявал кубинската партизанска война пряко от Сиера Маестра, приобщава друг аржентински колега – Родолфо Уалш, уругвайския репортер Карлос Мария Гутиерес, колумбиеца Габо и още няколко новинари от Латинска Америка, за да основат заедно кубинската информационна агенция „Пренса Латина”. Първоначалният й замисъл е всъщност да е обща латиноамериканска новинарска агенция. Така Габо се свързва много близко с Куба на професионално и емоционално ниво.
Макар по-късно да се отдава изцяло на литературата и да се установява за постоянно в Мексико, Габо продължава всяка година да посещава Куба и да поддържа тесни връзки с нейни интелектуалци и изявени дейци. От 70-те години при тези негови ежегодни гостувания започва да се среща редовно и с кубинския лидер Фидел Кастро, с когото се сближават и поддържат дългогодишно приятелство. Обикновено водят дълги разговори за литература и за всички вълнуващи света проблеми.
Предлагаме Ви известното есе на Габриел Гарсия Маркес „Фидел, когото познавам”. Написано е в края на 80-те, но най-масово започва да се тиражира през 2000-те години. То многократно бе припомнено, когато на 17 април 2014 г. си отиде самият Габо, а също и когато две години и половина по-късно във вечността прекрачи и Фидел.
Ето думите на ГАБРИЕЛ ГАРСИЯ МАРКЕС за ФИДЕЛ КАСТРО:
„Неговата отдаденост на словото. Неговата сила да съблазнява. Винаги търси проблемите там, където са. Връхлитането на вдъхновението е типично за стила му. Книгите, които харесва, отразяват много добре широтата на вкусовете му. Отказа се от пушенето, за да има морален авторитет да се бори с пристрастеността към тютюна. Обича да приготвя готварски рецепти с някакъв научен плам. Поддържа се в отлична физическа форма с няколко часа ежедневна гимнастика и често плуване. Несломимо търпение. Желязна дисциплина. Силата на въображението го тегли към непредвидимото. За него еднакво важно е както да умееш да работиш, така и да умееш да почиваш.
Когато той се умори да говори, си почива, говорейки. Пише добре и обича да го прави. Най-големият стимул в живота му е емоцията от риска. Трибуната, от която импровизира, изглежда е идеалната му екологична среда. Той винаги започва с едва доловим глас, в неопределена посока, но използва по някоя и друга светкавица, за да превзема терена педя по педя, докато после със силен удар завладява аудиторията. Това е вдъхновението, състоянието на неудържима и несравнима прелест, което могат да отрекат само тези, които не са имали щастието да го изпитат. Той е превъзходен антидогматик.
Хосе Марти е неговият автор, чиито идеи прилага талантливо в кръвопролитния вихър на марксистката революция. Същността на собственото му мислене е в убедеността, че да работиш за масите означава преди всичко да си загрижен за личностите.
Това може да обясни неговото абсолютно доверие в личния контакт. Използва различен тип език за всеки отделен повод и различен начин на убеждаване в зависимост от различните събеседници. Умее да се постави на нивото на всеки един човек и разполага с обширна и разнообразна информация, която му позволява да се движи с лекота във всякаква среда. Едно нещо е сигурно: където и да е, както и да е и с когото е, Фидел Кастро е там, за да победи. Отношението му към поражението, дори в дребните житейски измерения на всекидневието, изглежда се подчинява на специфична логика: той дори не го признава и няма минута спокойствие, докато не успее да преобърне условията и да го превърне в победа. Никой не може да бъде по-обсебен от него, когато се е заел да стигне до дъното на каквото и да било. Независимо дали става дума за колосален или миниатюрен проект, няма начин той да не се ангажира с неистова страст. И особено ако трябва да се сблъскате с несгоди. Тогава изглежда най-вдъхновен и в най-добро настроение. Някой, който само си мисли, че го познава добре, би му казал: „Сигурно нещата са много зле, щом сте така разпален”.
Повторенията са един от начините му на работа. Например, темата за външния дълг на Латинска Америка се появи за първи път в изявленията му преди около две години и оттогава се развива, разклонява и задълбочава. Първото нещо, което каза като просто аритметично заключение, беше, че дългът е неплатим. Тогава се появиха постепенните констатации: отражението на дълга върху икономиката на страните, неговото политическо и социално въздействие, решаващото му влияние върху международните отношения, прозорливостта за значението на темата в изработването на единна политика в Латинска Америка… И така, докато не бе постигната цялостна концепция, която той представи на свикана за целта международна среща и която времето доказа.
Неговото най-рядко качество като политик е способността да надникне в еволюцията на даден факт до неговите най-далечни последици… Но тази способност не идва чрез просветление, а е резултат на трудно и упорито разсъждаване. Негов върховен помощник е паметта и той я използва чак до злоупотребяване, за да поддържа речи или частни разговори с необорими разсъждения и аритметични операции, извършвани с невероятна скорост.
Това изисква помощта на непрекъсната информация, добре сдъвкана и усвоена. Задачата му да натрупва информация започва от момента, в който се събуди. Закусва с не по-малко от 200 страници новини от цял свят. През деня му изпращат всяка спешна информация, където и да се намира. Според сметките му всеки ден му се пада да прочете около 50 документа, като към това трябва да се добавят докладите от официалните служби и от неговите посетители, плюс всичко, което може да заинтересува безкрайното му любопитство.
Отговорите трябва да са точни, тъй като той е способен да открие и най-малкото противоречие в случайна фраза. Друг източник на важна информация са книгите. Той е ненаситен читател. Никой не може да обясни откъде намира време или какъв метод използва, за да чете толкова много и толкова бързо, макар той да настоява, че няма никакъв специален метод. Много пъти взема книга рано сутрин и вече я коментира на следващата сутрин. Чете на английски, но не го говори. Предпочита да чете на испански и по всяко време е готов да прочете всеки лист с букви по него, до който се докопа. Редовен читател е на икономически и исторически теми. Добър читател е на литература и я следи внимателно.
Има навика да обсипва с въпроси. Въпросите идат един след друг, като картечни откоси, докато не открие онова защо, на другото защо, на следващото защо и до последното защо. Когато един гост от Латинска Америка му цитира прибързано данни за консумацията на ориз от неговите сънародници, той направи свои изчисления наум и каза: „Колко странно, че всеки изяжда по два килограма ориз на ден”. Основната му тактика е да пита за неща, които знае, за да потвърди данните си. А в някои случаи – за да прецените калибъра на събеседника си и да се отнася към него по подобаващ начин.
Не пропуска възможността да се информира. По време на войната в Ангола описа една битка с толкова подробности на официален прием, че бяха необходими известни усилия, за да бъде убеден един европейски дипломат, че Фидел Кастро не е участвал в битката. Разказите му за залавянето и убийството на Че, за щурма на „Ла Монеда” (президентския дворец в Чили – б. пр.) и смъртта на Салвадор Алиенде или за опустошенията на циклона Флора, бяха страхотни репортажи.
Неговата представа за Латинска Америка в бъдещето е същата като тази на Боливар и Марти – единна и автономна общност, способна да движи съдбата на света. Страната, за която знае най-много след Куба, са САЩ. Той познава в дълбочина природата на американския народ, тамошните властови структури, скритите мотиви на техните правителства и това му е помогнало да устои на непрестанната буря на блокадата.
Ако дава интервю с продължителност няколко часа, той се спира на всяка тема, впускайки се в нейните подробности, за които най-малко се мисли, без никога да подценява прецизността, съзнавайки, че една-единствена зле разбрана дума може да причини непоправими поразии. Никога не е отказвал да отговори на нито един въпрос, колкото и провокативен да е, нито пък е губил търпение. По отношение на онези, които крият истината от него, за да не му създават повече тревоги, отколкото и без това има: той го знае. На служител, който постъпи така, той каза: „Криете истини от мен, за да не ме тревожите, но когато най-накрая ги открия, ще умра от шока да се изправя пред толкова много истини, които сте спрели да ми казвате. Най-сериозни са истините, които се прикриват, за да се прикрият недостатъци, защото наред с огромните постижения, които поддържат революцията – политическите, научните, спортните и културните постижения, има колосална бюрократична некомпетентност, която засяга почти всички порядки на ежедневието и особено домашното щастие.
Когато разговаря с хора на улицата, разговорът е изтъкан от експресивността и суровата откровеност на реалните страсти. Обръщат се към него с Фидел. Заобикалят го без задръжки, говорят му на „ти”, спорят с него, противоречат му, оплакват му се, това е един пряк канал, по който блика истината. Ето тогава той се разкрива като необикновен човек, засенчван обикновено от собствения си блясък. Това е Фидел Кастро, когото мисля, че познавам: човек със строги навици и безкрайни мечти, със солидно образование по старому, с внимателни думи и скромни маниери, неспособен да приеме никоя идея, ако тя не е огромна.
Мечтае, че неговите учени ще намерят лекарство срещу рака. Формирал е външна политика като на световна сила, упражнявана от остров, 84 пъти по-малък от основния си неприятел. Убеден е, че най-голямото постижение на човека е доброто оформяне на неговата съвест и че моралните стимули, повече от материалните, са способни да променят света и да тласнат историята напред.
Чувал съм го в кратките му часове на копнеж по живота да си спомня за неща, които е можел да направи по различен начин, за да спечели повече време тъкмо за живот. Виждал съм го претоварен от тежестта на толкова много чужди съдби. И го попитах какво най-много би искал да прави на този свят, а той веднага ми отговори: „Да застана на някой ъгъл”.
